Определение № 1408 от 19.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1934/2025 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. М. И., ЕГН [ЕГН] и И. М. И., ЕГН [ЕГН] против решение № 269 от 31.10.2024 г. по гр.д.№ 292/2024г. на Окръжен съд-Монтана, с което е отменено решение № 41 /11.02.22 г. по гр. д. № 1352/2021 г. на Районен съд - Монтана в частта, с която е отхвърлен иска за 1/2 ид. ч. от двата процесни имота и вместо това е признато за установено по отношение на касаторите, че ищците Л. В. П., ЕГН [ЕГН] и М. В. Ф., ЕГН [ЕГН] са собственици на основание придобивна давност при равни права общо на 1/2 ид.ч. от следните имоти: ПИ с идентификатор ***по КККР на [населено място], обл.В., с площ от 15 324 кв.м., с начин на трайно ползване: изоставено трайно насаждение и ПИ с идентификатор ***по КККР на [населено място], обл.В., с площ от 19 184 кв.м. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението поради противоречие с правилата на придобивната давност, защото наследодателката на ищците е била само държател на частта на ответниците, а договорите за наем не доказват своене на имотите. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, като се твърди противоречие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС по въпроса за презумпцията на чл. 69 ЗС, когато съсобствеността възниква от фактическия състав на наследяване. Ответникът по касация Л. В. П. оспорва касационната жалба и допускането до касационно обжалване поради неяснота на поставения въпрос и недоказаност, че въззивното решение противоречи на съдебната практика. Ответникът по касация М. В. Ф. не взема становище. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима. По делото е установено следното: Страните са наследници на М. Г. С., починал на 01.02.1983 г. Негови преки наследници са двете му дъщери Л. М. И., починала на 20.03.2015 г., чийто наследници са ответниците и Л. М. Ф., починала на 20.03.2015 г., чийто наследници са ищците. По заявление, подадено от Л. Ф. е образувана преписка № 337/1993 г., по която с протокол от 28.04.1993 г. е признато правото на възстановяване на заявени земеделски имоти на наследници на наследници на М. Г. С., а с решение № 07 от 20.08.1999 г. е възстановена собствеността с план за земеразделяне по т.1 и т.2 върху двата процесни имота на същите наследници. След признаване правото на възстановяване, но преди възстановяване на собствеността, Л. М. И. е заявила с молба от 24.07.1995 г. отказ от наследството, оставено от наследодателя М. Г. С. и този отказ е вписан в специалната книга на Район съд-Видин. След възстановяване на собствеността, процесните два имота са управлявани само от Л. Ф., която ги е отдавала по аренда и наем и е получавала рентата, респективно наема. Според разпитаните свидетели, двете сестри са се разбрали двата имота да останал на Л., защото Л. получила зестра при женитбата си и отишла в богато семейство. От възстановяване на собствеността, Л., докато е била жива и след това нейните синове не са заявявали претенции по отношение имотите, владени от Л. М., не заявявали никакви права върху тях, не са претендирали рента от тях, според показанията на наемателя. Той обяснява, че сключил договорите само с Л., защото тя му показала документ, че Л. се отказва. Ищците са се позовали на придобивна давност за 1/2 от процесните имоти, като твърдят, че майка им Л. Ф. е владяла частта на сестра си и я е придобила по давност. Обжалваното решение е постановено във второ въззивно производство след обезсилване на първото въззивно решение от ВКС с решение № 421 от 27.06.2024 г. по гр.д.№ 3890/2022г. Касационната инстанция е констатирала, че въззивният съд не се е произнесъл по предявеното основание на иска – придобивна давност, а се е произнесъл по непредявено основание – придобиване на основание наследство и отказ от наследство. Затова е обезсилено решението и делото е върнато на въззивния съд за произнасяне по предявеното придобивно основание. При новото разглеждане на делото, въззивният съд, позовавайки се на ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, е приел, че презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. Като такъв е посочен случаят, при който един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, поради което намерението за своене на такъв наследник се предполага, т.е. презумпцията действа на общо основание и е достатъчно той да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС, за да придобие по давност. Въззивният съд е приел, че заявеният отказ не произвежда действие като такъв на основание чл. 91а ЗН, защото е направен преди възстановяване на собствеността с окончателно решение, но той е основание за начало на давностно владение частта на Л. И. от момента на възстановяване на собствеността – 20.08.1999 г., в какъвто смисъл са и твърденията на ищците в исковата молба. Предвид изложените мотиви, възивното решение не е постановено в противоречие с ТР № 1/2012г. на ОСГК на ВКС. Заявеният отказ от наследство след признаване правото на възстановяване, но преди възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ не изключва наследствените права на Л. И., но е основание за изключване на владението й, т.е. въз основа на него, в съответствие с приетата възможност в ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, от реституцията на правото на собственост сестрата Л. Ф. е установила владение само за себе си. Тя не е установила държане частите на сестра си поради заявения от нея отказ, а е установила владение за себе си на целите имоти, поради което до смъртта си е придобила по давност частта на сестра си. Следователно решението, с което иска е уважен за тази идеална част на основание придобивна давност не е постановено в противоречие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Този тълкувателен акт не изключва приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС между сънаследници, а разглежда възможните хипотези, разграничителният критерий между които е начинът, по който е установена фактическата власт върху вещта. Когато фактическата власт е установена на основание, което изключва владението на другите съсобственици, намерението на владеещия съсобственик по отношение на цялата вещ се предполага – презумпцията на чл. 69 ЗС действа. Такъв е настоящия случай. Не са налице и основанията по чл. 280, ал.2 ГПК. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност, изводима от мотивите на обжалваният акт. Съдът не е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, каквито на нормите, уреждащи придобивната давност. Не са нарушени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор при зачитане равенството на страните. Спорът е решен според установените факти по делото в съответствие с процесуалния закон. Решението е подробно мотивирано, видно от изложеното по-горе, а изводите не са формирани при нарушение на основни логически правила. Затова не се допуска касационно обжалване и на основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение