Определение № 60450 от 20.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2178/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 1 6/26.01 .2021 г. по в. гр. д. № 637/20 20 г. Великотърновският окръжен съд е потвърдил решение № 37-26008/02.07.2020 г. по гр. д. № 247/2019 г. на Районния съд - Елена, с което е отхвърлен предявеният от Д. Й. Д. срещу Е. Й. Н. иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване правото на собственост и предаване на владението на 1/2 ид. ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място], [община], съставляващ жилищна сграда, лятна кухня /жилище/, плевник /второстепенна постройка/ и дворно място, в което са построени, цялото от 1 990 кв. м., съставляващо част от ПИ пл. № ...., за която част е отреден УПИ .... от кв. ....по плана на селото.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата Д. Й. Д. с оплаквания за неправилност поради противоречие с материалния закон и нарушение на процесуалните правила- основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответницата по касация - ответница по иска Е. Й. Н., счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационния контрол и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Страните по делото са наследници по закон - деца, на Й. И. К., починал на 09.04.1975 г., и на М. Т. К., починала на 07.09.1994 г.

Въззивният съд е приел, че процесният имот е бил рожден дом на страните по делото, но не е бил част от наследствената маса на родителите им Й. и М. К. поради липса на изразено от тяхна страна волеизявление за придобиване на правото на собственост; не е установено и К. да са владели процесния имот, а не да са го държали на правно основание, поради което не може да се приеме, че след смъртта им върху техните наследници е преминало правото да се позоват на изтекла придобивна давност.

Въззивният съд е приел, че след смъртта на майка им през 1994 г. между страните били проведени разговори във връзка с последващите им стъпки по отношение на имота. Предвид факта, че ответницата е потърсила съдействието на ищцата за поддържането му, съдът приел, че същата е целяла завладяването на имота заедно със сестра си, което обаче не представлява продължаване на владението, започнато от техните родители, а завладяване на един имот без установен собственик. Съдът приел за установено, че ищцата не е участвала в последващите грижи за имота, както и в подобренията на същия, като според свидетелките М. Д. и В. С. - нейни снахи, ищцата предлагала да заплати част от направените от ответницата и съпруга ѝ ремонти, но това било отказано от ответницата. Според свидетелите Ил. Н. - дъщеря на ответницата, и Ел. Г. - първа братовчедка на страните, ищцата е заявявала, че няма средства и няма да участва в извършването и заплащането на строително-монтажни дейности. Обсъждайки събраните по делото гласни доказателства съобразно разпоредбата на чл. 172 ГПК, въззивният съд дал вяра на показанията на свидетелите Н. и Г., доколкото последната е в еднаква степен на родство и с двете страни, както и приемайки показанията на тези две свидетелки за последователни и непротиворечиви. Съдът приел за установено, че през годините са извършени множество ремонтни дейности, довели до поддръжката и подобренията на имота, които са на значителна стойност и са изцяло за сметка на ответницата и нейния съпруг.

Обсъждайки представените доказателства за деклариране от ищцата на 1/2 ид. ч. от процесния имот и за заплащане на част от дължимите за имота данъци и такси, въззивният съд посочил, че декларирането не доказва владение, тъй като е действие в изпълнение на задължение по закон и не е фактическо проявление на своенето на вещта; декларирането и заплащането на данъци по принцип е годно да удостовери намерение за своене, но при отсъствие на убедителни доказателства за осъществяването на обективния елемент от фактическия състав на владението само по себе си то не е достатъчно да обоснове извод за придобиване по давност.

От показанията на всички разпитани по делото свидетели въззивният съд приел за установено, че дори и ищцата да е владяла първоначално имота заедно с ответницата, то нейното владение е било отблъснато по явен и недвусмислен начин, когато входната врата на имота е била сменена заедно със заключващия механизъм и ключ за новата врата е отказан на ищцата през 2007-2008 г. За смяната на ключалките и отблъскването на владението на ищцата свидетелстват и ангажираните от нея свидетелки М. Д. и В. С.. Веднага след разбиването на заключващия механизъм същият е бил подменен от съпруга на ответницата и е отказано да бъде даден ключ на ищцата, като по този начин ответницата е възстановила своето постоянно, непрекъснато, несъмнително, спокойно и явно владение върху имота в периода до 2018 г., като несъмнено от отблъскването на владението на ищцата са изминали 10 години, поради което на основание чл. 79 ЗС ответницата правомерно е придобила имота по давност и на това основание се е снабдила с констативен нотариален акт № 1/23.08.2018 г. Въззивният съд посочил и това, че ищцата няма свои вещи в къщата и не е събирала плодовете от имота. Действително, семействата на синовете ѝ са посещавали неколкократно имота, но от събраните по делото доказателства не може да се изведе извод, че са го посещавали като свой, а не като гости на своята роднина - леля по майчина линия, което съответства на традицията и моралните норми в българското общество. По тези съображения въззивният съд намерил ревандикационния иск за неоснователен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила следните въпроси:

1. Придобили ли са наследодателите на страните по делото на основание придобивна давност правото на собственост върху имота, след като приживе не са се снабдили с констативен акт по обстоятелствена проверка или друг документ за собственост;

2. За начина, по който съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите и анализ на същите;

3. Следва ли въззивният съд да се произнесе в рамките на въззивната жалба по същество, като обсъди доказателствата и формира самостоятелни изводи от тях, да обсъди всички доводи и възражения на страните във въззивното производство.

Като основание за допускане на касационното обжалване се поддържа разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, както и в решения на отделни състави на ВКС.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

Първият поставен въпрос не е обусловил правната воля на съда, обектвирана в обжалваното решение. Това е така, защото дори въззивният съд да не бе отрекъл наследствения произход на имота, при приетото наличие на съвладение от страните по делото /завладяване на имот без установен собственик/, ответницата по иска, като претендираща да е придобила по давност целия имот, следва да извърши такива действия, които отблъскват владението на другия съвладелец и установяват своене, каквото доказване следва да се проведе и в случай, че се завладява чужда идеална част от сънаследствен имот /ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС/. На следващо място хипотезата, пред която страните по настоящото дело са изправени, е различна от тази, разгледана в ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. В него е посочено, че ако едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия от чл. 79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците от придобивната давност, то в наследството се включва владението върху имота, както и правото на наследниците да се позоват на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност, щом са продължили владението. Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е приел, че имотът не произхожда от родителите на страните не само поради липса на изразено от тяхна страна волеизявление за придобиване на правото на собственост, но и защото не е установено К. да са го владели, а не да са държали имота на правно основание. Тълкувателният акт дава защита на правото на собственост, произхождаща от придобивна давност, което означава, че ако не е установен субективният елемент от фактическия състав на това придобивно основание, то и не може да се приложи правната последица, която настъпва при позоваването на чл. 79 ЗС от наследниците на лицето, упражняващо фактическа власт, която не разкрива признаците на владение. Ето защо по първия поставен въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато.

По втория въпрос жалбоподателката се позовава на противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, изразена в решение № 250/21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г. на І-во г. о., решение № 266/29.06.2011 г. по гр. д. № 1058/2010 г. на І-во г. о., решение 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ІV-то г. о., и решение № 312/11.01.2018 г. по гр. д. № 191/2017 г. на ІV-то г. о.

Гласните доказателства, които са събрани по делото, са показанията на свидетелките М. Д. и В. С. - първата снаха на ищцата, а втората живееща на съпружески начала със син на ищцата, и на свидетелките Ил. Н. - дъщеря на ищцата, и Ел. Г. - първа братовчедка на страните. За да кредитира показанията на дъщерята на ответницата, въззивният съд е посочил, че те са последователни и непротиворечиви, каквито са и показанията на св. Г., която е в еднаква степен на родство и с двете страни. Това означава, че преценката за достоверност/обективност на показанията на дъщерята на ответницата е резултат от съпоставянето им с показанията на незаинтересованата от изхода на делото свидетелка Г., което от своя страна налага извода, че показанията на другата група свидетели не са кредитирани, тъй като не се подкрепят от други доказателства по делото. Този начин на процедиране е в съответствие със съдебната практика, която изисква гласните доказателства, като основно доказателство за установяване на придобивна давност, да се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Освен това показанията на св. Н. обхващат целия период на взаимоотношения между страните, последвали смъртта на майка им през 1994 г.; установеното от тази свидетелка, че ищцата е била лишена от достъп до имота, което е наложило разбиването на катинара, е установено и от св. Д., която обаче не си спомня кога е станало това, за разлика от дъщерята на ответницата, която неколкократно е посочила периода - около 2007-2008 г. Поради това и не е прието за установено ищцата да е имала свободен достъп до имота след този период. Показанията на св. Н. за отказ от страна на ищцата да участва в извършването и заплащането на подобренията в имота кореспондират с данните в тази насока, изнесени от св. Г., поради което с основание въззивният съд не е кредитирал и тази част от показанията на св. Д. и св. С.. Ето защо не се установява съдът да е процедирал в противоречие със съдебната практика, на която жалбоподателката се позовава, относно начина, по който следва да се извърши анализ и преценка на показанията на свидетелите. Що се отнася до показанията на св. Г., според която ответницата никога не е казвала, че имотът е само неин и винаги е канила ищцата да отиде, следва да се има предвид, че демонстрирането на намерението за своене на целия имот може да бъде не само вербално, но и чрез конкретни действия, което е и установено в разглеждания случай. Обсъждайки противоречивите свидетелски показания, въззивният съд е формирал вътрешното си убеждение, което не може да бъде предмет на касационна проверка, след като преценката е извършена според правилата на процесуалния закон.

Ето защо по втория поставен въпрос не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Като поставя третия правен въпрос, жалбоподателката твърди, че в обжалваното решение липсват мотиви относно оплакването във въззивната жалба за необсъждане от първоинстанционния съд на показанията на свидетелите Д., С. и Г.. Позовава се на решение № 21/26.02.2021 г. по гр. д. № 2029/2020 г. на ВКС, І-во г. о., според което въззивната инстанция е задължена да обсъди всички доказателства, а не избирателно само тези, които обслужват определена теза, да се произнесе в рамките на въззивната жалба по същество, като обсъди доказателствата и формира самостоятелни изводи от тях, да обсъди всички доводи и възражения на страните във въззивното производство.

В случая във въззивната жалба са развити оплаквания, че ответницата не е провела пълно и главно доказване на твърдението да е придобила спорния имот по давност, тъй като не са събрани достатъчно убедителни доказателства в полза на това да е отблъсквала владението на ищцата; че първоинстанционният съд се е позовал единствено на показанията на св. Н., които не е следвало да кредитира, тъй като тя е в близко родство с ответницата - нейна майка, и е пряко материално заинтересована от изхода на делото като неин наследник, още повече, че показанията в тази част не се подкрепят от нито едно друго доказателство по делото; че без да излага мотиви съдът изцяло игнорирал показанията на всички останали свидетели, включително на св. Г., която е единствената роднина в еднаква степен и на двете страни и не е заинтересована по някакъв начин от изхода на делото.

Макар действително в мотивите към обжалваното решение да не е обсъдил подробно всички констатирани различия в показанията на св. Д. и св. С., от една страна, и показанията на св. Н., от друга, въззивният съд е изложил съображения защо кредитира показанията на св. Н., които е преценил съобразно изискванията на чл. 172 ГПК, както и тези на св. Г.. Освен това - според приетото в на ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС констативният нотариален акт по чл. 587, ал. 2 ГПК притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда, като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота; поради обвързващото и легитимиращо действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. В случая ответницата се легитимира за собственица с издадения в нейна полза констативен нотариален акт за собственост по давност, докато ищцата не разполага с документ за собственост. Поради това в съответствие с посочената задължителна съдебна практика нейна е била тежестта да докаже несъществуването на признатото в полза на ответницата право на собственост върху спорния имот. Такова обратно доказване, което следва да е пълно - да създаде абсолютна достоверност - сигурно убеждение на съда в неистинността на нотариалното удостоверяване, ищцата не е провела. Поддържаното противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице и по третия поставен въпрос.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд по договор за правна защита и съдействие серия Б № 327709 /№ 72/ от 15.03.2021 г. в размер на 500 лева.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.