Определение № 3137 от 10.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1481/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Х. Т. Х. против решение № 101/14.04.2025 г. по в.т.д. № 35/2025 г. по описа на Апелативен съд – Варна, потвърждаващо решение № 489/26.11.2024 г. по т.д. № 363/2024 г. на Окръжен съд – Варна в частта, с която е отхвърлен искът против Застрахователно акционерно дружество “ОЗК ЗАСТРАХОВАНЕ” АД, ЕИК[ЕИК], относно претендираната законна лихва върху сумата от 300 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, съгласно влязлото в сила решение № 340/21.11.2022 г. по в.гр.д. № 398/2022 г. на Апелативен съд - Варна, за периода 08.07.2019 г. до 04.07.2021 г. като погасен по давност, а за разликата от присъдения размер 55 137,58 лева до претендирания 142441,82 лева или за сумата от 87 304.24 лева, като неоснователен.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1 и 2 ГПК. Поддържа се тезата, че давността за вземането за законна лихва е прекъсната с искането за присъждането й, заявено по реда на чл. 214, ал. 2 ГПК с въззивната жалба в предходното водено между страните производство, макар и същото да не е разгледано. Счита се, че неразглеждането на искането е нарушение на чл. 2 ГПК, според който съдилищата са длъжни да разгледат и решат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие. Изтъква се, че този пропуск не може да влече неблагоприятни последици за ищеца, предявил претенцията си в срока по чл. 110 ЗЗД, който следва да се преценява именно от подаването на исковата молба по предходното т.д. № 1112/2019 г. на Окръжен съд – Варна (на 08.07.2019 г.). В този контекст се оспорва изводът на въззивната инстанция, че не са налице предпоставките на чл. 116 ЗЗД, тъй като нито има произнасяне, нито съдебно решение по визираното искане. Според касатора, самият факт на заведен съдебен процес сочи неоснователност на възражението за изтекла давност за процесното вземане за лихви. По тези доводи се иска отмяна на обжалваното решение и уважаване изцяло на предявения иск по чл. 86, ал.1 ЗЗД. Претендира се адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава на чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поставят следните въпроси:

1. “Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, релевантните за делото факти и събраните доказателства, и да изложи към своето решение ясни, точни и непротиворечиви мотиви, в които да отрази извършеното обсъждане?”.

2. “До кой момент е допустимо да бъде заявена претенция за законна лихва върху присъдена главница за обезщетение?”.

3. “Прекъсва ли исковата молба погасителната давност по отношение на вземането, предявено по реда на чл. 214, ал. 2 ГПК и до кой момент е допустимо да бъде заявена претенцията за изтекли лихви след предявяване на иска?”.

4. “Представлява ли съществено процесуално нарушение непроизнасянето по искането за присъждане на законна лихва, заявена по реда на чл. 214, ал. 2 ГПК?”.

От касатора се сочи, че въззивният съд не е обсъдил нито един от доводите му във въззивната жалба, което обуславя противоречие на обжалваното решение със задължителната практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение от 04.01.2002 г. по тълк. дело № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Относно приложението на чл. 115, ал. 1, б. “ж” и чл. 116, б. “б” ЗЗД се счита, че атакуваният съдебен акт е постановен в разрез с казуалната практика на касационната инстанция – решение № 316/ 15.01.2017 г. по гр.д. № 4787/2016 г. на ВКС, IV г.о. Твърди се, че не е обсъден въпросът за момента на предявяване на законната лихва върху главницата, в който смисъл се релевира решение № 265/2019 г. по гр.д. № 760/2019 г. на ВКС, III г.о.

От ответника по касация Застрахователно акционерно дружество “ОЗК ЗАСТРАХОВАНЕ” АД се оспорват искането за допускане на касационна проверка и подадената касационна жалба като неоснователни.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Апелативният съд, сезиран с въззивна жалба на ищеца, е констатирал, че с влезли в сила решение № 322/27.05.2020 г. по т.д. № 1112/2019 г. на Окръжен съд - Варна и решение № 340/21.11.2022 г. по в.т.д. № 398/2022 г. на Апелативен съд - Варна, ответникът застраховател е осъден да заплати на Х. Т. Х. сумата от 250 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на травматични увреждания в резултат на ПТП, настъпило на 15.07.2017 г. в [населено място], причинено от И. М. Н. като водач на л.а. марка “Мерцедес”, модел “С180”, рег. [рег.номер на МПС]. Окончателният размер на дължимо обезщетение от 250 000 лева е определен след приспадане на сумата от 50 000 лева, платена от застрахователя. Въз основа на изложеното е преценил, че страните не спорят, че дължимото главно вземане срещу застрахователя възлиза на 300 000 лева. Очертал е като спорен във въззивното производство само въпроса за дължимостта на законна лихва върху застрахователното обезщетение за периода от 08.07.2019 г. (датата на подаване на исковата молба по т.д. № 1112/2019 г. на Окръжен съд – Варна) до 04.07.2021 г.

