Определение № 155 от 16.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 282/2020 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на И. М. Б., чрез адв. М. Ш. – като представляваща упълномощеното адвокатско дружество „Ш. и партньори“ с Булстат[ЕИК] и адрес [населено място], [улица], ет. 3, офис 7, и адв. С. М. срещу определение № 3845 от 20.11.2019 г. по ч. гр. д. № 5233/2019 г. на Апелативен съд – София. С последното е потвърдено определението от 31.07.2019 г. по гр. д. № 4236/2018 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, І – 16 състав за оставяне без уважение молбата на жалбоподателя за изменение по реда на чл. 214 ГПК на предявения от него против Многопрофилна болница за активно лечение „Света София“ ЕООД със седалище гр. София деликтен иск по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД за обезщетяване на имуществени вреди, чрез увеличение размера на претенцията със сумата 25 757. 89 лв., съставляващи стойността на понесени след предявяване на исковата молба разходи за операция и лечение на увредения крайник в чужбина.

В жалбата се прави оплакване за процесуална незаконосъобразност на въззивното определение и се иска отмяната му.

Ответниците по частна касационна жалба не са подали отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащо на обжалване определение на въззивен съд, поради което е допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение намира следното.

Възивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел на първо място, че сезирането му е допустимо – с оглед постановките в т. 7б от ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК и на второ място - че посредством предприетото изменение по реда на чл. 214 ГПК ищецът предявява нов иск - въвежда нови фактически твърдения (основание) и прави съответно на тях искане за съдебна защита (петитум), които стоят извън основанието и петитума на вече предявената претенция. Посочил е, че твърденията на ищеца очертавали следната фактология на случая: 1/ на 15.08.2016 г. ищецът е претъпял операция, извършена в ответната болница, като при провеждането на лечението му не била предоставена адекватна медицинска помощ, изразяваща се в това, че не е бил избран правилен метод за лечение, не е била започната предварителна антибиотична терапия, както и че след операцията не е било проведено адекватно постооперативно наблюдение от лекар; 2/ като последица от описаното непозволено увреждане, причинено от сочените противоправни действия и бездействия, и изразяващо се в неправилно оперативно и постоперативно лечение, здравословното състояние на ищеца се усложнило изключително много. Пациентът бил изписан с видими некрози по увредения крайник, което наложило спешното му приемане в друго лечебно заведение, където бил подложен на серия от допълнителни интервенции; 3/ за целия период на лечение до датата на предявяване на исковата молба ищецът сторил разходи за покупка на консумативи и заплащане на самото лечение, вкл. и на ответното заведение, които са индивидуализирани по вид, размер и време на извършване, и възлизат общо на 9 165. 94 лева и подлежащи на обезвреда, тъй като били в причинна връзка с деликта, 4/ в последствие, в хода на делото и преди първото по делото съдебно заседание поискал с молба по реда на чл. 214 ГПК изменение на претенцията за обезщетение на имуществените вреди, чрез увеличение на размера й със 25 757. 89 лева, съставляващи разноски във връзка с проведено в чужбина - в период след датата на сезиране на съда с предявените вече искове (за обезщетяване на неимуществени и имуществени вреди) - оперативно лечение, вкл. разходи за лекарства и консумативи, заплатени медицински такси и други разноски. Последните били претърпени във връзка с отстраняването на усложненията в здравословното състояние на ищеца, настъпило като резултат от неправилно проведеното му оперативно лечение в ответната болница.

Предвид на изложените фактически твърдения въззивната инстанция е намерила, че в случая по реда на изменението по чл. 214 ГПК на исковата претенция ищецът по същество предявява нов иск и не се касае за увеличение на размера на вече предявения иск. Развити са мотиви, че така се заявява претенция за присъждане на нови имуществени вреди, възникнали след датата на предявяването на исковата молба до предприемане на искането за увеличение на иска по чл. 214 ГПК. Обосновани са съображения, че е налице едновременно изменение както на основанието (нов факт), така и петутима на иска, което съгласно чл. 214, ал. 1 ГПК е недопустимо, както и че така силата на пресъдено нещо на постановеното решение по висящия процес няма да преклудира непредявения размер и непредявеното основание на иска и няма да представлява отрицателна процесуална предпоставка за предявяване на друг иск между същите страни за вредите, настъпили след предявяването на иска.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът сочи да са осъществени предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК.

Поддържа се, че с обжалвания въззивен акт съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 59/27.04.2015 г. по гр. д. № 4647/2014 г. на ВКС, III г.о., Решение № 1/27.03.2012 г. по гр. д. № 1106/2010 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 196/12.07.2011 г. по гр. д. № 1724/2009 г. на ВКС, IV г.о. и Решение № 526/03.02.2012 г. по гр. д. № 681/2010 г. на ВКС, IV г.о., а именно:

1. „В кои случаи и до кой момент е допустимо изменение на иск при условията на чл. 214, ал. 1 ГПК?“

По този въпрос страната твърди отклонение на въззивното определение от правното разрешение, дадено с първото от цитираните по - горе решения на ВКС.

2. „Кой е меродавният момент, в който се определя размерът на обезщетенията при деликт?“

Сочи се, че по така повдигнатият въпрос е налице противоречие с последните три решения на ВКС, визирани в изложението.

3. „Допустимо ли е увеличение по реда на чл. 214 ГПК на иск за имуществени вреди относно разходи за лечение, направени след предявяване на иска, но за заболяване/увреждане, настъпило преди сезирането на съда?“.

По последния въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация (в хипотезата „въпрос от значение за развитието на правото“). Наличието на предпоставките от фактическия му състав се обосновава с доводи, че много травми и заболявания изискват специфично диагностично – лечебно поведение, което продължава през дълъг период от време, през което време пострадалите лица понасят разходи за лечение, пряко свързано с първоначалната увреда (напр. премахване на импланти, провеждане на рехабилитация при трайни вегетативни състояния, множество операции за възстановяване на тежко засегнати крайници). В същото време според касатора липсва съдебна практика по въпроса допустимо ли е увеличение на иска за имуществени вреди до края на съдебното дирене, касаещо направени разходи за лечение на увреждания/заболявания, настъпили преди предявяване на исковата молба, а не на последващи усложнения от тях.

Касационното обжалване не следва да бъде допускано.

По силата на чл. 274, ал. 3 ГПК въззивните определения подлежат на обжалване с частна касационна жалба, когато са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - когато с обжалваното определение съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил решаващия му извод и е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, решен е в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз или е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, респ. при вероятна нищожност или недопустимост на въззивния съдебен акт, както и при очевидната му неправилност.

Разглеждането на жалбата в горните случаи е предпоставено на първо място от селектирането й в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК по обуславящ правен въпрос.

Първият поставен въпрос е релевантен, защото е обусловил произнасянето на въззивния съд по процесуалния спор относно допустимостта на предприетото изменение, чрез увеличение по реда на чл. 214 ГПК, на иска за имуществени вреди от непозволено увреждане с разходи, направени след предявяване на претенцията. Той обаче не осъществява поддържаното допълнително основание за селекция на частната касационна жалба, поради следното.

Принципът в процесуалното право е, че съдържанието и пределите на търсената съдебна защита се определят от ищеца, който чрез основанието и петитума на исковата молба индивидуализира спорното материално право, а последваща промяна на предмета на първоначално въведения с исковата молба правен спор е допустима единствено при спазване на установените в 214 ГПК, правила за изменение на иска, едно от които е забраната за едновременна промяна на основанието и петитума на сезиращата искова молба. Нарушаването на тази забрана води до предявяване на нов по съществото си иск в хода на висящия процес, което е недопустимо.

С решението на ВКС, на което жалбоподателят се позовава при обосноваване достъпа до касация по първия поставен въпрос, са възприети очертаните по-горе основни начала за допустима последваща промяна на предмета на делото, очертан с първоначалната искова молба, като е дадено е и следното правно разрешение: не е налице същинско изменение на петитума на иска, когато това изменение не се състои в промяна вида на петитума (преминаване от установителен в осъдителен петитум или обратното) или в промяна на неговия предмет (да се търси равностойността на вещта, а не самата вещ в случай, че се установи нейното погиване); затова изменението на иска само относно неговия размер (увеличение или намаляване на иска) не съставлява същинско изменение на иска по смисъла на чл. 214 ГПК; не е налице същинско изменение на петитума, доколкото както с първоначалната искова молба, така и след заявеното изменение на петитума ищецът претендира парична сума като обезщетение за нанесена му имуществена вреда. Посочено е, че същевременно така не се постига и изменение в основанието на иска, тъй като не се променя юридическият факт, от който произтича вземането (в случая - извършено престъпно деяние, от което за ищеца е настъпила имуществена вреда). Възприето е разбирането, че добавянето на нови обстоятелства към първоначално заявените, с оглед настъпилата промяна след подаване на исковата молба, само по себе си не съставлява промяна на основанието на иска.

В случая обжалваното въззивно определение не реализира поддържаното от страната противоречие с извършеното от касационния съд тълкуване на предпоставките за приложение на разпоредбата на чл. 214 ГПК. Това е така, защото според даденото правно разрешение допустимото изменение на предявения иск се предпоставя от такива новонастъпили след предявяването на иска факти, които са от значение за спорното право, но не променят основанието на иска и не представляват самостоятелно основание за ангажиране на отговорността на ответника, различно от първоначално заявеното. Наред с това увеличаването или намаляването на размера на иска не представлява същинско изменение на иска, но само, ако не представлява ново искане, различно или самостоятелно от първоначално заявеното. Ето защо ако новонастъпилите факти представляват самостоятелно основание за ангажиране отговорността на ответника, различно от първоначално заявеното, както е в случая за обезвреда на разходите, сторени след датата на исковата молба (при съобразяване, че заявените за обезщетяване разноски като имуществени вреди са строго конкретизирани в исковата молба и касаят „целия период на лечение“ на ищеца – вж. стр. 7 от кориците на първоинстанционното дело, до датата на подаването й в съда – т.е. претендираното вземане обхваща само и единствено тях, а посочването на предстоящата „операция в чужбина“ е сторено с оглед обосноваване на търпените болки и страдания, а не разходите за това лечение), то е налице добавяне на ново основание за ангажиране на отговорността на ответника, различно от първоначалното такова. Формулирането въз основа на това ново основание искане за осъждане на ответника, по своето естество не представлява увеличение на размера на първоначално заявения иск, а нова претенция, основаваща се на нововъзникналите факти, поради което води до изменение на петитума. Налице е едновременно изменение на основанието на иска и на петитума му, което е прието за недопустимо с Решение № 59/27.09.2015 г. по по гр. д. № 4647/2014 г. по описа на ВКС, ГК, III г. о., т.е. липсва твърдяното от страната противоречие, което да обосновава допускането на касационен контрол по поставения въпрос, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вторият повдигнат в изложението въпрос няма характеристиките на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Сам по себе си той е от материалноправно естество и не е обуславящ изхода на делото по настоящия процесуален спор. В случая не се касае за решаващата дейност на съда по определяне размера на дължими при деликт обезщетения, а за възприети правни разрешения относно допустима промяна в очертания с исковата молба предмет на делото относно вземане с такъв характер, предприета на основание чл. 214 ГПК. А съгласно постановките на т. 1 от цитирания тълкувателен акт липсата на поставен правен въпрос, сама по себе си, има за последица недопускане на касационно обжалване и то без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

Липсват основания за достъп до касация и по поставения трети въпрос, обоснован от страната за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Така формулиран въпросът се извежда от становището на касатора по правилността на постановения въззивен акт и отразява неговото разбиране за допустимост на предприетото процесуално действие, основано на чл. 214 ГПК. Такъв въпрос е лишен от характеристиката на правен въпрос по смисъла на тълкуването в т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Както вече се изтъкна в настоящото изложение по – горе, съобразно тълкуването в т. 1 от цитирания тълкувателен акт, само по себе си, непоставянето на правен въпрос има за последица недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

Освен горния аргумент за отсъствие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, следва да се посочи също, че дали е допустимо или не предприетото изменение с оглед конкретните фактически твърдения относно заявените за обезщетяване вреди (в случая имуществени) при предпоставките на разпоредбата на чл. 214 ГПК, е въпрос по съществото на спора, предмет на делото – т.е. рефлектира върху правилността на съдебния акт на въззивната инстанция и е относимо във фазата по разглеждане на частната касационна жалба по същество, но не и в процеса на селектирането й по критериите на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

На следващо място, позовавайки се на състава по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК жалбоподателят следва да направи аргументирано изложение за наличие на визираните там предпоставки. В случая се обосновават такива в хипотезата на чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК – „въпрос от значение за развитието на правото“ с твърдението, че по повдигнатият въпрос липсва съдебна практика. Мотивираното по този начин изложение към частната касационна жалба обаче не е съобразено с разясненията по т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Липсват изведени съображения (такава не са изтъкнатите доводи за наличие на травми и увреди от деликт, преодоляване на последиците от които изисква много продължителен период на лечение и понасяне в този времеви отрязък на разходи за него) от страната в подкрепа на необходимостта от тълкуване на конкретно посочени норми, съдържащи непълна, неясна или противоречива правна уредба, за да се създаде практика по приложението им или за нейното осъвременяване предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая разпоредбата на чл. 214 ГПК е ясна и непротиворечива, а по нейното приложение има установена съдебна практика, на която и самият касатор се позовава.

С оглед на изложеното, отсъстват предпоставки в приложно поле на заявените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допуска.

По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,