Определение № 4731 от 21.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2009/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Д. Н., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му по делото адв. С. В., против Решение №142 от 19.03.2025г. по в. гр. д. №1082/2024г. по описа на Окръжен съд- София, с което след отмяна на Решение № 201 от 15.10.2024г. по гр. дело № 1158/2022г., поправено с решение № 203 от 17.10.2024г., на РС-Самоков е бил отхвърлен предявения от него срещу Д. Л. Т. иск за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата от 10784,67 лева, представляваща припадащата й се част като солидарен длъжник от изплатеното от ищеца задължение в общ размер на 21569,35 лева по договор за потребителски кредит № 1610281948656175 от 08.11.2016г., сключен с „Райфайзенбанк България“ ЕАД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.11.2022 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението, като се иска отмяната му и постановяване на решение за уважаване на предявения иск. Към жалбата е представено изложение по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея Д. Л. Т., чрез пълномощника й по делото адв. Стойка К., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните са бивши съпрузи, които са били във фактическа раздяла от 28.08.2021г., като бракът им е бил прекратен с влязло в сила на 04.05.2022г. съдебно решение. По време на брака си на 08.11.2016г. ищецът и ответницата са сключили с „Райфайзенбанк България“ ЕАД договор за потребителски кредит № 1610281948656175, по силата на който са усвоили такъв в размер на 33 314,60 лв. На 18.01.2021 г. ищецът В. Н. сключил нов договор за кредит № 2101152872520175 с „Райфайзенбанк България“ ЕАД за сумата от 41 800 лв., с който бил предсрочно погасен остатъкът по договора за кредит от 08.11.2016 г. в размер на 21 569,35 лв. Погасяването станало като автоматична счетоводна операция от банката, без да има касово изтегляне и повторно внасяне на сумата. Според показанията на св. Т.- баща на ответницата, средствата по отпуснатия потребителски кредит през 2016г. били предназначени за ремонт на семейното жилище на страните, което било лична собственост на ищеца В. Н., дарено от родителите му, и в което съпрузите живеели.

При така установените факти по делото от правна страна съдът е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 32, ал. 1 СК разходите за задоволяване на нужди на семейството се поемат от двамата съпрузи, като съгласно ал.2 съпрузите отговарят солидарно за задълженията, поети от двамата или от единия от тях за задоволяване на нужди на семейството. Според съдебната практика тези нужди представляват общите потребности на членовете на семейството, за задоволяването на които се изисква семейна солидарност и взаимопомощ. Когато едно парично задължение е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност за другия възниква по силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва за задоволяване нуждите на семейството. В тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че твърдяните разходи не са извършени или че с кредита не са удовлетворени семейни нужди. При положение, че страните са били в брак, следва да се приеме, че договорът за кредит е бил сключен за задоволяване на нужди на семейството. Докато трае бракът или до настъпване на фактическата раздяла между съпрузите важи нормата на чл. 21, ал. 3 от СК за съвместния принос и платеното от единия съпруг се счита за платено с общи средства на съпрузите, поради което никой от съпрузите не може да претендира, че е заплатил в повече от дължимото. Когато погасяването на общото задължение е извършено от единия съпруг през фактическата раздяла на съпрузите или след прекратяване на брака следва да бъде приложена разпоредбата на чл. 127, ал. 1 от ЗЗД и другият съпруг дължи на платилия съответната част, която при солидарните длъжници се понася по равно. Когато през време на брака единият съпруг е поел парично задължение по банков кредит, за да погаси с получените парични средства предходни парични задължения, за които двамата съпрузи отговарят солидарно, тъй като са били поети за задоволяване на нужди на семейството, то новото парично задължение по банковия кредит също е поето за общи нужди на двамата съпрузи (за погасяване на техни общи задължения), т. е. за задоволяване на нужди на семейството, поради което двамата съпрузи отговарят солидарно и за него. Докато страните са в брак обаче платилият съпруг не може да търси от другия за този период връщане на половината от средствата, послужили за погасяване на дълга. Съдебната практика допуска изключение от този принцип единствено в случаите на трайна фактическа раздяла - такова обективно състояние в отношенията между съпрузите, което се характеризира с липса на всякаква духовна, физическа и икономическа връзка между тях и наличието й е основание да се приеме, че презумпцията за съвместен принос е оборена и съответно придобитите имущества от съпрузите в този период са техни лични. Съдът е приел, че в случая това изключение не е налице- страните са били в брак както към момента на сключване на договорите за кредит, така и към момента на погасяване на задълженията по договора за кредит от 08.11.2016г. и не са били във фактическа раздяла. По изложените съображения предявеният иск е бил отхвърлен като неоснователен.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, обосновавайки основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, касаторът твърди, че при постановяване на решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд при решаване на материалноправния спор в мотивите към решението си да извърши преценка поотделно и да обсъди в съвкупност всички доказателства и правнорелевантни факти по делото, като посочи в мотивите си кои доказателства кредитира, респективно кои приема за недостоверни, включително гласни такива? Следва ли съдът да кредитира свидетелските показания на свидетел, възходящ /баща на една от страните/, и пряко заинтересован от изхода на делото, без да са налице писмени или други доказателства в подкрепа на тези показания?

2. Налице ли е право на регресен иск от единия съдлъжник срещу другия по договор за кредит, поет от двамата пред финансова институция, когато остатъкът от кредита е погасен от единия съдлъжник изцяло с негови средства?

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

Въпрос №1 от изложението, отнасящ се до процесуалните задължения на съда при преценката на събраните по делото доказателства, е от значение за изхода на всяко производство, но не е бил разрешен от съда в противоречие с практиката на ВКС, поради което и по отношение на него не е налице допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. По въпроса за дейността на въззивната инстанция и задължението й да извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, да обсъди доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора, е налице задължителна практика на ВКС- т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, както и множество решения, постановени по реда на чл. 290 от ГПК. В нея се приема, че съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото,очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения- за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. В случая въззивният съд е постановил решението си, след като е обсъдил всички релевантни за изхода на делото доказателства и поддържаните от страните доводи и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора. При установяване на фактите от значение за правния спор съдът е подложил на изискуемата преценка събраните по делото свидетелски показания, като е посочил конкретно кои факти приема за установени от тези показания и кои не. Макар и да не е посочено изрично в решението, при преценката на показанията на св. Л. Т. /баща на ответницата/ въззивния съд е взел предвид съгласно разпоредбата на чл.172 от ГПК възможната му заинтересованост от изхода на делото, и е преценявал показанията му с оглед всички обстоятелства по делото. От значение в случая при преценката на показанията на посочения свидетел е и факта, че ищецът не е оспорил твърденията на ответницата, изложени в отговора на исковата молба, за доказването на които е бил ангажиран свидетелят, за предназначението на сумата по усвоения от тях през 2016г. потребителски кредит и не е изложил други твърдения за това обстоятелство.

Вторият въпрос от изложението е твърде общо формулиран, не съответства в пълна степен на фактите по делото и с оглед мотивите на въззивното решение няма обуславящо значение за изхода на спора. В случая, за да отхвърли предявения иск, въззивният съд не е приемал, че единият съдлъжник няма право на регресен иск срещу другия за заплатеното от него с лични средства солидарно задължение. Съдът е изложил съображения, позовавайки се и на формираната съдебна практика / Решение № 24 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 308/2012 г. на ВКС, ІV г. о. /, че сумата в размер на 21 569,35 лв. от кредита от 2021г., с която е погасен предходният кредит от 2016г., не може да се приеме за лични средства на ищеца, тъй като към датата на усвояването й страните са били в брак и са живеели заедно, поради което задължението в частта му за посочената сума е поето за задоволяване на нуждите на семейството /за погасяване на общия им предходен кредит/, респ. съгласно чл.32, ал.2 от СК по отношение на тази сума е възникнала солидарна отговорност за двамата съпрузи. Предвид горното въпрос №2 е неотносим към изхода на спора, доколкото въззивният съд не се е произнасял по него, и не удовлетворява общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.

По така изложените съображения не са налице сочените в изложението основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. без да се разглеждат сочените

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,