Определение № 579 от 26.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1342/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ) срещу решение № 561 от 16.10.2019г., постановено по в. гр. дело № 1380/2019г. на Старозагорски окръжен съд, гражданско отделение, втори състав, изменено в частта за разноските с определение № 142 от 03.02.2020г., в частта му, с която е потвърдено решение № 372 от 31.05.2019г. по гр. д. № 2336/2018г. на Казанлъшки районен съд, с което касаторът е осъден да заплати на ищеца А. Д. Д., на основание чл. 49 ЗЗД, сумата 15 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени от ПТП, реализирано на 01.09.2014г. в [населено място], на кръстовището на [улица]и [улица], поради липсата на изискуемия знак „Стоп“ на [улица]за урегулиране на кръстовището, ведно със законната лихва от 01.09.2014г. до окончателното изплащане. С определението по чл. 248 ГПК от 03.02.2020г., касаторът е осъден да заплати на адв. П. К. сумата 996 лв., на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, за осъществено безплатно процесуално представително пред въззивната инстанция. Касаторът - ответник счита, че обжалваният съдебен акт е недопустим и неправилен поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния и процесуалния закони. Моли той да бъде отменен и вместо него постановен нов, с който предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло. Претендира съдебно-деловодните разноски пред всички съдебни инстанции. АПИ подава и частна касационна жалба по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК срещу определението по чл. 248 ГПК, с което е изменено въззивното решение в частта за разноските, поддържайки, че не са налице законови основания за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в полза на адв. К., тъй като липсва разграничение коя част от възнаграждението е за процесуално представителство по собствената въззивна жалба и коя част по насрещната въззивна жалба. Моли атакуваното определение да бъде отменено като неправилно. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба жалбоподателят АПИ релевира доводи за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Как се прилага принципа на справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от деликт и следва ли да се посочват обстоятелствата, от значение за определяне на размера му?, и 2. Надлежен ответник ли е АПИ по искове за обезщетения за вреди от деликт вследствие на ПТП на път от републиканската пътна мрежа, в урбанизираните територии на населените места?, по които сочи разрешаването им в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/23.12.1968г. и в решение № 227/12.02.2014г. по т.д.№ 769/2012г. на Първо т.о.. Соченото от касатора решение № 1927/02.03.2016г. по гр.д.№ 6942/2015г. на СГС не е в състояние да обоснове допълнително основание за допускане на касационно обжалване по действащата редакция на чл. 280, ал. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба – ищецът А. Д. Д. подава отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основанията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, и за неоснователност на касационната жалба. Претендира платеното адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. А. Д. Д. счита частната касационна жалба за неоснователна, като моли определението по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските да бъде потвърдено като правилно и да му бъдат присъдени разноските за адвокатски хонорар, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, в частното касационно производство. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД с цена над 5 000лв., т.е. тя е допустима. Въззивният съд е приел за установено по предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, че на 01.09.2014г. в 17.50ч. в [населено място], на кръстовището на [улица]и [улица], ищецът Д., като водач на товарен автомобил „Грейт Уолл Ховер“, с рег. № СТ № 8800 ВК, се е движил по [улица], която е част от републикански път І-5 – път с предимство, в посока запад-изток, като на кръстовището е бил блъснат от лек автомобил „Ситроен“ с рег. [рег.номер на МПС], който се е движил по [улица]– общински път, на която е имало знак „Стоп“, който обаче в деня на ПТП не е бил на мястото си. От горепосоченото ПТП на ищеца са причинени неимуществени вреди от настъпилите при ПТП травматични увреждания: счупване на трета метатарзална кост на дясно ходило и фрактура на латералния малеол на десен глезен, които според заключението на медицинската експертиза, прието по делото, са пряка и непосредствена последица от процесното ПТП. Възражението за липсата на надлежна процесуална легитимация на ответника АПИ по предявения иск, Старозагорски окръжен съд е намерил за неоснователно, посочвайки че въпросът за това кой е задълженият субект, който следва да осъществява дейностите по поддържането и ремонта на пътя в процесното кръстовище и съответно да отговаря за обезщетяване на процесните неимуществени врреди, касае материалноправната легитимация на ответника и съответно основателността на иска, но не и неговата допустимост. Посочил е, че именно АПИ е пасивно материалноправно легитимирана да отговаря за процесните вреди на основание чл. 49 ЗЗД, позовавайки се на решение № 129/01.06.2018г. по гр.д.№3389/2017г. на Четвърто г.о. на ВКС, имащо за предмет – процесното ПТП и спор между ищеца за същите вреди, но срещу друг ответник – Община Казанлък. В това решение, ВКС е приел, че общината не е пасивно легитимирана да отговаря, тъй като отговорността за поддържане на републиканските пътища с необходимата маркировка, светлинни сигнали и пътни знаци, е възложена на АПИ. Цитирал е и решение № 82/11.04.2018г. по гр.д. № 1676/2017г. на ВКС, Четвърто г.о., съдържащо отговор на правния въпрос: На кръстовище, образувано от улици/пътища с различни стопани/собственици, кой от тях, и по силата на кой нормативен акт, е длъжен да урегулира кръстовището с пътни знаци за безопасното преминаване през него?, според който съгласно чл. 4, ал. 2 Наредба № 1/17.01.2001г. за организиране на движението по пътищата, стопанинът на пътя по основното му направление отговаря за проектирането на организацията на движението, за изпълнението и поддържането й на кръстовища, в които се пресичат, разделят или събират на едно ниво пътища с различни стопани. Изхождайки от процесното кръстовище в [населено място], образувано от пресичането на републикански и общински път, решаващият съд е заключил че основното направление на кръстовището е републиканския път, поради което задължението за урегулирането му с пътни знаци е на ответника АПИ. При осъществен фактически състав на отговорността на АПИ по чл. 49 ЗЗД, въззивният съд е съобразил при определяне справедливия размер на претендираното обезщетение за неимуществени вреди следните конкретни обстоятелства: броя и вида на уврежданията – две фрактури на десния крак; характера, интензивността и продължителността на физическото страдание, особено силно през първия месец и в периода на рехабилитация; особеностите и продължителността на предприетото лечение, продължило 3-4 месеца, причинените допълнителни неудобства (нужда от допълнителна помощ, намалена работоспособност и нейната продължителност (34 дни), затрудненията в нормалните ежедневни дейности и наложителността от използване на помощно средства за придвижване); негативните емоционални изживявания; липсата на усложнения по време на лечебно-възстановителния период; прогнозата, че при влошаване на времето, ищецът ще изпитва болки на мястото на травмите; продължаващите стрес от преживяното и страх от шофиране към момента на приключване на съдебното дирене пред въззивната съдебна инстанция; възрастта на пострадалия – 64г., която забавя и затруднява оздравителния процес и обстоятелството, че е бил трудово зает като лекар и ангажиран в грижите за домакинството на семейството, които заради ПТП са били затруднени. Преценявайки горепосочените обстоятелства в контекста на разясненията в ППВС № 4/23.12.1968г., Старозагорски окръжен съд е определил обезщетение в размер на 15 000 лв. като справедливо и съответстващо на претърпените от ищеца неимуществени вреди от процесния деликт. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва жалбоподателят да формулира правен въпрос, който да е от значение за изхода на спора, т.е. да е включен в неговия предмет и да е обусловил правните изводи на съда, обективирани в решението. Поставените от касатора два въпроса удовлетворяват общото основание за допускане на касационния контрол, тъй като са обусловили крайния изход на конкретното дело. Спрямо тях обаче не е осъществено соченото допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВС и ВКС. Въпросът за пасивната легитимация на АПИ да отговаря по чл. 49 ЗЗД при настъпване на ПТП заради неурегулиране с пътни знаци на кръстовище в урбанизирана територия на населено място, образувано от пресичане на републикански и общински път, касае не процесуалноправната, а материалноправната легитимация на ответника, поради което както и въззивният съд правилно е съобразил, не може да се отрази на допустимостта на предявения иск, респективно на допустимостта на въззивното решение. Изведената пасивна материалноправна легитимация на АПИ при процесния деликт, по изложените горепосочени съображения от Старозагорски окръжен съд, е съобразена с формираната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, цитирана във въззивното решение (решение № 129/01.06.2018г. по гр.д.№3389/2017г. на Четвърто г.о. на ВКС и решение № 82/11.04.2018г. по гр.д. № 1676/2017г. на ВКС, Четвърто г.о.), която включва и решението на ВКС по предявен иск от същия ищец за същите неимуществени вреди от същото ПТП, но срещу друг ответник – Община Казанлък. В последното решение е посочено, че републиканските пътища са изключителна държавна собственост (чл. 8, ал. 2 Закона за пътищата (ЗП)), при което законодателят в чл. 30, ал. 3 ЗП е възложил задълженията по поддържането на републиканските пътища съвместно на АПИ и общините, когато пътят е в границите на урбанизираните територии при условията и по реда, определени с ППЗП. По отношение на процесното кръстовище в [населено място] такова договореност е постигната между АПИ и общината със споразумение от 15.11.2013г.. С изменението на ЗП (ДВ бр. 16/25.02.2014г.), в чл. 30, ал. 3 изрично е предвидено, че АПИ осъществява дейностите по текущ ремонт и зимно поддържане на републиканските пътища в границите на урбанизираните територии на населени места до 100 000 души. Поради това изменение в ЗП и по причина, че Община Казанлък е с население под 100 000 души, действието на споразумението от 15.11.2013г. е прекратено ex lege, с влизане в сила на ЗИД на ЗП на 28.02.2014г., т.е. преди настъпването на процесното ПТП от 01.09.2014г.. Освен това, както в чл. 30, ал. 3 ЗП, така и в споразумението от 15.11.2013г., Община - Казанлък се е задължила да извършва дейностите по текущ ремонт и поддържане, в т.ч. и зимно поддържане на републиканските пътища в границите на урбанизираните територии, но не и тези за поставяне и урегулиране с пътни знаци, което задължение винаги по силата на чл. 4, ал. 2 Наредба № 1/17.01.2001г. за организиране на движението по пътищата, е на стопанина на пътя по основното направление на кръстовището (решение № 82/11.04.2018г. по гр.д. № 1676/2017г. на ВКС, Четвърто г.о.). Пълното съответствие на отговора на поставения втори правен въпрос, даден от въззивния съд, с безпротиворечивата практика на ВКС, обуславя извод за недопускане на касационен контрол на атакуваното решение по този въпрос. Не е осъществено допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по другия правен въпрос на касатора за приложението на чл. 52 ЗЗД и за значимите обстоятелства за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от деликт. Както е разяснено в ППВС № 4/1968г. и в множество съдебни решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, справедливостта по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а изисква преценка на конкретни за случая, обективно настъпили обстоятелства като броя и вида на травматичните увреждания; характера и интензивността на болките и страданията и отражението им върху физиката и психиката на ищеца; възрастта на пострадалия; продължителността на лечебно-възстановителния процес и прогнозата за хронични болки при влошаване на времето на мястото на травмите и невъзстановеното психо-емоционално равновесие заради преживяното ПТП, с които конкретни обстоятелства съставът на Старозагорски окръжен съд изцяло се е съобразил, обсъждайки ги подробно в мотивите на съдебното решение. Соченото от касатора в касационната му жалба решение № 227/12.02.2014г. по т.д.№ 769/2012г. на Първо т.о. не касае нито един от двата поставени правни въпроси, поради което не следва да бъде обсъждано в хипотезата на изследване на допълнително основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това решение съдържа отговори на въпросите за правомощията на въззивната инстанция при проверка на правилността на първоинстанционното решение с оглед ограниченията на чл. 269 ГПК и за доказателствената сила на протокола на ПТП, съставен от компетентно длъжностно лице. Съобразно гореизложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 1 200 лв. – хонорар за един адвокат в производството по чл. 288 ГПК, платен съгласно договор за правна помощ и съдействие от 09.01.2010г., приложен към отговора на касационната жалба. Частната касационна жалба на АПИ по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, срещу определението на въззивния съд по чл. 248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските, е допустима и частично основателна. Въззивното производство е било образувано по въззивни жалби на двете страни в процеса, и двете приети за неоснователни от въззивния съд. При това положение, последният е счел във въззивното решение по делото, че поисканите от страните съдебни разноски не следва да бъдат присъждани на насрещната страна, а следва да бъдат понесени от всяка страна така, както са направени. В атакуваното определение по чл. 248 ГПК е променил това свое разрешение, като е съобразил, че обжалваемият интерес за двете страни във въззивното производство е бил различен (за ищеца - 5 000лв., за която сума е бил отхвърлен предявеният иск с цена 20 000лв. и за ответника – 15 000лв., за която сума искът е бил уважен), при което общият обжалваем интерес е бил 20 000 лв. и изходът на спора съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК разпределя сторените съдебни разноски за защита срещу въззивната жалба на насрещната страна. Посочил е, че молителят – ищец няма право на разноски за защита по собствената си жалба, но има право на такива разноски по въззивната жалба на насрещната страна, която е приета за неоснователна. Доколкото осъществяваното спрямо ищеца процесуално представителство е било в хипотезата на чл. 38 ЗА (безплатно), счел е, че няма пречка адвокатското възнаграждение да бъде определено върху размера на обжалваемия интерес за насрещната страна, за защита срещу чиято жалба то се дължи, при което е присъдил в полза на ищеца поискания адвокатски хонорар в размер на 996 лв., който е посочил, че е под минималния размер, посочен в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно разпоредбите на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, всяка от насрещните страни по делото има право на разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно с уважената, респ. с отхвърлената част от иска (исковете). Това правило се прилага за всяка една съдебна инстанция по делото, вкл. за въззивната и касационната. Когато искът бъде уважен, респ. отхвърлен частично от първата инстанция и при подадена въззивна жалба само от едната страна срещу цялата неизгодна за нея част от първоинстанционното решение или част нея, и първоинстанционното решение бъде потвърдено в обжалваната част, въззивникът няма право на разноски, а дължи заплащане на направените от въззиваемия разноски за защитата пред въззивната съдебна инстанция. В тази хипотеза приложението на правилото, че разноските се заплащат съразмерно на уважената/отхвърлената част от иска не създава затруднения. Това правило на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК се прилага и в случаите, когато и двете страни са подали въззивни жалби срещу неизгодната (цялата или част от нея) част от първоинстанционното решение. Когато последното бъде потвърдено изцяло в обжалваните части, т.е. неоснователни са и двете въззивни жалби на насрещните страни, искът остава уважен/отхвърлен в същата част, с която е сезиран и въззивният, поради което всяка от насрещните страни има право на разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно на уважената, респ. на отхвърлената част от иска, при положение, че това възнаграждение е уговорено общо по размер за въззивната инстанция или се дължи в хипотезата на чл. 38 ЗА на безплатно процесуално представителство, които са най-често срещаните хипотези. Съгласно принципа за свободата на договаряне (чл. 9 от ЗЗД) и тъй като в закона няма императивна забрана за това, страната и адвокатът могат да уговорят отделни компоненти на адвокатското възнаграждение: една част от адвокатското възнаграждение да се дължи и да се плати от страната за оказаната ѝ адвокатска защита по подадената от нейно име въззивна жалба, а друга част - по жалбата на насрещната страна. Само в този случай, ако въззивният съд потвърди първоинстанционното решение (респ. изцяло не уважи и двете въззивни жалби), съгласно гореизложеното, той следва според уговореното в договора да присъди в полза на страната само разноските за оказаната ѝ адвокатска защита срещу въззивната жалба на насрещната страна, но не и разноските за оказаната адвокатска защита по подадената от нейно име въззивна жалба. В смисъла на гореизложеното е установената практика на ВКС, обективирана в определение № 336/07.05.2013г. по ч. търг. дело № 638/2012 г. на II т.о., определение № 797/14.12.2015г. по ч. гр. дело № 5048/2015г. на IV г.о., определение № 318/11.07.2018г. по ч. търг. д. № 1092/2018г. на І т.о., определение № 387/14.08.2019г. по ч. търг. д. № 1669/2019г. на І т.о. и определение № 480/12.11.2019г. по гр. д. № 122/2019г. на VІ г.о., приложима в настоящото производство по чл. 248 ГПК. Следователно в процесното въззивно производство, при неоснователност и на двете въззивни жалби на насрещните страни и въведен от тях обжалваем интерес в размер на 20 000лв., каквато е и цената на иска, ищецът има право на разноски за един адвокат за защитата си по неоснователната въззивна жалба на ответника, пропорционално на уважената част от иска му (15 000лв.). В хипотезата на чл. 38 ЗА на безплатно процесуално представителство, адвокатското възнаграждение не се уговаря предварително между страната и адвоката, а се определя по Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата). За посочения обжалваем интерес от 20 000лв. пред въззивната инстанция то възлиза на 1 130 лв. (чл. 7, ал. 2, т. 4 Наредбата). При съобразяване с уважената част на иска от 15 000 лв., дължимият адвокатски хонорар в полза на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, за въззивното производство, възлиза на 847.50лв. (1 130лв. х 15 000/20 000лв). Въззивният съд е присъдил в полза на ищеца сумата 996 лв., макар изложените правни съображения за дължимост на адвокатския хонорар да са правилни, поради което атакуваното определение по чл. 248 ГПК следва да бъде отменено само в частта му за възложения в тежест на ответника адвокатски хонорар, платим на адв. К., над сумата 847.50лв.. В останалата част, като правилно, то следва да бъде потвърдено. Безпротиворечиво в практиката си ВКС приема, че в производството по чл. 248 от ГПК не се дължат разноски на насрещната страна. В този смисъл са определение № 216/17.07.2017г. по гр. д. № 3648/2016г. на III г.о.; определение № 97/25.03.2015г. по т.д. № 987/2014г. на I т.о., определение № 256/01.08.2017г. по гр. д. № 1355/2017г. на IV г.о., определение № 18/12.01.2017г. по ч.гр. д. № 5183/2016г. на IV г.о. и определение № 387/ 14.08.2019г. по ч. т. д. № 1669/2019г. на І т.о.. Разпоредбата на чл. 81 ГПК е неприложима в това производство, тъй като определението по чл. 248 от ГПК няма характер на акт по чл. 81 ГПК - с него не се решава материалноправен или процесуалноправен въпрос по гражданско дело или свързано с него частно производство. Производството по чл. 248, ал. 1 ГПК не представлява образувано ново съдебно производство, с различен предмет от исковото производство. Същото има несамостоятелен характер, тъй като негов предмет са заявени и осъществени разноски, които са били или е следвало да бъдат предмет на присъждане по вече приключилото в съответната инстанция дело. Касае се за определение, с което не се слага край на съдебното производство, а се изменя или допълва вече постановен съдебен акт в частта за разноските при направено от страната искане. С оглед на това изходът от производството по чл. 248 от ГПК не обосновава отговорност за нови разноски като санкция за неоснователно предизвикан правен спор. След като не се дължат разноски в производството по чл. 248 от ГПК, няма основания за присъждане на разноски и по делата, образувани при обжалване на постановения в това производство акт, по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, каквото е настоящото частно касационно производство. Ето защо не следва да бъде присъждано възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА на адвокат П. К., представляваща ищеца по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, в настоящото касационно производство, образувано по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение