Определение № 544 от 12.06.2020 г. на ВКС по д. № 1099/2020 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на П. Х. срещу въззивното решение на Окръжен съд Сливен по гр.д. №571/19 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение по иска с пр. осн. чл.127, ал.2 СК, предявен от В. Й. срещу касаторката, като родители на малолетното дете Т. Й., род. през 2014 г., упражняването на родителските права за детето е предоставено на бащата, местожителството на детето е определено при него, на майката е определен подходящ режим на лични отношения с детето и тя е осъдена да му заплаща месечна издръжка от 140 лв., считано от влизане на решението в сила. Отхвърлен е предявеният от касаторката насрещен иск по чл.127, ал.2 СК за предоставяне на нея на упражняването на родителските права за детето, определяне на режим на лични отношения на бащата с детето и на издръжка, която той да му заплаща. Присъдено е и адв. възнаграждение за въззивната инстанция на представляващия безплатно бащата адвокат, на осн. чл.38, ал.2 ЗА. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторката се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Поставя две групи въпроси от предмета на спора: Първа група: Защо съдът в посочените в изложението мотиви към решението не е дефинирал понятието „ниска възраст”/ на детето/ ? Защо съдът игнорира социалните доклади на ДСП Сливен / по местоживеенето на майката/? Игнорирането на релевантни факти, представени по делото в решението на съда, до какви правни последици води? Защо съдът при вземане на решението не се е съобразил с факта, че направеният извод относно „ психолого – педагогическата характеристика” на детето от ДГ Я. е за периода 2017-18 г.? Защо съдът не е взел под внимание всички обстоятелства с оглед интереса на детето? Защо във въззивното решение са присъдени разноски за правна помощ, предоставена на В. Й.? Втора група: Защо съдът не допуска и кредитира негативно само показанията на свидетелите на касаторката? Защо съдът игнорира възможността у П. Х., след изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода”, да са настъпили положителни нравствени промени в цялостното й поведение? Касаторката намира, че по въпросите от първата група липсва ясно формулирано правило, а в правната теория са застъпени различни становища и не е единно виждането по тези въпроси, свързани с правомощията на съда при констатиране на несъответствие със законовите разпоредби. Въпреки искането на касаторката съдът е отказал да назначи нов социален доклад, позовал се е на стари и неотносими към актуалното състояние на детето материали и не е зачел желанието му да живее при майката. П. Х. не е осъждана за разноски в първоинстанционното производство, поради което не са изпълнени предпоставките на чл.38, ал.2 ЗА за осъждането й да заплати адв. възнаграждение за въззивната инстанция на насрещната страна. Във връзка с втората група въпроси се сочи, че майката никога не се е дезинтересирала от задълженията си на родител, напротив дори и в тежки за нея моменти, поради влошеното й здравословно състояние, е поставяла дъщеря си на първо място и е правила всичко възможно да осигури на детето уют, спокойствие и щастие. Емоционалната връзка на майката и детето е силна, то има изградена доверителна връзка с роднините си от майчина страна, чувства се сигурно и спокойно, за разлика от времето, когато е при бащата. По тези съображения касаторката намира, че въззивното решение противоречи на ППВС №1/74 г. по поставените въпроси, които са от значение и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че и двамата родители са полагали грижи за детето. През първата му година са го отглеждали съвместно, а след това през различни периода за него са се грижили и двамата, подпомагани от своите близки.И двамата родители имат желание и възможности да се грижат за детето, то е привързано и към двамата. При преценка на водещия за решаване на спора интерес на детето, въззивният съд е приел, че бащата има по –добри възпитателски качества. Той полага адекватни грижи за него, интересува се от нуждите и интересите му, способен е да го възпитава, да изгражда у него добри навици, режим и дисциплина, дава му необходимите знания и го насърчава с личен пример да се развива като личност. Не е прекъсвал връзката си с детето и е полагал грижа за него, вкл. в периодите, в които е отсъствал от страната – превеждал е редовно суми за месечната му издръжка и е общувал с него чрез електронните средства за комуникация. Семейната среда на бащата е по-спокойна и балансирана и въздейства положително на детето, докато роднините на майката, макар да й помагат при отглеждането на детето, изразяват трайно негативно отношение към бащата и към възможността детето да контактува с него, което може да се отрази неблагоприятно на детето. Майката също обича детето и има желание да се грижи за него. Тя обаче няма житейска стабилност и достатъчно изградени възпитателски качества – често сменя жилищата, а и населените места, в които пребивава. Тази смяна не е полезна за детето, защото е свързана с промяна на изградени навици, окръжаваща среда и пр., стабилността на които е особено важна за възрастта му. Майката не е изградила полезни навици с оглед ранното ставане сутрин за подготовката на детето в детската градина. Безкритична е към желанията му, не полага достатъчно грижа за създаване на полезни умения и режим на дисциплина у детето, за приучаването му към подходящи дейности и обогатяването му с необходимите познания, както и за осигуряването на възможности на детето да посещава културни и социални мероприятия и да общува с връстници. След подробна преценка на събраните по делото доказателства и на становищата и доводите на страните въззивният съд е формирал краен извод, че на този етап от физическото, емоционално и духовно развитие на детето, с оглед на установените негови потребности и възможностите на родителите да се грижат за него и да го възпитават, бащата е по –пригоден да упражнява родителските права. Той има необходимия родителски потенциал, отнася се отговорно към родителските си задължения и полага необходимите грижи за отглеждането и възпитанието на детето. По поставените от касаторката въпроси въззивното решение не противоречи на ППВС №1/74 г. и на практиката на ВКС. Там е посочено, че законът има предвид определяне на мерките съобразно обстоятелствата на конкретния случай. Това означава, че са от значение не отделни обстоятелства, а съвкупността от обстоятелствата на разглеждания случай. Тези обстоятелства са от най-разнообразно естество. В случая родителите са съпоставени във връзка със съществените от тях – възпитателски качества и морален облик, грижа и отношение към детето, желанието им да отглеждат детето и привързаността му към тях, полът и възрастта на детето и помощта на трети лица. Детето е момиче на шест години/ не е пеленаче или с разклатено здраве/ и не се нуждае от непосредствена майчина грижа. Майката според въззивния съд няма достатъчно изградени възпитателски качества и проявено постоянство в отглеждането на детето, поради което упражняването на родителските права е предоставено на бащата, в какъвто смисъл са и указанията в ППВС №1/74 г. Затова не е налице осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на обжалването. Поставените от касаторката въпроси, свързани с разрешаването на спора след пълно установяване на най-добрия интерес на детето, са подробно разработени в практиката на ВКС, поради което не е налице осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Оплакванията в изложението, свързани със събирането и преценката на отделни доказателства, сочат на касационни основания по чл.281,т.3 ГПК и ВКС не ги разглежда в това производство. В цитираното по-горе ТР №1/19.02.10 г. е прието, че основанията по чл.281,т.3 са различни от тези по чл.280, ал.1 ГПК и са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания. Не се установяват основания за допускане на обжалването и в частта за разноските. Първата инстанция е възложила на майката заплащането на разноски за държавна такса по иска за издръжка. По делото пред въззивната инстанция – л.60, е представен договор за правна защита, в който е посочено, че правната помощ се предоставя безплатно, съгл. чл.38 ЗА. С оглед изхода на делото майката е задължена за разноски – чл.78, ал.1 и 3 ГПК, вкл. за възнаграждението на представляващия бащата адвокат по чл.38, ал.2 ГПК, което е присъдено с въззивното решение. В този см. е практиката на ВКС – напр. опр. по ч.гр.д. №4456/19 г. на трето г.о., в което е посочено: „ Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в случаите на оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие по чл. 38, ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, определено от съда в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2. Разпределянето на отговорността за разноски се осъществява по правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, приложими за всяка инстанция. За присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т. 1 - 3 на чл. 38, ал. 1 ЗАдв ., като не е необходимо страната да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ”. Поради изложеното не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.