Определение № 2256 от 24.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 10/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Адвокатско дружество „К. и партньори”, представлявано от адв. Л. К., срещу решение № 31 от 03.06.2025г. по в.т.д. № 970/2024г. на САС, 13 състав, с което след отмяна на решение № 909 от 26.06.2024г. по т.д. № 1035/2021г. на СГС, ТО, VI-17 състав е прекратено Адвокатско дружество „К. и партньори” на основание чл.155, ал.1 ТЗ.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въззивният е постановил решението си не само въз основа на събраните по настоящото дело доказателства, а въз основа на приети за доказани част от фактите единствено от изложеното в дисциплинарните решения, коментиращи обстоятелства, установени в друго производство, поради което намира, че тези решения не следва да се ползват с абсолютна доказателствена сила, тъй като по съществото си представляват частни писмени документи. Намира за неправилен извода на въззивния съд, че дисциплинарните съдилища в адвокатурата са „съд” по смисъла на чл.6, ал.1 ЕКЗПЧОС и чл.47 от Хартата, въпреки че, за да отговарят на критериите за съд, възприети от ЕСПЧ, решенията на ВДС задължително следва да подлежат на съдебен контрол. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че дейността на дружеството е блокирана поради паритетното дялово участие между съдружниците и поради отдаването под наем на офиса на дружеството, като сочи, че е налице продължаващо бездействие и незаинтересованост на ищците от дейността на дружеството, а и същите нямат безусловно право за достъп до офиса, като начинът на ползването му се определя единствено от управителя. Твърди, че доводите му в тази насока не са обсъдени от въззивния съд, както не са обсъдени и правилните според касатора мотиви на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска. Поддържа, че наведените от ищците твърдения се свеждат до поведение на адв. К. като съдружник в нарушение на задължения по ЗА и ЕКА, но извършването на тези нарушения е основание за прекратяване на дружеството по специалния ред на чл.73, ал.1, т.2 ЗА, тъй като това поведение не може същевременно да се квалифицира и като важни причини, които да налагат прекратяване на дружеството по смисъла на ч.155, т.1 ТЗ.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд, приемайки за установени част от фактите по делото единствено въз основа на изложеното в дисциплинарните решения, представляващи частни писмени документи, които не се ползват с доказателствена сила, и без да обсъди доводите на касатора и мотивите на първоинстанционния съд, се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 50061 от 11.05.2023г. по гр.д. № 1543/2022г. на ВКС, III г.о., определение № 748 от 30.06.2010г. по гр.д. № 108/2010г. на ВКС, определение № 748 от 30.06.2010г. по гр.д. № 108/2010г. на ВКС. Твърди, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:

1. При наличието на системно поведение на съдружник в адвокатско дружество в нарушение на Закона за адвокатурата и ЕКА кой е приложимият ред за прекратяване на дружество: този по чл.73, ал.1, т.2 ЗА или по чл.155, т.1 ТЗ?

2. Допустимо ли е едно и също поведение на съдружник в адвокатско дружество в нарушение на Закона за адвокатурата и ЕКА да бъде основание за прекратяване на това дружество както по специалния ред на чл.73, ал.1, т.2 ЗА, така и по общия ред на чл.155, т.1 ТЗ?

3. Допустимо ли е съдружниците в адвокатско дружество да приемат решения от компетентността на общото събрание на съдружниците през периода, в който съдружник е лишен от правото да упражнява адвокатската професия, и каква е тяхната валидност?

Ответниците по касация адв. С. А. С., адв. Д. В. К. и адв. И. Б. Б., представлявани от адв. С. С., оспорват касационната жалба. Правят възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, тъй като не е налице противоречие с практиката на ВКС по процесуалноправен въпрос, а формулираните въпроси не отговарят нито на общата, нито на допълнителната предпоставка за допускане на касационен контрол. Излагат и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е констатирал, че Адвокатско дружество „К. и партньори” към датата на подаване на исковата молба и до приключване на устните състезания пред въззивната инстанция е вписано в регистъра на адвокатските дружества, воден от СГС, като съдружници в дружеството са тримата ищци с общ размер на направените от тях паричните вноски 1000 лева, паричните вноски на всички съдружници възлизат на 2000 лева и четвъртият съдружник е адв. К., чиито вноски са в размер на 1000 лева. Констатирал е, че последният е вписан като управител на дружеството. Взел е предвид решение от 15.04.2022г., постановено по дисциплинарно дело № 3 от 2022г. на Висшия дисциплинарен съд при Висшия адвокатски съвет, както и решение от 16.02.2024г., с което са наложени дисциплинарни наказания на адв. К. лишаване от право да упражнява адвокатска професия за срок от 12 месеца за периода от 15.04.2022г. до 15.04.2023г., както и лишаване от право да упражнява адвокатска професия за срок от 6 месеца за периода 16.02.2024г. до 16.08.2024г.

Въззивният съд е изтъкнал, че по допустимостта на предявения иск с правно основание чл.155, т.1 ТЗ е постановено определение от 22.02.2022г. по т.д. № 2005/2021г. по описа на ВКС, I т.о., с което са дадени задължителни указания както относно това, че предявеният в процеса иск е допустим, но също така и относно правната му квалификация по чл.155, т.1 ТЗ, която норма е счетена за приложима и по отношение на адвокатските дружества. Взел е предвид, че в чл.155, т.1 ТЗ е посочено изрично в полза на кои лица възниква това потестативно право и съответно кои лица могат да го упражнят пред съда чрез предявяване на иск, като това са само съдружник или съдружници, които притежават общо 1/5 от капитала на дружеството. Намерил е, че при съответно прилагане на тази норма за адвокатското дружество трябва да се приеме, че искът може да се упражни от съдружник, съответно съдружници в него, които са внесли 1/5 от всички вноски в дружеството, направени от съдружниците. С оглед на това е приел, че ищците са легитимирани да предявят посочения иск.

Въззиввният съд е изложил съображения, че съгласно формираната от състави на Върховен касационен съд съдебна практика по приложението на чл.155, т.1 ТЗ "важни причини" за прекратяване на дружество с ограничена отговорност могат да бъдат разнообразни по съдържание факти и обстоятелства, поради което наличието им се преценява конкретно във всеки отделен случай, но в рамките на следните общи параметри: 1/ преценката следва да изхожда винаги от интересите на дружеството като цяло, а не на отделния съдружник и 2/ причините следва да съставляват непреодолима пречка за осъществяване дейността на дружеството. Посочил е, че индиция за "важна причина" по смисъла на чл.155, т.1 ТЗ може да е продължителен период на неосъществяване на търговската дейност, за която дружеството е регистрирано, в който случай обаче са от значение причините за това бездействие – липса на воля или тенденциозно поведение на мнозинството /или блокиращата квота/ съдружници, в този смисъл съставляващо непреодолимо нелоялно поведение. Изтъкнал е, че наличието на съдружник с блокираща квота, респ. съществуваща възможност същият да предопределя решенията на ОС на дружеството, не се извежда самостоятелно като "важна причина" по смисъла на чл.155, т.1 ТЗ, а тази опасност се съобразява на фона на доказано влошени отношения между съдружниците, на "сериозен разрив в отношенията помежду им". Добавил е, че се акцентира на причината за "влошените отношения" и доколко същите са се формирали при и по повод осъществяването на търговската дейност, свързани са с непреодолимо разногласие относно начина и средствата за осъществяването й, а не са резултат на паралелни взаимоотношения между съдружниците. Отбелязал е, че в практиката на ВКС съдържанието на отношенията между съдружниците като последица от нарушаване на задължението за лоялност на един от тях и предприета от него конкурентна на дружеството дейност е възприето като "важна причина", но не самият факт на разпореждане с имуществото на дружеството в полза на друго – свързано лице, извън начина, по който е рефлектирал върху тези отношения. Посочил е, че влошените отношения сами по себе си не са достатъчно основание, ако не са довели до фактическа невъзможност за функциониране органите на управление на дружеството.

Въззивният съд е взел предвид, че ищците се позовават на следните обстоятелства: че от м.09.2020г. те като съдружници в адвокатското дружество нямат връзка с управляващия съдружник Л. К.; че последният не свиква редовни годишни общи събрания на съдружниците, не дава отчет на останалите съдружници за дейността си, както и не им предоставя информация за движението на парични средства по банкови сметки на адвокатското дружество, включително и за разпореждането със средства по специалните клиентски сметки; че съдружникът К. е сменил ключа на вратата на кантората на адвокатското дружество, с което затруднява достъпа на останалите съдружници до нея, както и до съхраняваните в нея документи по водените от съдружниците дела; че същият е предал документи по водените от адвокатското дружество дела на трето лице; че на този съдружник е наложено дисциплинарно наказание „лишаване от право да упражнява адвокатска професия за срок от 12 месеца“.

Приел е за безспорно по делото, че с решение от 15.04.2022г., постановено по дисциплинарно дело № 3 от 2022г. на Висшия дисциплинарен съд при Висшия адвокатски съвет, както и с решение от 16.02.2024г. са наложени дисциплинарни наказания на адв. Л. К. – лишаване от право да упражнява адвокатска професия за срок от 12 месеца за периода от 15.04.2022г. до 15.04.2023г., както и лишаване от право да упражнява адвокатска професия за срок от 6 месеца за периода 16.02.2024г. до 16.08.2024г. На основание чл.235, ал.2 ГПК въззивният съд е съобразил, че срокът на наказанието е изтекъл и лишеният от адвокатски права съдружник е възстановил качеството си адвокат, съдружник и управител. Посочил е, че с решение от 15.04.2022г., постановено по дисциплинарно дело № 3 от 2022г. на Висшия дисциплинарен съд при Висшия адвокатски съвет делото адвокат К. е признат за виновен в това, че като представляващ адвокатско дружество „К. и партньори” без знанието и съгласието на съдружниците си в адвокатското дружество от 17.05.2021г. е препятствал достъпа на последните до общата им кантора на адрес: [населено място], [улица], №23, ет.2, офис 4, както и е предал личните и служебните им вещи на съхранение от трето лице, без да вземе тяхното съгласие за това, с което виновно е нарушил стандарта в необходимостта да се прояви колегиалност, етика и морал спрямо съдружниците си – нарушение на чл.132, т.9 ЗА, вр. с чл.25, ал.1 ЕКА. Посочил е, че според мотивите на решението на Висшия дисциплинарен съд са приети за безспорно установени фактите, че на 17.05.2021г. е препятстван достъпът на съдружниците до общата им кантора на посочения адрес, както и са предадени личните и служебните им вещи на съхранение от трето лице, без да се вземе тяхното съгласие за това, както и че по делото не е установено къде се намират вещите им, тъй като адвокатът, който е посочен от адв. К. като лице, на когото са занесени вещите, отрича това; че последното е създало неудобства и притеснения, тъй като информацията е могла да стане достояние на неизвестен кръг лица, а последиците от загубата на текущи досиета и файлове се преодоляват с много усилия; че общият им офис е предоставен под наем еднолично и с това е нарушена колегиалността и професионалната етика и морал; че тези деяния са извършени виновно. Въззивният съд е изложил съображения, че Висшият дисциплинарен съд е особена юрисдикция, натоварена изрично с решаването на определени в Закона за адвокатурата спорове във връзка с дисциплинарното наказване на адвокатите, и е достигнал до извод, че Дисциплинарния съд и ВДС са "съд" по смисъла на чл. 6, ал. 1 от ЕКЗПЧОС и чл. 47 от Хартата. С оглед на това е приел, че извършените нарушения, за които е наложено дисциплинарното наказание, са установени и не подлежат на оспорване, още повече от лицето, участвало в дисциплинарното производство, и в настоящото производство извършването им е доказано.

Въззивният съд е изтъкнал, че както е разяснено в практиката на ВКС, при изследването на „важни причини“ по смисъла на закона следва да се изхожда от спецификата на дружеството, чиято дейност се иска да бъде прекратена. Посочил е, че адвокатското дружество е организационна форма, в която наред с финансовите отношения, от съществено значение са и личните отношения, тъй като доверието при осъществяване на адвокатската дейност е conditio sine qua non с оглед наличието на поверителна информация за клиентите, навлизане в личния им живот, опасността от разкриване на важни за клиентите търговски или лични тайни. Намерил е, че извършването на действия, които са в ущърб на дружествените цели – подронване престижа на дружеството и интересите на останалите съдружници, водят до извод за невъзможност да бъде възстановено доверието между съдружниците, поради което и до невъзможност същото да упражнява дейността, за която е учредено. Посочил е, че дейността на дружеството е била затруднена и с оглед наличието на дисциплинарни наказания на управителя. Изтъкнал е, че към момента паритетното участие на съдружника К. и останалата група съдружници с оглед изтичането на срока на дисциплинарното му наказание обосновава невъзможност за вземане на общи решения, като дейността на дружеството е блокирана, а същевременно общият им офис се ползва от трето лице и съдружниците нямат достъп до него. Поради това въззивният съд е достигнал до извод, че са налице предпоставките за основателност на иска.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Съгласно т.1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В изложението си касаторът е направил искане за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради произнасяне на въззивния съд по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, без обаче за формулира конкретен въпрос, като единствено са изложени оплаквания за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила. Дори и да се приеме, че е поставен въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, както и да изложи мотиви във връзка с тях, не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55 от 03.04.2014г. по т.д. № 1245/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 263 от 24.06.2015г. по т.д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 111 от 03.11.2015г. по т.д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е постановил решението си след обсъждане на счетените за относими доводи на страните и събрани по делото доказателства, въз основа на което е разрешил самостоятелно правния спор по делото. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд представлява оплакване за неправилност, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на касационното производство.

Формулираните от касатора във връзка поддържания допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК първи два въпроса не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК да са обуславящи изхода на делото. Въззивният съд е обосновал крайния си извод за основателност на предявения иск не със съображения за извършени от съдружника К. нарушения на Закона за адвокатурата и ЕКА, а с наличието на „важни причини” по смисъла на чл.155, т.1 ТЗ за прекратяване на адвокатското дружество – че е налице уронване престижа на дружеството и интересите на останалите съдружници и обусловената от това невъзможност да бъде възстановено доверието между съдружниците и дружеството да упражнява дейността си, както и че с оглед паритетното участие на съдружника К. и на останалата група съдружници е налице невъзможност за вземане на общи решения, като дейността на дружеството е блокирана, а същевременно общият им офис се ползва от трето лице и съдружниците нямат достъп до него.

Поставеният последен правен въпрос не съответветства на мотивите на въззивния съд и също не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е излагал съображения дали е допустимо съдружниците в адвокатско дружество да приемат решения от компетентността на общото събрание на съдружниците през периода, в който съдружник е лишен от правото да упражнява адвокатската професия, и каква е тяхната валидност, тъй като съобразно чл.235, ал.2 ГПК е зачел изтеклия срок на наложените на адв. К. наказания и е приел, че към момента на приключване на устните състезания паритетното участие на съдружника К. и на останалата група съдружници обосновава невъзможност за вземане на общи решения, като дейността на дружеството е блокирана. Поради това формулираният въпрос не може да обоснове допускане на касационен контрол.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение