Определение № 638 от 06.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2200/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Министерство на отбраната на Република България против решение № 315/04.06.2025 г., постановено по в.т.д. №972/2024 г. по описа на Апелативен съд - София, с което след отмяна на решение №260363/14.06.2024 г. по гр.д. №652/2020 г. на Софийски градски съд са отхвърлени като неоснователни предявените от Министерство на отбраната срещу „Д.М. Секюрити груп“ ООД: иск с правно основание чл.79, ал.1, вр. с чл.82 ЗЗД за сумата от 63 756.51 лева -обезщетение за неточно изпълнение от ответника по договор за охрана № ВИ-54-2/19.04.2017 г., което неточно изпълнение представлява охраняването на обект „Освободен войскови имот /ОВИ/ 1463“, намиращ се в [населено място], м.„Дебелата кория“ за периода от 17.05.2017 г. до 31.03.2019 г. с 4 броя охранители по-малко от предвидения в чл.1, вр. с чл.16 от договора; иск с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата от 6 696.50 лева - договорна неустойка, дължима от ответника за неточно изпълнение на основание чл.21, ал.2 от договора за охрана и чийто размер е определен след приспадане на удържаната гаранцията за добро изпълнение в размер на 7 529 лева от дължимия общ размер на неустойката от 14 225.50 лева и иск с правно основание чл.86 ЗЗД за сумата от общо 2 054.88 лева - мораторна лихва върху главницата от 63 756.51 лева и върху главницата от 6 696.50 лева за периода от 05.10.2019 г. до 17.01.2020 г. Касаторът атакува въззивното решение като неправилно – постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон и необосновано. Счита, че съдът не е обсъдил част договорните клаузи - разпоредбата на чл.9, че „заплащането се извършва пропорционално на месечното възнаграждение само за времето, през което реално се осъществявана охраната на имота“; разпоредбата на чл.21, ал.1, че „при констатирано неизпълнение на задълженията на изпълнителя за охрана в съответствие с уговореното, възложителят има право да заплати частично или да не заплати стойността на услугата за съответния период на неточно или пълно неизпълнение. Позовава се на чл.1 от Договор № ВИ-54-2/19.04.2017 г., че войскови имот ОВИ 1463, намиращ се в [населено място], следва да се охранява от 10 броя охранители, а се е охранявал от 6 броя охранители, което е неизпълнение на договора. Цитира чл.8, ал.1 и ал.2 от договора, че месечното възнаграждение на дружеството се изчислява на базата на броя на охранителите, умножен по месечното им възнаграждение, като счита, че така е формирано месечното възнаграждение на „Д.М. Секюрити Груп“ ООД за охраната на имот ОВИ 1463, а именно 550.34 лева на месец за един охранител или за десет броя охранители 5 503.40 лева на месец. В тази връзка посочва, че още в първоинстанционното производство по делото са установени нарушения на договора за охрана - неточно изпълнение с необходимия брой охранители за съответния период от страна на „Д.М.Секюрити Груп“ ООД, с оглед на което за Министерство на отбраната възниква право да приложи чл.21 от договора, който регламентира обезщетението за подобно неизпълнение. Сочи, че въззивният съд не е обсъдил в тяхната съвкупност СГЕ, свидетелските показания, както и представените доказателства по прокурорската приписка, от които се установява твърдяното нарушение на договора - че в месечните графици за охрана на обекта фигурират 10 охранители, но реално обекта се охранявал от 6 (шест) охранители, като останалите четирима охранители били вписвани фиктивно в месечните графици за охрана на този обект (както и в списъка за охранителите). Касаторът поддържа, че не е имал възражения за наличие на противоправни прониквания и други възражения относно качеството на извършваната работа, като възраженията му като възложител са за неизпълнение в количествено отношение на възложеното, т.е. че работата не е изпълнена с изискващия се брой охранители съгласно чл.1 от Договора за охрана № ВИ-54-2/19.04.2017 г. Твърди, че съдът не е обсъдил обстоятелството за характера на установените недостатъци на работата, т.е. че са от количествено естество, скрити, умишлени и не могат да бъдат установени при обикновен преглед на работата. В тази връзка съдът по недопустим начин се е позовал на чл.264, ал.3 ЗЗД, без да обсъжда разпоредбата на чл.265 ЗЗД, съгласно която работата се счита за приета, само ако поръчващият не направи възражения за открити недостатъци. Не споделя изводите на съда, че работата е приета само защото има съставени протоколи за приемането й, като подчертава, че впоследствие има открити недостатъци. Твърди, че е спазил шестмесечния срок по чл.265, ал.3 ЗЗД, като е уведомил „Д.М.Секюрити Груп“ ООД относно дължимостта на процесната сума. Откриването на недостатъците е станало след уведомяването на МО за извършената прокурорска проверка и снетите с нея обяснения от служителите на „Д.М.