Определение № 1731 от 08.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4818/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. А. Д., чрез процесуален представител адв. Ж. Д. и по касационна жалба на „Комекс РМ“ ЕООД, чрез процесуален представител адв. С. Х. против различни части на решение № 380 от 08.07.2024г., постановено по в.гр.д. № 310/2024г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново. С обжалваното въззивно решение след частична ревизия на първоинстанционно решение № 104/09.02.2024г. постановено по гр.д. № 657/2023г. по описа на Районен съд – Горна Оряховица, на основание чл. 200, ал. 1 от КТ „Комекс РМ“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] е осъден да заплати на П. А. Д. с ЕГН [ЕГН] сумата от 40 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в понесени болки и страдания от закрита фрактура на дясната подбедрица, получена вследствие трудова злополука, настъпила на 17.03.2022г. при падане след спъване в твърд предмет в тревата на ЖП гара Стражица, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането – 17.03.2022г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 60 000 лева. П. А. Д. обжалва въззивното решение в частта, с която искът е отхвърлен, а „Комекс РМ“ ЕООД – в частта, с която искът е уважен. И в двете жалби се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се отправя искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде уважена до пълния предявен размер, съответно – обезщетението бъде намалено съобразно приноса на пострадалото лице. Касационният жалбоподател П. А. Д. поддържа, че въззивното решение е постановено при неправилно приложение на чл. 52 от ЗЗД. Сочи, че съдът е нарушил принципа на справедливост като не е отчел редица обективни обстоятелства във връзка със здравословното състояние на пострадалата, в т.ч установеното от съдебно-медицинската експертиза трайно увреждане, чието пълно възстановяване никога няма да настъпи. От събраните свидетелски показания намира за доказани, както претърпени физически, така и морални болки и страдания, по отношение на чийто интензитет счита, че справедливото обезщетение е в размер на 60 000 лв. В писмен отговор на касационната жалба, ответникът „Комекс РМ“ ЕООД, чрез процесуален представител адв. С. Х. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. Оспорва касационната жалба като неоснователна. В касационната си жалба „Комекс РМ“ ЕООД поддържа, че въззивният съд е постановил решението си преди изтичане срока за представяне на писмени бележки. Сочи също, че съдът не е обсъдил всяко от събраните доказателства поотделно и в съвкупност с останалите и е пропуснал да констатира противоречията помежду им. Не е отчел евентуалната заинтересованост на свидетеля на насрещната страна и не е уважил искането за отвод на назначеното във въззивното производство вещо лице, по отношение на което възниквали обосновани съмнения в неговата безпристрастност. Релевира също така доводи за неправилно приложение на критерия за справедливост при определяне размера на обезщетението и неправилно отхвърляне на възражението за съпричиняване, изразяващо се в неносене от страна на пострадалата на работното облекло, предоставено й от работодателя и в частност дадените й зимни обувки със стабилна подметка. Отговор по тази жалба не е постъпил от насрещната страна. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страни – ищец и ответник по делото с правен интерес от обжалване на съответна част от решението срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговарят на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Към всяка е приложено изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд е приел за установени следните факти: страните са били обвързани от валидно трудово правоотношение, възникнало на основание трудов договор № 3126/07.05.2021г., по силата на който ищцата заемала длъжността „чистач/хигиенист“ при ответника, с месторабота ЖП гара Стражица. Трудовите задължения на ищцата включвали: изхвърляне на отпадъци, измитане на прилежащите площи около сградата, измитане/събиране на отпадъци от пероните; почистване на едри отпадъци от коловози; почистване и отстраняване на затревявания от перони и коловози; измитане на окапали листа и други. На 17.03.2022г., по време на почистване на втори пост на тревните площи, П. А. Д. се спънала и паднала, вследствие на което получила счупване на тялото /диафиза/ на бедрена кост, закрито на десен крак, което събитие е признато за трудова злополука с разпореждане на ТП на НОИ – София – град от 24.03.2022г. От заключението на приета пред първоинстанционния съд съдебно-медицинска експертиза приел за установено, че през първите 2-3 месеца болките и страданията на П. А. Д. били с голям интензитет, като постепенно са затихнали. Наличното счупване нарушило, чрез болезнена и ограничена подвижност, двигателната функция на долен десен крайник за над 30 дни. След оперативната