Определение № 3187 от 11.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1379/2025 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Специализирана болница за активно лечение на хематологични заболявания“ ЕАД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд. Ищецът „Университетска специализирана болница за активно лечение по онкология „Проф. Иван Черноземски“ ЕАД оспорва жалбата. По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Предявените искове първоинстанционният съд е уважил частично, като е осъдил ответника да заплати на ищеца: 1) на основание чл. 327, ал. 1 ТЗ сумата 85 527,15 лв., заедно със законната лихва и 2) на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 20 655,64 лв. лихва за забава до деня на предявяване на исковете. Отхвърлил е исковете за разликите до предявените размери от 153 477,29 лв. и 45 425,84 лв. Произнасяйки се по жалби на двете страни, въззивният съд, след като е изменил правната квалификация на главния иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, е потвърдил решението в осъдителните части, а след отмяна в отхвърлителните части е уважил исковете до предявените размери. Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1) имат ли периодичен характер вземания за възстановяване на вече извършени плащания на консумативни разходи между търговци, когато представляват повтарящи се през определен период от време и еднородни по своя характер задължения, с предварително определен и периодично настъпващ падеж, при общ правопораждащ юридически факт - договор, уреждащ падежите за плащане, и погасяват ли се същите с кратката 3-годишна давност на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД, и 2) представлява ли признание на описаните в него задължения потвърдително писмо по чл. 28 от Закона за счетоводството, съставено за целите на извършване на инвентаризация на активите и пасивите между търговци, когато същото не е подписано от законния представител на търговското дружество, нито от упълномощено от него лице. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК се обосновава със същото противоречие на изводите на САС с практиката на ВКС по втория въпрос. Въззивният съд е приел за установено, че страните ползват обща сграда, във връзка с което са сключили през 2013 г. договор, с който уговорили разпределението помежду си на разходите, свързани с ползването на сградата (вода, електроенергия, топлоенергия и др.), заплащането на които към съответните доставчици било задължение на ищеца, като и след изтичането на срока на договора са продължили да си разпределят разходите съгласно неговите клаузи, вкл. за процесния период, за който ищецът издал към ответника 109 фактури на обща стойност 153 477,29 лв. С тези обстоятелства съдът е обосновал решаващия си правен извод, че процесните вземания нямат периодичен характер, поради което се погасяват с общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД. С оглед изложените от въззивния съд мотиви вторият от формулираните от жалбоподателя въпроси не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и съгласно т. 1 от ТР № 1/2009 г. да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Крайният извод за основателност на главния иск в пълен размер се основава на приетия за приложим 5-годишен давностен срок при начало на процесния период, за който се претендира вземането, според най-ранната от фактурите през м. юни 2016 г. и предявяване на иска преди да са изтекли 5 години през м. август 2020 г. При формиран извод за неизтекла давност според първоначалната продължителност на срока въззивният съд не е обсъждал въпроса за евентуалното нейно прекъсване чрез признание, независимо че този въпрос е бил обсъден от първата инстанция с оглед приетия за приложим по-кратък давностен срок по чл. 111 ЗЗД. Фактически невярно е твърдението на жалбоподателя, че по въпроса за наличието на признание, прекъсващо давността, въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния чрез препращане към мотивите на последния, доколкото в мотивите на въззивното решение такова препращане не се съдържа. С оглед липсата на произнасяне на въззивния съд по формулирания въпрос основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 не е налице, а с оглед изложените доводи, с които очевидна неправилност на въззивното решение се извежда от произнасяне по същия въпрос, не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По първия въпрос не се установява противоречие с установената практика на ВКС, вкл. задължителната по ТР № 3/2011 г. на ВКС-ОСГТК. Извода си за липса на периодичен характер на процесните вземания въззивният съд е обосновал със съображенията, че процесните вземания са по договор за поемане на задължение за заплащане на общи разходи, във връзка с които ищецът не е доставчик, а ответникът не е потребител. Тези решаващи съображения не влизат в противоречие с разрешението по ТР № 3/2011 г., в мотивите на което изрично е разяснено, че с оглед характера си на изключение разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД се прилага само за такива периодични плащания, които са подобни на наемите и лихвите. Доколкото последните представляват плащания за получена от насрещната страна престация, не могат да бъдат приети за подобни на тях плащания, на които не съответства насрещна престация, какъвто именно е разглежданият случай, дори и тези плащания да отговарят на останалите посочени в тълкувателното решение критерии. Поради това не е налице специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК и по този въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато. С тези мотиви съдът