Определение № 2996 от 13.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5287/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от Ц. П. И., действащ чрез адвокат А. И., касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд решение № 3273/20.06.2023 г. по гр.д. № 3468/2022 г., с което е потвърдено решение № 20001981 от 10.01.2022 г. по гр.д. № 62380/2020 г. на Софийски районен съд, и е касаторът е осъден да заплати на К. Р. В. сумата от 8000 лв., на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основание за допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК. Поставяте се въпросите: 1/. „При прието експертно заключение, което е в противоречие с доказателствата по делото, следва ли въззивният съд да изложи мотиви защо не възприема изложените възражения в подадената въззивна жалба срещу експертното заключение?“, относно който въпрос се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК; 2/. „Допустимо ли е било допускането и кредитирането на съдебно-техническа експертиза за установяване на стойности по СМР, вкл. и договорености между страните при наличието на доброволно и цялостно плащане?“, относно който въпрос се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК; и 3/. „Може ли съдът при липса на специални знания в дадена област на науката да разреши спора в противоречие с отговорите на приетите по делото заключения, изготвени от вещи лица със специални знания в същата тази област на науката?“. относно който въпрос се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК; 4/. „Длъжен ли е въззивният съд да реши спора като разгледа и обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства?“, относно който въпрос се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; 5/. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички наведени в процеса твърдения и възражения на страните?“, относно който въпрос се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; 6/. „Налице ли е необоснованост на решението, изводите в което са формирани без да е обсъден в цялост представения и приобщен по делото доказателствен материал и направените оспорвания и възражения, като това обстоятелство представлява ли нарушение на чл. 12 ГПК?“, относно който въпрос се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; 7/. „Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК?“, относно който въпрос се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; 8/. „Как следва да се преценяват свидетелските показания, дадени от близки роднини на лице, с когото си във фактическо съжителство?“, относно който въпрос се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; 9/. „Каква следва да се доказателствената стойност на свидетелски показания, които не са лични впечатления, а на преразказ на самата страна в процеса (ищец)?“, относно който въпрос се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; 10/. „Как следва да се ценят свидетелските показания при положение, че са събрани на етап след разпита на останалите свидетели, вкл. и при такива, дадени от страните по реда на чл. 176 ГПК?“, относно който въпрос се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК; 11/. „Освобождава ли се от отговорност изпълнителят, ако възложител е приел без забележки изпълнението и последният може ли въпреки това да има регресни претенции спрямо изпълнителя, основани на неточно изпълнение на възложената работа?“, относно който въпрос се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и 12/. „ Каква е доказателствената стойност на изготвени снимки (фотоси) от страна в процеса и при какви случаи може да бъде ценена като годно доказателствено средство?“, относно който въпрос се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърди се и основанието по чл.280, ал.2, пр. 3 ГПК- очевидна неправилност. ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да постанови решението си, Софийският градски съд е приел, че по предявеният иск фактите, подлежащи на установяване, са: „даване на нещо от страна на ищеца, получаване на същото от страна на ответника, отпадане с обратна сила на основанието, което е обусловило имущественото разместване“. Посочил е, че съобразно чл. 154 ГПК, в тежест на ищеца е да докаже първите две предпоставки, след доказването на които в тежест на ответника е да докаже наличие на основание за задържане на сумата, а при липсата на такова - че е върнал полученото. В случая страните не спорели, че през м. март 2019 г. са сключили неформален договор за изработка, по силата на който ответникът е поел задължение да разруши намираща се в имот на ищеца в [населено място] барака (постройка), пристроена към намиращата се в имота сграда, както и да сортира строителните отпадъци. Безспорно било и че уговореното възнаграждение е в размер на 10 000 лв., която сума ищецът е заплатил по банкова сметка на ответника на две вноски от по 5 000 лв. на 03.05.2019 г. и на 13.05.2019 г., видно и от приетите две платежни нареждания. Спорът между страните се свеждал до обема на възложените на ответника СМР, в частност дали ответникът е следвало и да извози строителните отпадъци, както и да изгради нова постройка на мястото на съборената, съответно налице ли е неизпълнение и възникнало ли е за ищеца – възложител потестативното право да развали договора и претендира връщане на платеното възнаграждение за неизвършените работи. Решаващият съд се е позовал на трайната практика на ВКС (решение № 546 ОТ 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., ІV ГО, решение № 41 от 30.07.2013 г. по гр. д. № 312/2012 г., ІV ГО, решение № 253 от 17.10.2014 г. по гр. д. № 2902/2014 г., ІІІ ГО, решение № 224 от 22.12.2016 г. по гр. д. № 2169/2016 г., ІІІ ГО и др.), в която е прието, че ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5 000 лв., е неприложимо, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорели за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържал всички уговорки, свидетелски показания били допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е действителната обща воля на страните. При съвкупна преценка на събраните по делото доказателства е стигнал до извода, че възложените по процесния договор СМР са били за разрушаване на намиращата се в имота на ищеца постройка на две нива, разчистване на терена от строителните отпадъци и изграждането на нова постройка на мястото на старата. Посочил е, че наличието на уговорка между страните по процесния договор за изграждането на нова пристройка следвало както от показания на св. Р. относно обстоятелствата, при които е сключен договорът (тъст му имал нужда да се разруши пристройката и да се изгради нова, по тази причина свидетелят го свързал с ответника), така и от показанията на свидетеля А. (трябвало и да направят постройка в имота, къща на 1 етаж, за която направили изкопа, но не я изградили). Твърденията на ответника, че са разрушили две постройки в имота били напълно недоказани и противоречали, включ. и на показанията на доведения от него свидетел, който установил, че е разрушена била само пристройката на две нива. Решаващият съд е намерил и че направеното за първи път с въззивната жалба твърдение, че изграждането на новата пристройка било предмет на отделно договаряне, било преклудирано, а и недоказано. Като косвена индиция, че на ответника е било възложено не само разрушаване на съществуващата пристройка, а и изграждане на нова пристройка, решаващият съд е приел и размерът на заплатеното от ищеца възнаграждение от 10 000 лв., при определена от вещото лице средна пазарна стойност за разрушаване на пристройката 1 181.26 лв. Ето защо е счел, че е налице неизпълнение от страна на ответника, изразяващо се в липсата на изградена нова сграда на мястото на разрушената, което неизпълнение е значително. С нот. покана, връчена на 02.11.2020 г., ищецът е претендирал последиците от развалянето на договора и е поканил ответника да му върне сумата 8 000 лв. – платено възнаграждение за неизпълнените СМР, доказателства за връщането на която ответникът не е ангажирал, поради което е заключил, че предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е основателен. По основанията за допускане на касационно обжалване. Неоснователно е искането на касатора за допускане до касационно обжалване по постанените първи, втори и трети въпроси. Въпросите са обусловили решаващите изводи на съда, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, вкл. и посочената от касатора. Трайно в практиката на ВКС се приема, че когато съдията няма необходимите специалния знания, следва да ползва експертното становище на специалист в съответната област, в който случай назначава вещо лице по искане на страната или служебно- чл.195 ГПК; Заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото; съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него – чл.202 ГПК, а да прецени доказателствена му сила съобразно обосноваността му, като независимо от това дали възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като след съвкупна преценка на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, позовавайки се и на приетото по делото, неоспорено от страните заключение на съдебно- техническата експертиза, е приел, че средната пазарна стойност за разрушаването на процесната пристройка е 1 181,26лв., която стойност сравнена със стойността на заплатеното от ищеца възнаграждение по договора от 10 000 лв., е и косвена индиция, че на ответника е било възложено не само разрушаването на дървената пристройка /барака/, а и изграждането на нова. В случая част от въпросите са и некоректно зададени, тъй като експертно заключение не е в противоречие с другите доказателствата по делото, като вещото лице не е имало за задача да установява стойности по СМР и договореностите между страните, а само какъв е обичайният срок за събаряне на дървената постройка, респ. за изграждане на нова, както и каква е средната пазарна стойност на извършената работа по събарянето на бараката. Неоснователно е искането на касатора за допускане до касационно обжалване по поставените четвърти, пети и шести въпроса. По тези въпроса, съгл. дадените в т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. разяснения, не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика на Върховния касационен съд, която следва да бъде изоставена; не се поддържат и настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, като не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. По въпросите е налице и трайна съдебна практика, с която се приема, че съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдените фактически обстоятелства, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. В случая въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, въз основа на които се установяват правнорелевантните факти, като е изложил свои мотиви и по направените във въззивната жалба доводи и възражения. Твърдението за необсъждане на доказателства, твърдения и възражения на страните, се свежда до оплакване за неправилност на крайния извод на въззивната инстанция, а не за същинска липса на мотиви, настоящият състав на ВКС счита, че не е налице основанието по см. на чл. 280, ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационен контрол по същество на въззивното решение. Неоснователно е искането на касатора за допускане до касационно обжалване по поставените 7,8,9 и 10 въпроса. Трайно в практиката на ВКС се приема, че съдът е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда; Всеки свидетел се разпитва отделно в присъствието на явилите се страни, като може да бъде разпитан повторно в същото или друго съдебно заседание по негово искане, по молба на страната или по инициатива на съда; Законът не установява изискване за съвместен разпит на свидетелите или за последователност при разпита на свидетели и даването на обяснения от страните. Съгласно чл.172 ГПК, заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Това означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. Съдът не се е отклонил от тази практика, като за да стигне до извода, че възложените по договора СМР са били и за изграждането на нова постройка на мястото на съборената, се е позовал не само на показанията на свидетеля- зет на ищеца, но и на показанията на доведения от самия ответник свидетел- строителен работник на обекта. Наред с това част от така поставените въпроси- как се преценяват противоречивите показания на две групи свидетели, каква е доказателствената стойност на свидетелски показания, които не са лични впечатления, а са преразказ, са и некоректно зададени. Противно на изложеното от касатора, показанията на разпитаните по делото двама свидетели: Л. А.- член на строителната бригада на ответника, и А. Р.- зет на ищеца, не са противоречиви и не представляват преразказ на ищеца, напротив и двамата свидетелстват за непосредствените си възприятия, че ответникът е трябвало да разруши съществуващата в мястото бараката, със сортиране на боклуците и да построи на нейното място допълнителна постройка, но само разрушил съществуващата постройка, сортирал боклуците и направил изкоп за новата постройка, която не изградил. По делото липсва и искане за съвместен разпит на свидетелите, както и за техния разпит преди даване на обяснения от страните по чл.176 ГПК. Неоснователно е искането на касотора за допускане на касационно обжалване и по поставения 11 въпрос. Въпросът е теоретично зададен и не е обусловил решаващите изводи на съда, който не е излагал мотиви, че е налице пълно изпълнение на възложената работа, която е приета, напротив – счел е, че е налице значително неизпълнение на договора, при наличието на което за възложителя е възникнало правото да развали договора. Неоснователно е искането на касатора за допускане до касациноно обжалване и по поставения 12 въпрос. Въпросът е хипотетично зададен и не е обусловил решаващите изводи на съда. Представените с отговора на исковата молба снимки не са ценени от въззивният съд, тъй като са били изключени като доказателство по делото още от първоинстанцининият съд и при липсата на направено във въззивното производство искане за тяхното прилагане на осн. чл.266, ал.3 ГПК. Трайно в практиката на ВКС се приема, че е недопустимо въззивният съд да обсъди и основе решението си на изключено от първоинстанционния съд доказателство, дори и изключването да е в нарушение на процесуалните правила, ако никоя от страните не се е позовала на това нарушение или не е поискала доказателството да бъде прието и съобразено при решаване на делото. Ако стори това, съдът би допуснал съществено процесуално нарушение. Неоснователно е искането на касатора за допускане до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. По смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, очевидна неправилност е налице при установими пряко и единствено от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание или е приложена несъществуваща или отменена норма, при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма или на основополагащи процесуални правила. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Не налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практика на ВКС или когато е необоснован поради неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 3273/206.2023г. на СГС, ГО, ІІ- В състав, постановено по в.гр.д. № 3468/2022 г. По частната жалба на Ц. П. И. срещу постановеното от СГС, ІІ- В състав определение № 12302/17.10.2023г., с което е оставена без уважение молбата му за изменение на постановеното по делото решение № 3273/2006.2023г. в частта на разноските. Частната жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Обжалваното определение е правилно като краен резултат. За да остави без уважение молбата на Ц. И. за изменение на решението в частта на направените във въззивното производство разноски с оглед своевременно упражненото от насрещната страна възражение за прекомерност, въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл.7, ал.2, вр. чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, под който минимум е счел, че не може да слезе. С оглед решение на СЕС по дело C- 438/22, посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения не обвързват съда, който следва да определи това възнаграждение при съобразяване с интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, обем на извършена работа. Като взе предвид предмета на спора, извършените от адвоката процесуални действия във въззивната инстанция- изготвяне на отговор на въззивна жалба, както и че за въззивното производство насрещната страна е заплатила адв. хонорар в размер на 1900 лв., с което е признала, че уговореното от насрещната страна адвокатско възнаграждение съответства на действителната правна и фактическа сложност на спора, настоящият състав намира, че възнаграждението правилно е определено на сумата от 1500 лв. Ето защо и частната жалба следва да бъде оставена без уважение. По съдебните разноски: С оглед изхода на спора, Ц. И. следва да бъде осъден да заплати на К. В. направените и в настоящото производство разноски в размер на 1200лв.- заплатен в брой адв. хонорар. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV гр. отд.,