интервенция за премахване на заключващите винтове от бедрото, е била налична болка със среден интензитет за около 30 дни. Периодът на зарастване на счупената кост бил около 6 месеца, а последващото раздвижване и рехабилитация – около 4 месеца. Към момента на прегледа на 19.12.2023г. било налице непълно възстановяване и наличен двигателен дефицит от около 20% при предна флексия и 10% при дорзална флексия в дясна тазобедрена става, който дефицит е дефинитивен и ще остане за цял живот. От заключение на съдебно-медицинската експертиза, прието във въззивното производство приел за установено, че към момента на прегледа П. А. Д. е с функционално възстановен десен крайник. Оперативните рани са заздравели първично, като най-горния цикатрикс е с образуван келоид с ширина около 2 см. Налице е умерено изразена палпаторна болка около оперативните рани. Без данни за съдов и неврологичен дефицит на крайника. По-късното провеждане на рехабилитационни процедури в стационар /през август 2022г./, не се е отразило негативно върху оздравителния процес при пострадалата П. А. Д.. По-добро възстановяване дори и след отстраняване на импланта, не би могло да се получи, поради образуването на механични проблеми в горната трета на бедрената кост и тазобедрената става. Налице е функционално възстановяване на десен долен крайник, като е установена редукция на обема на движение около 10% в крайни позиции. Според експерта това би могло да бъде проблем за ищцата при екстремално физическо натоварване, като увреждането на бедрената кост е с траен характер и промените остават до края на живота. Кредитирайки събраните по делото гласни доказателства посредством показания на свидетелите Мира В. и З. Х. /съжителстващ с ищцата на семейни начала от 1997г./, въззивният съд приел, че непосредствено след инцидента пострадалата била много зле, виела от болка, изпитвала големи трудности при ползването на патерици, оплаквала се от постоянни болки, които били толкова силни, че не можела да спи. Започнала да се обслужва сама 5-6 месеца след инцидента. Оплаквала се, че трудно ходи, че кракът я боли и накуцвала; не се чувствала добре психически, тъй като се опасявала, че заради травмата никой няма да я вземе на работа. При тези факти, от правна страна въззивният съд обосновал правен извод, че искът е доказан по основание поради наличието на всички елементи от фактическия състав на отговорността по чл. 200 от КТ. За да определи размера на обезщетението, съобразил доказаните факти от значение за характера и тежестта на уврежданията, интензитетът, степента, продължителността на болките и страданията, дали същите продължават или са приключили, тяхното проявление във времето и цялостното неблагоприятно отражение на увреждащото деяние в патримониума на увреденото лице, както и индивидуалните характеристики на личността и съдебната практика по сходни случаи, а именно: в първите 1-2 месеца понесените от ищцата болки са били интензивни; пострадалата била затруднена да се придвижва и да се самообслужва, не била пълноценна в битов и личен план; престояла многократно в болница /през периодите 17.03.2022г.-23.03.2022г.; 15.08.2022г.-22.08.2022г. в „Болница за продължително лечение и рехабилирация“, [населено място]; 22.02.2023г.-27.02.2023г. в „Отделение по ортопедия и траматология“ към МОБАЛ “Д-р Ст. Черкезов“, гр. В. Търново/; била подложена на две оперативни интервенции, множество изследвания, а употребата на значително количество медикаменти се отразила негативно, включително и върху психиката – чувствала се е непълноценен човек; установените от експертните заключения частични парастезии /увредена сетивност/ на латералната повърхност на дясно бедро при запазен обем на движения в дясна колянна става; намаления обем на движение в дясна тазобедрена става; възстановителният период от още около 3-4 месеца при евентуално отстраняване на наличния метален имплант, с последваща терапия за компенсиране на появилата се остеопороза с цел да се подобри здравината на бедрената кост; отчетената от експерта физическа преумора, изразяваща се в динамично и статично натоварване в изправено положение с умерено изразен оток на крайника и бърза уморяемост на същия в сравнение с левия крайник поради оперативните интервенции по бедрото; както и трайния характер на увреждането на бедрената кост и необратимите рентгенологични промени; установеното от гласните доказателства неблагоприятно отражение на травматичното увреждане върху физическото и душевно състояние ищцата. След цялостна преценка въззивният съд достигнал до извод, че присъжданите в съдебната практика на съдилищата обезщетения за неусложнени счупвания на бедрена кост при настъпило пълно възстановяване са от порядъка на 20000 лв. – 25000 лв. за увреждания, настъпили в периода 2018г.-2020г. като при липса на пълно възстановяване или в комбинация с други счупвания, обезщетението варира в границите от 36000 – 50000 лв. Като аналогичен на разглеждания случай се позовал на разрешението по Решение № 94/18.07.2019г. по т.