Въззивният състав е намерил за неоснователно въведеното от въззивника възражение за приложимост на краткия срок на погасителната давност по чл. 111 б. “в” ЗЗД, тъй като съгласно изричната разпоредба на чл.378, ал.8 КЗ, вземанията за лихви върху застрахователното обезщетение се погасяват с тригодишна погасителна давност.

По отношение на възраженията на обжалващия за прекъсване на давността, обосновани с предявяване на искането за присъждане на законна лихва с въззивната жалба на Х. в предходното производство и многократно повторено в последващи писмени изявления, съставът на апелативния съд е разяснил, че акцесорното право на законна лихва се релевира в процеса посредством нарочно искане, предявено с исковата молба или впоследствие, в хода на висящия процес. Искането за присъждане на законна лихва след датата на подаване на исковата молба не е самостоятелен иск, но произвежда правните последици на чл.116, б. “б” ЗЗД – прекъсва давността за вземането при условие, че бъде уважено. При тези данни е дал отговор, че в настоящия случай искането за присъждане на законната лихва не е разгледано, следователно не е уважено от съдебните състави нито с акт по съществото на спора, нито с допълнителен акт по чл. 250 ГПК. Следователно не са налице предпоставките за приложение на чл. 116, б. “б” ЗЗД.

По тези мотиви въззивният състав е потвърдил отхвърлителното решение на окръжния съд като правилно и законосъобразно.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

Поставеният от касатора първи въпрос е процесуалноправен и относим към задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора по делото, т.е. налице е общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. Разяснения относно правомощията на въззивния съд са дадени в задължителна практика на касационната инстанция - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, доразвити в константна такава, обективирана в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 173/03.01.2016 г. по т.д. № 1689/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/ 2021 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 83/11.07.2022 г. по т.д. № 859/2021 г. на ВКС, I т.о., решение № 141/28.08.2024 г. по т.д. № 2052/2023 г. на ВКС, I т.о., и др.). Приема се, че при постановяване на решението въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелен преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и спорните пред втората инстанция факти. Тези действия на съда следва да намерят отражение в мотивите на съдебния му акт съгласно изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК.

В разглеждания случай апелативният съд е обсъдил приетите за относими факти и доказателства, касаещи спорния пред въззивната инстанция въпрос. След обстойно обсъждане на доводите на обжалващия е приел за неоснователни възраженията му относно приложението на краткия давностен срок по чл. 111, б. “в” ЗЗД, както и доводите за прекъсване и спиране течението на срока на погасителната давност. Позовавайки се на обстоятелството, че в случая заявеното искане за присъждане на законната лихва върху застрахователното обезщетение за неимуществени вреди не е разгледано от съдилищата в предходното съдебно производство, нито е уважено с допълнителен акт по чл. 250 ГПК, е преценил, че не се установяват предпоставките за приложение на чл. 116, б. “б” ЗЗД. Оплакванията на касатора за допуснати процесуални нарушения са общи, без да се конкретизира кои негови доводи са останали необсъдени от въззивния състав. При тези данни по така формулираното питане не се обосновава наличие на визираната от страната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол.

Поставените от обжалващия втори, трети и четвърти въпрос не са коректно зададени и поради това не покриват общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Второто питане относно допустимостта за предявяване на искане за присъждане на законна лихва върху главницата не кореспондира с решаващите мотиви на въззивната инстанция. Предмет на настоящото дело е иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за дължимостта на законната лихва върху доброволно платеното и съответно върху присъденото в предходното съдебно производство застрахователно обезщетение, който е приет за допустим, но по същество е частично отхвърлен като погасен по давност и неоснователен. Третият въпрос в първата си част относно прекъсването на давността с исковата молба по отношение на вземане, предявено по реда на чл. 214, ал. 2 ГПК, не е релевантен, тъй като въззивната инстанция не е отрекла възможността с исковата молба да се прекъсне погасителната давност за предявеното вземане. Напротив, като е обсъдила конкретните обстоятелства по делото, е приела, че искането за присъждане на законната лихва не е разгледано в предходното производство между страните и не е уважено от съдебните състави нито със съдебното решение, нито с допълнителен акт по чл. 250 ГПК, поради което доводите на ищеца за прекъсване на давността са неоснователни (чл. 116, б. “б” ЗЗД). Третият въпрос във втората част и четвъртото питане, съдържащи се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не са свързани с решаващата воля на въззивния състав, който не е бил сезиран с искане за присъждане на изтекли лихви по чл. 214, ал. 2 ГПК. Формулировката на тези питания касае предходно воденото между страните производство по т.д. № 1112/2019 г. на Окръжен съд – Варна, процесуалните действия по което не могат да бъдат ревизирани в настоящия процес. При това положение не може да се приемат за относими поставените проблеми относно крайния момент, до който е допустимо заявяване на изтекли лихви след предявяване на иска, нито относно липсата на произнасяне по искането, направено по реда на чл. 214, ал. 2 ГПК. Липсата на обосноваване на общата селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по така формулираните три питания прави безпредметно обсъждането на поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допуск до касация.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационна проверка на решението на Апелативен съд – Варна.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,