Секюрити Груп“ ООД с писмо с per. № 07-04-16/27.03.2019 г., от който е започнал да тече шестмесечният срок за уведомяване на изпълнителя и предявяване на претенцията извънсъдебно. С оглед на гореизложеното намира за доказано, че МО е претърпяло вреди вследствие неизпълнението на договора за охрана от ответното дружество в качеството му на изпълнител, поради което исковете са основателни. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъдат уважени предявените искове. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /в.1, в.2, в.3 и в.4/ и т.3 /в.5, в.6 и в.7/ ГПК, като касационният жалбоподател сочи следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните? и 2/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупност, съобразно приложимите разпоредби на сключения Договор? - с твърдение за противоречие с: решение №222/27.03.2018 г. по т.д. №505/2017 г. на ВКС и цитираните в него ППВС №1/53 г., ППВС №7/65 г., ТР №1/2001 г. по гр.д. №1/2000 г. на ОСГК, решение №212/01.02.2012 г. по т.д. №1106/2010 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение №17/23.07.2014 г. по т.д. №811/2012 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение №111/03.11.2015 г. по т.д. №1544/2014 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение №136/06.11.2015 г. по т.д. №2483/2014 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение №180/11.01.2016 г. по т.д. №1618/2014 г. на ІІ т.о. на ВКС и др.; 3/ Счита ли се за налице преклузията за приета работа по чл.264, ал.3 ЗЗД, която е изпълнена в противоречие с договорените между страните условия, когато недостатъците са различни от некачественото изпълнение (например в количествено отношение) и не са могли да бъдат открити при обикновен преглед? – с твърдение за противоречие с: решение № 19/23.02.2009 г. по т.д. №474/2008 г. на ВКС, решение №141/27.04.2015 г. по т.д. №3601/2013 г. на ВКС, решение №94/02.03.2012 г. по т.д. №133/2010 г. на ІІ т.о. на ВКС, решение №60014/28.07.2021 г. по т.д. №2563/2019 г. на І т.о. на ВКС и др.; 4/ При наличие на доводи, че ищците черпят права от представен от тях официален или частен документ може ли съдът да основе фактическите си констатации и правни изводи на друг документ? – с твърдение за противоречие с решение №249/12.11.2012 г. по гр.д. №270/2012 г. на ВКС.; 5/ При договор, съдържащ неделимо задължение за услуга, което е изпълнено с по-малък брой служители или не по уговорения начин, дължимо ли е цялото възнаграждение, въпреки че е налице крайният резултат от услугата? Разпоредбите на договора за изработка по глава осма от ЗЗД прилагат ли се по отношение на всички договори за услуга?; 6/ Необходимо ли е образуване на производство по реда на чл. 193, ал.1 ГПК, за да не бъде прието от съда за истинско съдържанието на даден документ, с оглед доказаното от останалите писмени доказателства (вкл. заключение на вещо лице) по делото?; 7/ Счита ли се за приета работа по чл.264, ал.3 ЗЗД, ако впоследствие е констатирано отклонение от начина, по който е изпълнена работата и несъответствие на приетото с договорените условия? – последните три въпроса с твърдение, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по жалбата и по делото „Д.М.Секюрити Груп“ ООД поддържа, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага доводи и за привилността на обжалвания съдебен акт, като моли да бъде оставен в сила. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба, в частта, с която се обжалва въззивното решение по иска с правно основание чл.79, ал.1, вр. с чл.82 ЗЗД за сумата от 63 756.51 лева, е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. В останалата част, с която се обжалва въззивното решение по иска с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата от 6 696.50 лева - неустойка за неизпълнение на договора, е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК, поради което следва да бъде оставена без разглеждане като процесуално недопустима. За да постанови отмяна на първоинстанционното решение и да отхвърли предявените искове, въззивният съд приема за установено, че на 19.04.2017 г. между Министерство на отбраната и „Д.М.Секюрити груп“ ООД е сключен договор за денонощна невъоръжена охрана със 19 броя служители на ответното дружество, като 10 броя от тях са за процесния освободен войскови имот /ОВИ/ 1463, намиращ се в [населено място], м. „Дебелата кория“; че е договорено охраната да е денонощна, физическа, невъоръжена, организирана съгласно техническата спецификация на възложителя и техническото предложение за обособената позиция на изпълнителя и включва опазване на предадените за охрана имоти, ведно с намиращото се в тях движимо и недвижимо имущество от противоправно посегателство, осъществяване на пропусквателен режим и действия при възникване на кризисни ситуации на територията на охраняваните имоти; че съгласно чл.8 от раздела за цена и начин на плащане, срещу предоставяне на услугата, възложителят се задължава да плаща месечно възнаграждение в размер на 10 456.45 лева без ДДС или по 550.34 лева без ДДС за един охранител, като заплащането се извършва само за времето, през което реално е осъществявана