Определение № 5443 от 26.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4936/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 71766/01.08.2023 г. на В. Д. С., [населено място], чрез процесуалния представител адвокат В. Б., срещу въззивно решение № 3584/03.07.2023 г. по в. гр. д. № 7427/2022 г. на Софийски градски съд. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В инкорпорирано в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основанията по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса относно задължението за съда при постановяване на решението си за обективна преценка на събраните доказателства съгласно изискването на чл. 12 ГПК. Ответникът по касация Н. С. Г., чрез адвокат А. Д., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира заплащане на сторените в настоящото производство разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустимa. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 20034717/10.05.2022 г. по гр. д. № 29525/2020 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от В. Д. С. против Н. С. Г. иск по чл. 108 ЗС за установяване по отношение на ответницата, че ищцата е собственик по наследство от дядо си – С. И. Г. на 1/10 ид. ч. от дворно място, образуващо УПИ * – *, в кв. 4 по плана на [населено място] – София, заедно с всички сгради, ограда и посаждения, цялото застроено и незастроено с площ от 623 кв.м., както за осъждането на Н. Г. да предаде на В. С. владението на процесния имот. Въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт за продажба на недвижим имот от 25.05.1961 г. Х. М. И. е продал на С. И. Г. и на С. С. Г. недвижим имот, находящ се в землището на [населено място], представляващ дворно място, образуващо УПИ * -*, заедно с всички сгради, ограда и посаждения, цялото застроено и незастроено дворно място с пространство от 623 кв. м. На 07.06.1966 г. С. Г. е отстъпил безвъзмездно на сина си С. Г. правото да построи жилищна сграда, да пристрои досега съществуващата или да я надстрои по утвърден архитектурен проект върху собствената му 1/2 ид. ч. от процесното дворно място. През 1976 г. между С. Г., Г. Г. и С. Г. е извършена доброволна делба, с която в дял на С. е дадено правото на собственост на цялото дворно място, а в съсобственост с Г., като съпрузи, е предадена цялата жилищната сграда, един етаж и цялата лятна кухня, построени върху собственото дворно място на С.. По делото са представени удостоверения за наследници на Г. и на С., от които се установява, че техен единствен наследник е И. С. Г.. Последният е сключил на 12.07.2012 г. граждански брак с ответницата Н. А., но починал на 22.07.2012 г., като съгласно представено удостоверение за наследници за свой наследник по закон оставил единствено Н.. Тя се е снабдила с нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит на основание наследство, с който е призната за собственик на процесния недвижим имот. Въз основа на свидетелските показания съдът е приел за установено, че ответницата и И. Г. дълго време живели в процесния имот на семейни начала преди да сключат брак. Н. е продължила да живее в имота и след смъртта на съпруга си. Свидетелите са посочили, че преди смъртта на И. никой не е заявявал претенции към имота, като преди 3-4 години ищцата е оспорила собствеността. При тези фактически констатации съдът е направил извод, че на 25.05.1961 г. С. Г. и неговият син С. Г. са придобили в съсобственост процесния поземлен имот, заедно с всички сгради и насаждения. Към момента на придобиването С. Г. имал сключен граждански брак със С. Г., поради което на основание чл. 13, ал. 1 СК от 1961 г. /отм./ придобитата 1/2 ид. ч. от имота е в режим на съпружеска имуществена общност. За неоснователно е прието възражението на ищцата В. С. относно валидността на договорите за суперфиция и за доброволна делба, тъй като в тях не е взела участие съпругата на С. Г. – С. Г.. Съдът е посочил, че съобразно т.3 от ТР № 5/2013 г., ОСГТК на ВКС, доброволната делба, извършена без участие на единия съпруг, когато идеална част от съсобствения имот се притежава в режим на съпружеска имуществена общност, не е нищожна на основание чл. 75, ал. 2 ЗН. Тя е непротивопоставима на неучаствалия съпруг и може да бъде оспорена само от него по реда на чл. 24, ал. 4 СК, ако делбеният имот не е получен в дял от съпруга – съделител. В случая такова оспорване не е заявено от неучаствалия в делбата съпруг. Въззивният съд е посочил, че по делото не са установени данни за оспорване на договора за делба от страна на неучаствалата С. Г.. Качеството на Н. Г. на наследник на И. Г. също е оспорено от В. С., доколкото бракът между двамата е продължил 9 дни. Въззивният съд е посочил, че продължителността на брака при наследяване е релевантна за наследствената част, когато съпругът наследява заедно с възходящи или с братя и сестри, или с техни низходящи. В случая тази хипотеза не е налице, поради което на основание чл. 9, ал. 3 ЗН, преживялата съпруга е получила цялото наследство, част от което е и процесният недвижим имот. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност чл. 288 ГПК. Така поставеният въпрос в инкорпорираното към касационната жалба изложение не може да обуслови допускане на въззивното решение до касация. Въззивният съд е обсъдил релевантните към изхода на делото доказателства и поддържаните от страните доводи. Отговорил е на оплакванията във въззивната жалба. Поставеният от касаторката процесуален въпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС. По въпроса за дейността на въззивната инстанция и задължението й при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора, е налице задължителна практика на ВКС - т. 2, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, т. 19, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, вкл. множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В нея се приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. Изпълнението на задълженията за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Съгласно разясненията на т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му - чл. 236, ал. 2 ГПК. Въззивният съд е сторил всичко това, като е обсъдил относимите доказателства и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора. Проследени са промените в собствеността през годините и е направено заключение, че ищцата не разполага с правната възможност да оспорва сключена сделка, с която е учредено право на строеж, както и извършената доброволна делба на процесния имот. С такова право разполага само неучаствалият в сделката съпруг. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касатора с доводи за нарушение на материалния закон и необоснованост на въззивното решение. Наведено е твърдение, че при действието на Семейния кодекс от 1968 г. разпореждането с вещи в режим на СИО се извършва със съгласието на двамата съпрузи, а оттук и извършената суперфиция и доброволна делба без участие на съпругата С., е недействителна. Решаващите изводи в обжалваното решения са за това, че съгласно чл. 13, ал. 3 и ал.6 СК от 1968 г./отм./, разпоредителна сделка, извършена от единия съпруг,без съгласието на другия, няма действие за неучаствалия съпруг. Доколкото не е установено оспорване от неучаствалия съпруг на извършената делба, доводите на жалбоподателката относно валидността и действието на договора за доброволна делба са неоснователни. Договорът за учредяване на право на строеж е сключен преди влизане в сила на СК от 1968 г. и придобитата от С. Г. 1/2 ид. ч. от процесния поземлен имот не е била в режим на СИО между него и съпругата му С. Г.. Предвид изложеното, във въззивното решение не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК, направеното в отговора на касационната жалба искане и приложените доказателства, В. Д. С. следва да заплати разноски на Н. С. Г. в размер на 1200 лева за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.