д. № 3030/2018г., ВКС, II ТО. Преценявайки всички тези обстоятелства от една страна и ръководейки се от принципа на справедливост, прокламиран в чл. 52 от ЗЗД, съдът направил извод, че справедливото обезщетение в случая е в размер на 40 000 лв. и този размер е адекватен за репариране на причинените от трудовата злополука от 17.03.2022г. неимуществени вреди. Обосновал неоснователност на заявеното от работодателя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат. Отчел в тази връзка установеният механизъм на злополуката – падане при спъване в предмет, който се е намирал на затревен синур с наклон, покрит и незабележим, а не в резултат на подхлъзване, за да се приеме, че неносенето на работни обувки е в пряка причинно-следствена връзка с настъпването на трудовата злополука. В този смисъл постановил и крайния си акт. Всеки от касаторите обосновава наличие на специална предпоставка за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса относно определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 200 от КТ, претърпени от пострадалото при трудова злополука лице и приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. Касаторът П. А. Д. счита въпроса за значим и за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторът „Комекс РМ“ ЕООД поставя допълнително и следните процесуалноправни въпроси, които счита за обуславящи изхода на делото, а именно: 1/ Може ли въззивният съд да постанови решението си преди изтичане на предоставения от него срок за предоставяне на писмена защита? 2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди поотделно и в съвкупност всички факти, доказателства, доводи и възражения на страните? 3/ Как следва да се обсъждат свидетелските показания и длъжен ли е при преценката им съдът да съобрази възможната заинтересованост на свидетеля, както и да изложи подробни мотиви защо дава вяра на показанията на един от заинтересованите свидетели пред тези на други и как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели? 4/ Длъжен ли е въззивният съд да обезпечи безпристрастност на назначеното във въззивното производство вещо лице чрез отвода му, когато е налице основателно съмнение в неговата безпристрастност? По формулираните въпроси се сочи противоречие с практиката на касационната инстанция, обективирана в ППВС № 4/2.12.1968г.; Решение № 60303 от 22.12.2021г. по гр.д. № 2352/2021г. на ВКС, IV ГО; Определение № 442 от 17.05.2018г. по гр.д. № 623/2018г. на IV ГО; Решение № 84 от 28.02.2012г. по гр.д. № 1430/2011г. и много други, които подробно цитира. По поставените въпроси, за да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Общият въпрос, поставен и от двете страни и въпросът за задълженията на въззивния съд, поставен от касатора „Комекс РМ“ ЕООД са свързани и се свеждат до приложението на чл. 52 от ЗЗД и критериите за определяне от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, в контекста на задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните поотделно и в съвкупност, както и да посочи кои факти приема за установени и кои не и въз основа на кои доказателства. Въпросът е включен в предмета на делото и е обусловил решаващите правни изводи в обжалваното решение, но той не е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайно установената и задължителна съдебна практика на ВКС. Съгласно приетото в нея обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост, а критериите образуващи понятието "справедливост" са свързани с преценката на всички конкретно проявени и обективно съществуващи обстоятелства с оглед особеностите на всеки отделен случай. Такива обстоятелства по искове за ангажиране обективната безвиновна отговорност на работодателя за вреди, претърпени вследствие на трудова злополука в контекста на получена средна телесна повреда са характера и степента на увреждането, вида, сложността и последиците на проведеното лечение, претърпените болки и страдания по време и след злополуката, временната или трайна загуба на работоспособност, периода на лечението, последиците за здравето на пострадалия в резултат на получената травма – доказаните по несъмнен начин битови и психологически неудобства и изобщо цялостното отражение на вредоносното събитие върху физическия и морален интегритет на личността при съобразяване с индивидуалните й характеристики на пострадалото лице. В разглеждания случай, в решението си въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК – изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства, като пълно и всестранно е обсъдил доводите на страните и приетите за установени правнорелевантни факти поотделно и във взаимовръзка, които са от значение за формиране на преценката относно наличието на внезапно увреждане на здравето на ищцата, станало през време и във връзка с извършваната работа, причинило временна неработоспособност, както и за размера