охраната; че съгласно чл.10 от договора заплащането се извършва ежемесечно, въз основа на констативен протокол за качеството на предоставената услуга, подписан от представители на страните по договора, като възложителят има право във всеки момент от изпълнението на договора да извършва проверки относно качеството на изпълнение, резултатите от които се вписват в дневник от възложителя /чл.14/; че възнаграждението по чл.8 от договора е променяно с допълнителни споразумения /от 02.07.2018 г. и от 08.03.2019 г./, съобразно изменението на минималната работна заплата за страната. Съдът приема за установено, че съгласно договора възложителят може да изисква от изпълнителя информация за констатираните нарушения, водещи до увреждане на имуществото му, за инцидентите, възникнали в охранявания обект, за допуснатите нарушения в охранителния режим. Решаващият състав намира за доказано, че с двустранно подписани констативни протоколи за процесния период от 06.06.2017 г. до 02.01.2019 г. за процесния обект ВР 1463 „Дебела кория“, [населено място] ищецът е приемал без забележки ежемесечно извършваните от ответника охранителни услуги, включително изрично е отбелязал, че охранителната услуга за обекта е изпълнявана съгласно клаузите на договора /с фиксиран брой охранители от 10 лица и без да е искано съдействие от органите на МВР или на служба “Военна полиция“/, поради което следва да бъде изплатено възнаграждението за охрана. След анализ на писмените доказателства, свидетелските показания и заключението на СГЕ, съдът приема, че след извършена през м.март 2019 г. проверка на охраната на процесния обект е установено, че в месечните графици на охрана са фигурирали 10 бр. охранители, но реално обектът се е охранявал от 6 бр. охранители; че подписите за „приел“ и предал“ в периода 01.06.2017 г. -11.03.2019 г. в двете тетрадки за дежурства от името на Й. Т. Й., Д. К. Д., К. Р. К. и Н. И. Р. не са положени от същите лица; че тези лица в посочения период са работили в ответното дружество, но са охранявали други обекти. Въз основа на установените факти апелативният състав достига до извод, че искът за компенсаторно обезщетение за вреди от неизпълнение на процесния договор в размер на сумата 63 756.51 лева е неоснователен, тъй като по делото не е доказан основният елемент от фактическия състав, а именно - твърдяното неточно изпълнение. Намира, че по отношение на договора за услуга се прилагат правилата на договора за изработка в ЗЗД, както и Закона за частната охранителна дейност. Акцентира, че престацията по процесния договор за услуга /извършване на охранителна дейност/ е неделима /чл.128 ЗЗД/, тъй като интересът на възложителя е свързан с цялостната защита на процесния обект като недвижимо и движимо имущество, а не само до изпълнението на отделни елементи от плана за охрана в техническото предложение. Предвид изложеното, съдът стига до извод, че соченият от ищеца факт за изпълнение на договора с по-малък от договорения брой хора е без значение за приемането на работата, защото съобразно уговорките между страните, изгодата за възложителя е в постигането на определената цел - охраната на обекта. Счита, че начинът/формулата на определяне на възнаграждението, респ. обвързването му с декларирания от изпълнителя брой охранители, е въпрос по целесъобразност и не променя ползата за възложителя Министерство на отбраната от същността на договора и неговата цел - обектът да бъде защитен. Решаващият състав излага и допълнителни мотиви, като намира, че за целия период от сключване на договора до 02.11.2019 г. ищецът като възложител безкритично е приемал изпълнението на услугата от ответника, подписвал е констативните протоколи за приемане на работата без никакви забележки - както относно охраняваното имущество, така и относно начина, по който се е изпълнявала охраната. Счита, че е налице приемане на изпълнението по охрана на обекта от възложителя без възражение за недостатъци съгласно чл.264, пр.2 ЗЗД. Подчертава, че възложителят е разполагал с целия ресурс да проверява изпълнението, в това число и относно броя на охранителните по всяко време и чрез всички средства, като реализацията на тези му възможности е проблем единствено на вътрешната организация по приемане на работата. Приема, че възраженията за несъответствие на изпълнението с договореното е следвало да се направят при съставяне на констативните протоколи, като при отсъствието на такива възражения, протоколите установяват изпълнението на договора и са основание за задължението на възложителя да заплати приетата работа. С оглед изложеното, съдът намира иска за обезщетение за вреди от неизпълнен договор, както и акцесорния иск по чл. 86 ЗЗД за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 05.10.2019 г. до датата на исковата молба 17.01.2020 г. за неоснователни. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд. Първите два процесуалноправни въпроси не могат да обосноват допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени освен в цитираната от касаторите съдебна практика, така и в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че въззивният съд следва да изложи собствени мотиви, като дължи преценка на правнорелевантните факти след анализ на доказателствата, както и произнасяне по своевременно заявените възражения и доводи на страните. В случая въззивният съд е изложил мотиви, като е посочил въз основа на кои доказателства кои релевантни факти счита за установени и кои не. Формирани са изводи относно доводите и възраженията на страните, поддържани и във въззивното производство, вкл. относно начина на изчисляване на месечното възнаграждение за предоставената услуга по процесния договор за охрана и правата на възложителя при неточно и непълно изпълнение. Решаващият състав не е игнорирал доказателства по делото, като е анализирал в съвкупност констативните протоколи за приемане на работата, свидетелските показания и заключението на СГЕ, относими към факта с колко броя охранители е извършваната охраната на процесния обект. Несъгласието на касатора с извода на решаващия състав, че броят на охранителите не е решаващ при изпълнението и приемането на работата, предвид вида и естеството на главната престация и целта на договора, не може да обоснове допускане на решението до касационен контрол. Третият и четвъртият от поставените въпроси не отговарят на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са съобразени и не са обусловили решаващите изводи на съда. Основният довод на апелативния състав за неоснователност на иска за обезщетение за вреди от неизпълнен договор е свързан с извода му, че по делото не се доказва твърдяното неизпълнение, тъй като процесният обект е охраняван от ответното дружество, което е осигурило цялостната му защита като недвижимо и движимо имущество. Решаващият състав не е приел, че охраната е извършвана с 10 броя охранители, а е счел, че броят на охранителите, с които е осъществявана дейността по охрана, не се е отразил на осъществяваната неделима услуга, като фактът, че възложителят е приемал ежемесечно извършената охрана без възражения е допълнителен аргумент, че работата е приета като точно изпълнена и се дължи възнаграждение в договорения размер. Съдът не е счел, че е доказано неизпълнение в количествено отношение, нито наличие на скрити недостатъци, обуславящо преценка дали възложителят е спазил срока за възражение по чл.264, ал.2, пр.2 ЗЗД, респ. за приложението на чл.264, ал.3 ЗЗД. Изложените от касатора доводи представляват по същество оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на изводите на съда, но те не подлежат на обсъждане в настоящия етап на производството, а несъгласието му с фактическите констатации и правни изводи на съда не е основание за допускане на решението до касационен контрол. Последните три въпроса също не могат да обосноват допускане на въззивното решение до касация, тъй като не отговарят на критериите чл.280, ал.1 ГПК. Изводите на съда относно вида на договора, естеството на главната престация и размера на дължимото възнаграждение са направени след анализ на конкретните доказателства и тълкуване на договора за охрана. В този смисъл пети въпрос /дължи ли се цялото възнаграждение при наличие на крайния резултат от услугата, ако неделимото задължение е изпълнено с по-малък брой служители/ е хипотетичен, като отговорът не е еднозначен, а зависи от конкретните факти и обстоятелства по всяко едно дело. Шестият процесуалноправен въпрос е неясен и не е съобразен с изложените от въззивния съд мотиви, а последният седми въпрос не е обуславящ за изхода на спора. Решаващият състав е стигнал до извод, че с двустранно подписаните констативни протоколи е приемано ежемесечно изпълнението на работата, като не са правени възражения от страна на възложителя за неточно изпълнение. Съдът не е стигнал до извод, че охраната е била осъществявана с 10 броя охранители в рамките на процесния период, а след обсъждане и на останалите доказателства е приел, че е била осъществявана с 6 броя охранители. Съвсем отделен е въпросът, че според апелативния състав това обстоятелство не се е отразило на изпълнението на договора, не е пречка за приемане на работата и не е основание да се намалява договореното възнаграждение. По отношение на тези въпроси не е обосновава и допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като касаторът не излага никакви доводи за значението им за точното приложение на закона и за развитието на правото. Предвид изложеното, настоящият състав приема, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора ответникът в касационното производство има право на направените разноски. Настоящият съдебен състав намира, че такива не следва да се присъждат, тъй като не са ангажирани доказателства за реалното им извършване. Към отговора на касационната жалба са приложени само списък по чл.80 ГПК и фактура за адвокатско възнаграждение в размер на 3 360 лева с ДДС, като няма доказателства за плащане на претендираното възнаграждение. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение