Определение № 256 от 07.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3603/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Електроразпределение Север“ АД, чрез пълномощника му адв. М. против решение № 289/01.07.2021 г., постановено по в.гр.д. № 209/2021 г. на Окръжен съд Велико Търново, с което като е потвърдено решение № 162 от 08.02.2021 г. по гр.д. № 2388/2020 г. на Районен съд Велико Търново, е уважен предявения от И. М. А. против „Електроразпределение Север“ АД, иск по чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи сумата от 7 330,90 лв., представляваща стойност на начислена ел.енергия по фактура, издадена на 17.09.2020 г. за периода от 03.06.2017 г. до 15.04.2020 г. за обект на потребление, находящ се в [населено място], [улица]. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК. Неправилно съдът е приел, че ответното дружество е доставчик на ел. енергия, както и че извършеното от него начисление на корекцията е на основание съставени едностранно от него правила. Поддържа се, че ответното дружество не е доставчик на ел.енергия, а е оператор на електроразпределителната мрежа, чрез която се извършва пренос и разпределение на ел.енергия на обособена територия, включваща и обекта на ищеца, като това обстоятелство не е било спорно между страните. Именно в качеството си на мрежови оператор, а не на доставчик, начислената по процесната фактура сума, се претендира не като продажна цена на ел.енергия, а като цена за технологични разходи за услугите достъп и пренос до електроразпределителната мрежа, каквито именно услуги ответното дружество предоставя, като тези обстоятелства са надлежно изложени в отговора на исковата молба. На следващо място се сочи, че ПИКЕЕ, публ. в ДВ, бр.35 от 30.04.2019 г., не са съставени нето от доставчика на ел. енергия, нито от ответното дружество, нито са одобрявани от КЕВР, както е приел въззивния съд. Съгласно чл.83, ал.1, т.6 ЗЕ устройството и експлоатацията на електроенергийната система се осъществяват съгласно норми, предвидени в правила за измерване на количеството електрическа енергия, регламентиращи принципите на измерване, начините и местата за измерване, включително реда и начините за преизчисляване на количеството ел.енергия при установяване на неизмерена, неправилно и/или неточно измерена ел.енергия или за която има измерени показания в невизуализиран регистър на СТИ, като съгласно ал.2 на чл.83 ЗЕ правилата се приемат от КЕВР, т.е. налице е законова делегация, възлагаща на конкретен държавен орган приемането на правила относно редица обществени отношения, в т.ч. и относно реда и начините за преизчисляване на количеството ел.енергия при установяване на измерени показания в невизуализиран регистър на СТИ. Доколкото ПИКЕЕ съдържат общи правила за поведение, които се прилагат към индивидуално неопределен кръг субекти, имат нееднократно действие и са издадени и приети от компетентен държавен орган, същите представляват нормативен акт и до неговата отмяна, той е задължителен за приложение. В конкретния случай въззивният съд не е посочил на кой нормативен акт от по-висока степен, противоречат ПИКЕЕ и конкретно чл.55 от тях, за да игнорира изцяло този нормативен акт и да не го приложи. Напълно необосновано е и позоваването на въззивния съд на нормите на чл.143, т.6 и т.18 ЗЗП, тъй като последните уреждат съвсем различни обществени отношения. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК поради очевидна неправилност на решението, както и основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по две групи въпроси. Първата група включва процесуалноправните въпроси: 1/Подлежат ли на установяване факти, които не са включени в предмета на доказване от първоинстанционния съд с доклада на делото; 2/ Може ли въззивният съд да приеме за недоказан факт от решаващо значение по делото, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване и без преди това да е уведомил страните, че го счита за спорен по делото и че е включен в предмета на доказване; 3/ Допустимо ли е пълното доказване да бъде осъществено чрез косвени доказателства. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение по тези въпроси е в противоречие с практика на ВКС, обективирана в решение № 129 от 29.06.2015 г. по гр.д. № 7040/2014 г. на III г.о., в което е прието, че въззивният съд не може да приеме за недоказан факт от решаващо значение по делото, който първоинстанционния съд не е посочил като нуждаещ се от доказване и без преди това да е уведомил страните, че го счита за спорен по делото и че е включен в предмета на доказване, както и в противоречие с разрешението, дадено с решение № 80 от 03.05.2018 г. по гр.д. № 2560/2017 г. на IV г.о., решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр.д. № 4578/2015 г. на IV г.о., решение № 841/19.01.2010 г. по гр.д. № 3530/2008 г. на IV г.о., решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр.д. № 921/2010 г. на IV г.о. и решение № 26 от 09.04.2020 г. по гр.д. № 1764/2019 г. на I г.о. В посочената съдебна практика се приема, че когато за отделен факт липсват преки доказателства, съдът не може да направи извод, че този факт не се е осъществил, а той е длъжен да прецени установените факти и да приеме за установен и такъв факт, който обикновено, според опитните правила, т.нар. презумпция ад хоминем, съпътства друг-установен по делото факта. Приема се също така, че пълното доказване може да бъде осъществено както чрез преки, така и чрез косвени доказателства, като преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт, а косвените дават указание за основния факт само косвено и установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Втората група въпроси са материалноправни и са повдигнати в хипотезата на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК: 1/ Кои са юридическите факти, съдържащи се в хипотезата на чл.55 ПИКЕЕ и обуславящи обективната имуществена отговорност на потребителя на електрическа енергия към електроразпределителното дружество за заплащане на количеството ел.енергия, измерено в неизведен на дисплея на електромера регистър и 2/ Правно значим ли е за реализирането на отговорността на потребителя по този ред точния времеви интервал, в който това количество енергия е измерено в неизведения на дисплея на електромера регистър, както и причините за това и 3/ Приложима ли е разпоредбата на чл.55 ПИКЕЕ за случаите, в които юридическите факти, съдържащи се в хипотезата на тази правна норма, са се осъществили след влизането й в сила. Поддържа се, че въззивният съд неточно е тълкувал нормата на чл.55 ПИКЕЕ, като е придал правно значение на факти, принципно неотносими към отговорността на потребителя, предвидена в посочената разпоредба и доколкото по приложението и тълкуването на чл.50, ал.2 ПИКЕЕ / обн. ДВ, бр.35 от 30.04.2019 г./ не е налице формирана съдебна практика. Насрещната страна – И. М. А., в отговора на жалбата заявява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. По съществото на жалбата поддържат неоснователност на изложените в нея доводи за неправилност на въззивното решение. За да уважи предявения отрицателен установителен иск, въззивният съд е приел от правна страна, че между страните безспорно е налице валидно облигационно правоотношение въз основа на договор при общи условия, по силата на който ответникът е доставчик, а ищецът – потребител на ел.енергия срещу заплащане на цена. Последната се е отчитала през процесния период чрез СТИ, за което е установено, че отговаря на всички изисквания да техническа изправност и метрологична годност. Съдът е възприел констатациите от извършената проверка на СТИ, доколкото те се потвърждават и от заключението на съдебно-техническата експертиза и макар да е приел, че предвидената в чл.55 ПИКЕЕ процедура по установяване на натрупаното количество ел.енергия в скрит регистър, формално да е спазена, е достигнал до извод, че ищецът не дължи начислената му като корекция сума. Според въззивният съд начислената сума не може да бъде приета за дължима само на формалните предпоставки на чл.55 ПИКЕЕ, тъй като това правило е едностранно създадено от доставчика, макар и одобрено от държавен орган - ДКЕВР, тъй като нарушава принципа за равнопоставеност на страните по договора и поставя в по-неблагоприятно положение потребителя – физическо лице. Настоящият състав на ВКС намира, че в конкретния случай решаващите изводи на въззивния съд, налагат проверка на решението на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като действащ и обнародван нормативен акт е дисквалифициран по признак юридическа валидност, поради невярно възприемане на неговия издател, а оттам и на неговия нормативен характер. Правилата са издадени от Комисията за енергийно и водно регулиране – държавен регулаторен орган, при наличие на изрично уредена законова делегация за нормативно уреждане на отношенията /чл.83, ал.1, т.6 ЗЕ/ с акт от вида и съдържанието на обнародвания – ПИКЕЕ, обн. ДВ, бр.35/2019 г., изм. ДВ, бр. 57/2021 г. Комисията за енергийно и водно регулиране не е доставчик на ел.енергия, нито е страна в правоотношението, което в случая съществува между страните – правоотношение между потребител на на енергийни услуги по смисъла на §1, т.41Б, б.“Б“ ДР на ЗЕ и съответния оператор, предоставящ услуги по достъп и пренос до електроразпределителна мрежа. Възприетият от въззивния съд издател на ПИКЕЕ, а именно доставчикът на електрическа енергия, не кореспондира с посочения при обнародването орган по смисъла на чл.2 ЗНА. По този начин мотивите на въззивния съд разкриват нарушение на чл.1а и чл., чл.34, т.3 ЗНА като императивни норми, определящ даден акт като нормативен с всички следващи от това последици, с което очевидно при решаващата дейност на съда е нарушен и основополагащия принцип за законност, изведен в чл.5 ГПК, доколкото въззивният съд не се е позовал и не е приложил чл.15, ал.3 ЗНА или чл.17, ал.2 ГПК. Формулираните в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК процесуалноправни и материалноправни въпроси не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото не са решаващо произнесени от въззивния съд и съответно не са обусловили изводите му по предмета на спора. На основание чл.18, ал.2, т.2 ТДТССГПК жалбоподателят следва да внесе държавна такса по сметка на ВКС в размер на 146,62 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,