на обезщетението за неимуществени вреди. Обсъдил в тази връзка и взел предвид относимите към определяне на размера на обезщетението обстоятелства – характера и броя на получените травматични увреждания /счупване на бедрена кост на десен крайник/, временно затруднение на движението на крайника за определен период от време, функционалната възстановеност на десния крайник към настоящия момент, при редукция на обема на движение около 10% в крайни позиции; трайния характер на увреждането на бедрената кост; претърпените болки и страдания по време на злополуката, временната загуба на работоспособност, периода на лечението, възрастта на пострадалата, последиците за здравето й в резултат на получените травми – доказаните по несъмнен начин битови и психологически неудобства. Въззивното решение е мотивирано, като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата и е формирал свои фактически и правни изводи по спора, относно това кои обстоятелства счита за установени и за относими при определяне на справедливо обезщетение. Следва да се отбележи, че разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди, произтича от различните предмети на делата /твърдения и възражения на страните/, правнозначимите за определяне на размера на обезщетението обстоятелства и тяхната тежест във всеки конкретен случай, преценени на база конкретните установени по всяко дело факти и обстоятелства по вътрешно убеждение на съда. Справедливото обезщетяване съгласно чл. 52 от ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, от което следва, че справедливият размер не е фиксиран, а различен за всеки отделен случай. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил релевантните критерии, а правните изводи, до които е достигнал не противоречат на възприетото в задължителната практика на ВКС. Несъгласието на всеки от касаторите с фактическия анализ и оценка на доказателствата, с правните изводи и с крайния решаващ извод на съда, съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, които са извън предмета на проверка в производството по чл. 288 от ГПК. Доводите на работодателя, че въззивният съд не е взел предвид респ. не е обсъдил редица положителни и отрицателни факти, в т.ч. кратката продължителност на двата болнични престоя, липсата на съпътстващи заболявания, възрастта на ищцата и др. не съответства на действителното съдържание на мотивите към обжалваното решение. Въпросът може ли въззивният съд да постанови решението си преди изтичане на предоставения от него срок за предоставяне на писмена защита не може да послужи за обща предпоставка за достъп до касация, тъй като не е рефлектирал върху решаващата правораздавателна воля на съда. Оплакванията в тази връзка са и неоснователни. Видно от данните по делото в съдебното заседание, в което съдът е обявил устните състезания за приключени е предоставил на страните 10 дневен срок за представяне на писмени бележки, считано от датата на заседанието – 26.06.2024г. Този срок е изтекъл на 08.07.2024г. /понеделник/. Видно от електронното извлечение в ЕИСС въззивното решение е постановено на 10.07.2024г. и е подписано с електронен подпис от съдебен състав на 10.07.2024г. в 10:51 часа. Отделно следва да се посочи, че съгласно приетото в разяснителната част по т. 11 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по тълк.д. № 1/2012г. на ОСГТК на ВКС, писмената защита не може да се квалифицира като продължение на устните състезания, тъй като тя само обективира това, което страната е изложила устно пред съда, като даването на възможност за по-точно обосноваване на разбирането й по приложението на закона не променя характера на съдебните прения, нито ги прави писмени. Следователно, посоченото от молителя нарушение на чл. 149, ал. 3 от ГПК не лишава страната от участие в устните състезания, доколкото дадената от съда възможност за представяне на писмени защити, нито представлява част от съдебните прения, нито ги замества. Посочената от касатора съдебна практика, обективирана в Решение № 60303 от 22.12.2021г. по гр.д. № 2352/2021г. на ВКС, IV ГО не може да обоснове противоречие с нея, доколкото дава отговор на друг въпрос, а именно: за критериите за определяне на "справедливо" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД обезщетение за причинени при ПТП неимуществени вреди. Процесуалният въпрос свързан с приложението на чл. 172 от ГПК е обуславящ по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, като обща предпоставка за допускане на касационно обжалване, но по отношение на същия не е налице поддържаното от касатора „Комекс РМ“ ЕООД допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В практиката на Върховния касационен съд /Решение № 622 от 24.10.2024г. по гр.д. № 5086/2023г., III ГО; Решение № 79/12.07.2017г. по гр.д. № 3244/2016г., IV ГО; Решение № 48/14.05.2012г. по гр.д. № 447/2011г., IV ГО и др./ по въпроса за начина, по който съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите и анализ на същите е прието, че гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване на евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Не е достатъчно съдът механично да възпроизведе изложената от свидетелите фактическа обстановка, а дължи обосноваване на съображенията си защо дава вяра на едни, а не дава вяра на други показания. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системи, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства; съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал /като недопустими или ирелевантни/, защо не ги кредитира или дори и да ги кредитира, какво възприема или не за установено; не може, обаче, да преиначава свидетелски показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти, щом установяването им е допустимо чрез гласни доказателства. В случая, извършеният от въззивния съд анализ на показанията на разпитаните по делото свидетели съответства на възприетото в практиката на ВКС виждане за начина и правилата, въз основа на които този анализ следва да бъде извършен. Съдът е анализирал и обсъдил показанията на свидетелите, допуснати по делото, съвкупно с всички доказателства по делото и е посочил фактите, които се установяват с тях. Изложил е съображения, поради които кредитира показанията и на двамата свидетели като е отчел възможната заинтересованост на съжителстващия на семейни начала свидетел с ищцата. Даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос е в съответствие с практиката на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Въпросът за задължението на въззивния съд да обезпечи безпристрастност на назначеното във въззивното производство вещо лице чрез отвода му, когато е налице основателно съмнение в неговата безпристрастност не е обуславящ решението, нито изхода на делото. Искането на страната за отвод на вещото лице е било обосновано с твърдения, че с действията си по преглед и предписване на лечение на ищцата експертът е създал отношения, сходни между лекуващ лекар и пациент накърняващи принципа на безпристрастност на заключението му. С протоколно определение от съдебно заседание проведено на 26.06.2024г., съдът оставил искането без уважение, като изложил мотиви, че за целите на назначената по делото допълнителна СМЕ, вещото лице е извършило преглед на П. Д. на 17.06.2024г., обективиран в амбулаторен лист от същата дата. Освен снетата анамнеза и обективно състояние, вещото лице е посочило каква терапия следва да се проведе от лицето и на следващия ден – на 18.06.2024г. представило заключението си в съда. Обстоятелството, че вещото лице в резултат на прегледа на ищцата е предписал терапия приел, че не обосновава извод за пристрастие при изготвяне на писменото му заключение. Съдът не е основал произнасянето си по чл. 196, ал. 4 от ГПК на съображения, че е налице основателно съмнение в безпристрастността на експерта пред въззивната инстанция и въпреки наличието на предпоставки за отстраняване на вещото лице съгласно чл. 196 от ГПК, да е постановил друго. Обратно, въззивният съд е приел, че не са налице данни по делото пораждащи обосновано съмнение в безпристрастността на експерта, поради което поставеният въпрос е свързан изцяло със субективни възприятия и предположения на касатора „Комекс РМ“ ЕООД, а не почива на категорични факти, които съдът да е подвел под някоя от хипотезите на чл. 22, ал. 1, т. 1 – 6 от ГПК. В практиката си ВКС приема, че основание за отвод на вещото лице би било обстоятелство от естество, водещо до извод за липса на обективност и безпристрастност при изготвяне на експертизата. Като такива основания в практиката на касационната инстанция са отчетени случаи, при които вещо лице, чиято съпруга е адвокат на банката, изготвила документите по заповедното производство /Решение № 174/13.01.2016г. по т.д. № 3122/2014г., I ТО/; изготвено от експерта предварително становище /частна експертиза/ преди образуване на съдебното производство /Решение № 137/11.10.2019г. по гр.д. № 4409/2018г., I ГО/. Разглежданият случай не е такъв, а въззивният съд не се е отклонил от така посочената съдебната практика на ВКС. Обжалваното решение е постановено в пълно съответствие с нея. Ето защо по поставения въпрос не е налице общо основание чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито е установено допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 от ГПК, обосноваващи в съвкупност приложно поле на касационното обжалване. В заключение, съдебният състав приема, че по отношение и на двете жалби липсват предписаните от закона предпоставки за допускане на касационно обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, нито е установено друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. При този изход на делото на страните не трябва да бъдат присъждани разноски и същите трябва да останат в тежест на всяка от тях, така както са направени. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение