Определение № 751 от 06.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2569/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника А. И. Ч. чрез особен представител, назначен по реда на чл.47,ал. 6 ГПК адвокат К. Г. САК срещу решение № 10058 от 08.06.2022г. по в.гр.д.№ 819/2019г. на Апелативен съд София в частта за потвърждаване на решението по т.д.№ 232/2017г. на Окръжен съд София за признаване за установено по реда на чл.422,ал.1 ГПК, че ищецът „Първа инвестиционна банка“АД има вземане към Ч. (солидарно с представляваното от него в качеството му на законен представител дружество „Ей Енд Д. Инвест“ЕООД), произтичащо от договор за банков кредит „Развитие“ № 331-06/21.06.2002г. и анекси към него от 2008г. и 2009г. за просрочена главница (47 560лв.); договорна лихва (3 458.79лв. за периода 22.06.2014г. - 21.06.2017г.); просрочена наказателна лихва (25 761.34лв. за периода 22.06.2014г.-22.06.2017г.); такси и разноски по кредита. Въззивното решение, в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение е постановено частично отхвърляне на исковете (и по отношение на необжалвалия обикновен другар на ответника Ч. - „Ей Енд Д. Инвест“ЕООД), имащи за предмет договорна и наказателна лихва, е влязло в сила като необжалвано от ищеца. В касационната жалба е въведен довод за неправилност на основанията по чл.281,т.3 ГПК, иска се отмяната му и връщане на делото за повторно разглеждане или отхвърляне на предявените искове. Касаторът се позовава и на предпоставките да допускане на обжалването поради вероятна нищожност, недопустимост и очевидна неправилност. Поддържа се, че въззивният съд неправилно е приел, че след като ответникът Ч. е управител на дружеството - кредитополучател, следва, че няма качеството на потребител и не се ползва от защитата на ЗЗП, поради което направеното от него възражение за нищожност поради неравноправност на клаузи от договора е неоснователно. Възразява и по отношение на извода на съда, че клаузите в Анекс № 2 не са нищожни поради невъзможен предмет. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: „ Следва ли да се счита за установено обстоятелството, че физическото лице-ответник няма качеството на потребител и не се ползва от защитата на ЗЗП, след като същият е и управител на съдлъжника ЮЛ или обстоятелството, че същият действа в рамките на своята търговска или професионална дейност, следва да бъде доказан а е преценена при всеки отделен случай?“ „Следва ли въззивният съд да се произнесе по възражението на ответника-физическо лице и отказът му съставлява ли неизпълнение на задължението да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните, което има обуславя правната воля на съда характер, както и довело ли е това до основание, отговарящо на общото изискване по чл.280,ал.1 ГПК? Посочва се, че по този въпрос е налице задължителна практика на ВКС- ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС. Допълнителна предпоставка към първия въпрос не е въведена. Отговори на касационната жалба не са постъпили. Искането за допускане на касационния контрол е неоснователно. Въззивната инстанция е отделила като безспорни фактите относно сключването на договора за банков кредит за финансиране на търговската дейност на дружеството и поетата от физическото лице Ч. солидарна отговорност като съдлъжник по кредита, както и за установен фактът, че задълженията по договора не са изпълнявани от кредитополучателите, поради което банката при настъпил краен срок за издължаване по кредита, е поискала издаването на заповед за изпълнение. Отсъства основание за преценка въззивното решение в обжалваната част да е „нищожно или недопустимо“. Недопустимо е въззивното решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение и е отхвърлен искът по отношение на „Ей Енд Д. Инвест“ЕООД, призовките до който ответник са били получавани в хода на процеса на адреса на седалището му и който не е подал въззивна жалба, но в тази част въззивният акт е влязъл в сила. По отношение осъществяването на факултативния касационен контрол по двата поставени въпроса (вторият във втората част „отказът съдът да обсъди..., което има обуславящ правната воля на съда характер, и довело ли е това до основание, отговарящо на общото изискване по чл.280,ал.1 ГПК“, е неясен) следва да се има предвид, че на първо място въззивната инстанция е постановила позитивен за въззивника Ч. резултат по спора именно защото се е произнесла по пренесеното във въззивното производство възражение за изтекла погасителна давност, след като е допуснала служебно изслушването на нова съдебно-счетоводна експертиза. Съставът на САС е констатирал, че исковата претенция за договорна лихва е претендирана за периода 25.07.2010г. до 21.06.2017г. като приложим е тригодишният срок на погасителна давност съгласно чл. 111, б.“в“ ЗЗД. Въз основа на заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза е прието за установено, че до 22.06.2014г. размерът на договорната лихва е 14 881.50лв., а за периода 22.06.2014г. до 21.06.2017г. е 3 458.79лв. По отношение на наказателната лихва е прието че до 22.06.2014г. размерът й е 14 490.71лв., а за периода 22.06.2014г. до 22.06.2017г. - 25 761.94лв. Възражението, че задължението за плащане на главницата по договора е погасено по давност е прието за неоснователно поради приложимата обща петгодишна давност. По пренесения също за разглеждане въпрос дали поръчителят има качество на потребител, въззивната инстанция е мотивирала, че съгласно решение № 38/23.06.2017г. на ВКС по т.д.№ 2754/2015г., I ТО, след като съдлъжникът-физическо лице е обезпечил кредит на търговско дружество, това само по себе си не го лишава от защита по ЗЗП, но качеството му на потребител следва да се прецени на базата на конкретните обстоятелства по делото. Следва да се извърши преценка дали физическото лице е действало за цели извън рамките на своята търговска или професионална дейност и въз основа на това направи извод, дали това лице има качеството на потребител по см. на пар.13 от ДР на ЗЗП. Обсъдено е, че след като физическото лице е управител на дружеството, с оглед тесните му връзки с дружеството-кредитополучател, изразяващи се в осъществяване на управлението на дружеството, не може да се приеме, че задължаването му е извършено за цели извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, поради което няма качеството на потребител и не се ползва със защитата, установена в глава шеста от ЗЗП. В подкрепа наизводите си САС е цитирал и практиката на СЕС дело С-348/14, и определение от 19.1.2015г по дело С-94/15. Извел е, че съдлъжникът Ч. поради качеството си на управител на дружеството-кредитополучател „Ей енд Д. Инвест“ ЕООД няма качеството на потребител и не се ползва от защитата на ЗЗП, поради което направеното възражение за нищожност на клаузите на договора е неоснователно. Даден е и отговор, че възражението, че Анекс 2 е нищожен поради невъзможен предмет е също неоснователно. И двата въпроса (независимо, че по първия отсъства въведена допълнителна предпоставка) са разрешени в синхрон със съдебната практика - по първия - с цитираното от въззивния съд решение, споделяно многократно в последваща практика на касационната инстанция. Не е налице несъответствие на дължимите от САС процесуални действия с указанията, дадени в ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС като вторият въпрос е в явно несъответствие с изложените от въззивната инстанция подробни отговори и анализи на въведените от въззивника оплаквания в жалбата. Въпрос, който е хипотетичен и несъответстващ на съдържанието на мотивите към обжалвания акт не може да послужи като обща предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол. Доводът за очевидна неправилност е формален и необоснован от гледна точка на изискванията, очертани в практиката на ВКС като запълващи съдържанието на основанието за директен достъп до касационен контрол. Обосноваването на тази предпоставка е задължение на касатора, а наличието й не подлежи на служебно установяване от касационната инстанция. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК е въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика или когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма или в нарушение на основните принципи на съдопроизводството. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Разноски за производството не се присъждат. По изложените съображения, ВКС, състав на ТК, І т.о.