Определение № 46 от 09.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2176/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 2143/11.04.2024 г. по гр.д. № 10535/2023 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решение № 13639/07.08.2023 г. по гр. д. № 5849/2023 г. на Софийския районен съд, е осъдил Прокуратурата на Република България като процесуален субституент на държавата да заплати на Л. К. Л. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ сумата 10 000 лв. - обезщетение за неимуществените вреди от незаконното му обвинение в престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 4, т. 2, вр. ал. 2 НК, ведно със законната лихва 01.02.2020 г. Решението се обжалва от Прокуратурата на Република България с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност, а повдигнатите въпроси са процесуалноправен и материалноправен. Процесуалноправният е за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са в причинноследствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение и които са от значение за определяне размера на обезщетението. Касаторът счита, че е разрешен в противоречие с т. 19 ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и т. 3 и т. 11 ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д № 3/2004 г. ОСГК на ВКС. Материалноправният е за приложението на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване. Касаторът счита, че решението противоречи на т. 11 ППлВС № 4/23.12.1968 г. и на решения на ВКС, цитирани в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Оплакванията по същество са, че решението е неправилно, защото е необосновано и в нарушение на чл. 52 ЗЗД. Ответникът по касация Л. Л. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и че решението е правилно. Въззивният съд е приел, че на 06.07.2014 г. ищецът бил привлечен като обвиняем за това, че в периода от 01.01.2013 г. до 30.07.2014 г. на територията на [населено място] като длъжностно лице – старши полицай в СДВР, е участвал в организирана престъпна група – структурирано трайно сдружение на повече от три лица, с цел да вършат съгласувано в страната престъпления, за които е предвидено наказание лишаване от свобода повече от три години (престъпления по чл. 301 от НК), като групата е създадена с користна цел и в нея участват длъжностни лица – престъпление по чл. чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 4, т. 2, вр. ал. 2 НК, с взета мярка за неотклонение „парична гаранция 500 лв.“. За престъплението от общ характер е предвидено сравнително тежко наказание от три до десет години лишаване от свобода. На 31.07.2015 г. в Специализирания наказателен съд бил внесен обвинителният акт. Проведени били 12 открити съдебни заседания, на които ищецът се явявал лично и със защитник. В едно открито съдебно заседание не се бил явил, но това не причинило отлагане на делото. Прокуратурата била настоявала да му се наложи тежко наказание - лишаване от свобода за 5 години и 6 месеца, със строг режим на изтърпяване. Наказателното производство е приключило с оправдателна присъда, влязла в сила на 20.02.2018 г. с влизане в сила на определението за връщане на протеста срещу нея поради неизпълнени указания от Прокуратурата. Неоснователно наказателно преследване било продължило 3 години, 6 месеца и 20 дни. Неговата продължителност след постановената оправдателна присъда се е дължала на протеста. Въззивният съд е намерил, че според непосредствените впечатления на двамата свидетели, колеги на ищеца, разпитани пред първата, по време на незаконното обвинение той бил разстроен, притеснен и потиснат. Избягвал да контактува и да се събира с колегите си. Тежко преживял промененото им отношение, тъй като след информация за случая по телевизията те започнали да се съмняват в невинността му, да коментират, че е корумпиран и да го отбягват. Според заключението на съдебно-психологическата експертиза, имало причинна връзка между незаконното наказателно преследване и последвалите трайни негативни емоционални състояния с умерена интензивност, в които ищецът изпаднал, с повишената депресивност и социалната изолация, в която се бил поставил. Въззивният съд е намерил за осъществено основанието на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ – влязлата в сила оправдателна присъда го задължава да приеме, че ищецът е незаконно обвинен в престъплението, за което е бил привлечен за обвиняем. Намерил е, че обстоятелствата, които го задължават да определи обезщетението в по-висок размер са незаконното обвинение за тежко престъпление в смисъла по чл. 93, т. 7 НК; разгласеното обвинение по телевизията – медия, която достига до широк кръг зрители; периодът, в който ищецът е търпял многократно неудобства от съприкосновението си с репресивните органи и е изпитвал страх от несправедливо осъждане; това, че като служител в МВР обвинението е засегнало доброто му име в личен, но и в професионален план – незаконното обвинение е за умишлено престъпление в областта на професионалната му сфера; чистото му съдебно минало; това, че нередовния протест на Прокуратурата е причинил забавеното влизане в сила на оправдателната присъда. Намерил е, че обстоятелствата, които го задължават да определи обезщетението в по-нисък размер от претендираните 15 000 лв. са сравнително леката мярка за неотклонение, която не е препятствала свободата на придвижване и избора на местоживеене на ищеца; това, че делото е приключило в разумен срок в смисъла по чл. 6, § 1 ЕКПЧ и че няма тенденция за трайно увреждане по причина на незаконното обвинение, респ. за влошаване на неговото здраве след оправдателната присъда. Така въззивният съд е заключил, че сумата 10 000 лв. е справедлив размер на обезщетението за понесените от ищеца неимуществени вреди по причина на незаконното обвинение в престъплението, което той не е извършил. С т. 11 ППлВС № 4/68 г. е прието, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. В съответствие с ППВС № 4/1968 г. въззивният съд е посочил кои обстоятелства намира за такива в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение в престъплението, което ищецът не е извършил, и в съответствие с установената практика на Върховния касационен съд по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е определил по справедливост обезщетението за неимуществени вреди, т.е. не е постановил решението си без обосновка. Решението не противоречи и на т. 3 и т. 11 т. 3 и т. 11 ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк.д № 3/2004 г. ОСГК на ВКС, с които е прието че “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. По разгледания спор възражение за съпричиняване на вредоносния резултат (чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ) не е правено, респ. не е разглеждано. Въззивният съд не е и приемал, че ищецът е бил незаконно обвинен в извършването на повече престъпления, респ. да е оправдан само по някое от обвиненията. Не е налице и противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г. Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението в т. 19 ТР№1/04.01.2001 г. по тълк.гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС 2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват логическата дейност на въззивния съд при определения размер на дължимото обезщетение. В настоящото производство, в което Върховният касационен съд има задължение да установи или да изключи предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, той не разполага с правомощието да провери дали това, което въззивният съд е приел за доказано, действително съответства на събраните доказателства – т. 1 ТР № 1/09.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2010 г. ОСГТК на ВКС. Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че противоречие на въззивното решение с други решения на ВКС относно приложението на критерия „справедливост“ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение може да има, само когато по висящото и по приключените дела са идентични обвинението, мярката за неотклонение, кръгът на засегнатите неимуществени блага и степента на засягане на емоционалната сфера на увреденото лице, но обезщетенията са определени в различен размер. Липсата на идентичност в посочения по-горе смисъл между обжалваното решение и тези на Върховния касационен съд, на които касаторът се позовава, изключва извода за противоречие в смисъла на допълнителната предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При тези мотиви, съдът