Определение № 623 от 20.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 3082/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационните жалби на С. С. С. и на „У. [фирма] срещу решение № 1274 от 12.06.2015г., постановено по в.гр.д. №1382/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, допълнено с решение №1734 от 31.07.2015г., постановено по същото дело. Касаторът-ищец С. С. обжалва въззивното решение в частта му, с която е отхвърлен предявения иск за прогласяване нищожност като неравноправна на клаузата на т.9.4 от „Общи условия, при които [фирма] предоставя ипотечни кредити на физически лица”, в сила от 27.05.2008г., представляващи неразделна част от Договор за банков ипотечен кредит №71721043 от 5.06.2008г., както и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковата претенция по чл.55 ЗЗД за разликата от 15 241.32 евро до 16 471.25 евро. В касационната жалба се поддържа, че в обжалваните части, въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Излагат се съображения, че атакуваната клауза, предвиждаща промяна на годишния лихвен процент /ГЛП/ единствено в посока на неговото увеличаване, води до неравнопоставеност в полза на ответната банка, което обуславя нищожността на клаузата с оглед разпоредбата на чл.146 ал.1 във вр. с чл.143 З.. Претендира се отмяна на решението в обжалваните му части, прогласяване нищожността на клаузата по т.9.4 от Общите условия, уважаване на иска по чл.55 ГПК в пълния претендиран размер от 16 471.25 евро и присъждане на разноски. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Поставен е следния материалноправен въпрос: „Неравноправна ли е по смисъла на чл.143 З. клауза от Общи условия на търговец, предлагащ финансова услуга по пар.13 т.12 от ДР на З., с която се ограничdва във вреда на потребителя и в полза на търговеца приложението на обективен пазарен индекс /референтен лихвен процент - euribor, libor sofibor и др./ и се предвижда, че неговите стойности ще бъдат вземани предвид в отношенията с потребителя само при нарастване, но не и при намаляването им, тоест, че цената на финансовата услуга, независимо от пазарните тенденции, може само да нараства, но не и за намалява? Към такава клауза приложими ли са изключенията по чл.144 ал.3 т.1 З.?” В депозиран отговор на касационната жалба ответното дружество „У. [фирма], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване, поради липсата на предпоставките за това по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК. Касаторът-ответник „У. [фирма] обжалва въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е признато за установено, че изменението на клаузата на т.9.4 от Общите условия, направено с т.4 от Протокол №38/14.10.2008г. на УС, е неравноправна по смисъла на чл.146 във вр. с чл.143 З., както и в частта му, с която е уважен предявения иск по чл.55 ЗЗД за сумата 15 241.32 евро. Твърди се, че решението е недопустимо в частта му относно прогласената нищожност на изменението на клаузата по т.9.4 от Общите условия, тъй като такъв иск не е бил предявяван. Същевременно се излагат съображения за неправилност на решението в обжалваните му части, поради нарушения на материалния и на процесуалния закон и поради необоснованост. Претендира се отхвърляне на предявения иск по чл.55 ЗЗД с присъждане в полза на ответника на разноски за всички инстанции. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът „У. [фирма] излага допълнителни аргументи в подкрепа на направените в касационната жалба оплаквания за недопустимост и неправилност на решението. Без да се формулира конкретен въпрос в изложението се твърди, че постановеното от САС решение представлява ограничено тълкуване на волята на страните към датата на сключване на договора, което поставя въпроса дали въобще е налице договор за кредит по см. на чл.430 ТЗ, при положение, че лихвата би могла да е отрицателна величина. Сочи се, че е налице допълнителната предпоставка за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.3 предл.2 ГПК. В отговора, представен от С. С., се поддържа, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението по касационната жалба на „У. [фирма], тъй като касаторът не е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретното дело. Сочи се, че не е налице недопустимост на решението относно прогласената нищожност на изменението на клаузата по чл.9.4 от Общите условия, тъй като от една страна за нищожността на договора съдът следи служебно, а от друга страна – нищожността е била включена в предмета на спора с исковата молба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: С решение № 1274 от 12.06.2015г., постановено по в.гр.д. № 1382/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав, е отменено решението, постановено на 28.11.2014г. по гр.д. №14648/2013г. по описа на СГС, ГО, 21 състав, допълнено с решение от 06.02.2015г. в частта, с която е признато за установено, че клаузата на т.9.4 от Общите условия е изцяло нищожна на основание чл.146, ал.1 вр. чл.143 З.., както и в частта, с която искът по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД е частично отхвърлен за разликата над 11 575.32 евро до 15 241.32 евро, като вместо това е постановено отхвърляне на предявения от С. С. против „У. [фирма] установителен иск за прогласяване нищожност, като неравноправна, на клаузата на т.9.4 от „Общи условия, при които „У. [фирма] предоставя ипотечни кредити на физически лица”, в сила от 27.05.2008г., неразделна част от Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице №71721043 от 05.06.2008г.. С обжалваното решение е осъден ответника „У. [фирма] на основание чл.55 ЗЗД да заплати на С. С. разликата над 11 575.17 евро до 15 241.32 евро, ведно със законната лихва, считано от 30.10.2013г. до окончателното изплащане на сумата. С решението е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която е признато за установено по отношение на „У. [фирма], че изменението на клаузата по т.9.4. от Общите условия, направено с т.4 от Протокол №38/14.10.2008г. от заседание на УС, чрез въвеждане на трети компонент –„премия” е неравноправна по смисъла на чл.146 във вр. с чл.143 З.. С допълнително решение №1734 от 31.07.2015г., постановено по същото дело, въззивният състав от САС е допълнил вэззивното решение от 12.06.2015г., постановявайки потвърждаване на първоинстанционното решение и в частта му с която искът по чл.55 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 15 241.32 евро до 16 416 евро. Видно от мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 05.06.2008г. между страните по делото е сключен Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № 71721043/05.06.2008г., по силата на който, ищецът е усвоил предоставения му ипотечен кредит в размер на 100 000 евро. Съгласно чл. 4 от договора, кредитополучателят се е задължил да заплаща на банката лихва, определена на база променлив годишен лихвен процент /ГЛП/, който се формира от сбора на два компонента -базисен лихвен процент /БЛП по раздел III от ОУ от 27.05.2008г./, представляващ променлива величина и фиксирана в договора надбавка в размер на 2,235%. В т.11.2. на договора, ищецът изрично е дал съгласието си за едностранна промяна от страна на банката на размера на годишния лихвен процент по т.4.1. при условията на чл. 9.4 от ОУ. Съдът е посочил, че видно от клаузата на т.9.4 от ОУ, която касаторът-ищец е приел и подписал при сключване на договора като неразделна част от същия, при всяко нарастване на базовия лихвен индекс(едномесечен Eurobor) с повече от 0.5 процентни пункта спрямо действащия към момента на промяната размер, банката променя годишния лихвен процент по кредитите в същия размер като промяната влиза в сила автоматично без да е необходимо подписване на допълнително споразумение между страните. Въззивният съд е отразил, че с решение на Управителния съвет по т.1 от Протокол №38/14.10.2008г. банката е променила едностраннно методиката за изчисляване на възнаградителната лихва (ГЛП), като е въвела трети, допълнителен и непредвиден в договора и ОУ от 27.05.2008г компонент, а именно – т.н."премия". Размерът на "премията" се определя едностранно от Управителния съвет на банката и последователно е бил увеличаван няколко пъти, въпреки няколкократното намаление на пазарния индекс euribor. Посочено е, че с решение по т.4 от Протокол №38/14.10.2008г от заседание на УС на „У. [фирма] не е предвидено решението по т.1, тоест, "премията", да се въведе и да стане част от съдържанието на Общите условия, при които банката предоставя ипотечни кредити на физически лица", а само в Общите условия за лица, осъществяващи стопанска дейност. В т.6 от същия протокол № 38/14.10.2008г от заседание на УС на банката е предвидено "промените да се прилагат спрямо заварени договори за кредит по решение за всеки конкретен случай, прието от ГОД или овластен от него служител, въз основа на проведени с кредитополучателите преговори. В обжалваното решение е цитирано Писмо изх.№1748-0296/20.05.09г., с което БНБ уведомявя „У. [фирма], че банката недопустимо е включила към договорения лихвен процент надбавка (премия), която не е оповестена пред клиента към момента на отпускане на кредита, както и че едностранната промяна от банката на метода за изчисляване на лихвата представлява допуснато нарушение на чл.59, ал.2 вр.чл.58, ал.1, т.2 от Закона за кредитните институции. Въззивният съд е кредитирал заключението по назначената пред първа инстанция съдебно-счетоводна експертиза, според което ищецът е теглил кредит в размер на 100 000 евро със срок на погасяване до 10.06.2039г. 3а периода 03.11.2008г. - 10.10.2013г. погасената главница е 18 554 евро, платената възнаградителна лихва е 32 574, 24 евро, при дължима 20 997,54 евро. Общия размер на платените месечни такси за посоченият период е 1103,11 евро, включващи еднократна такса управление в размер на 750 евро и четири броя годишни такси за управление на кредита от 353,11 евро. Разликата между платената и изчислена лихва според експертизата на вещото лице е: 11 575.17 евро при стъпка на промяна от 0,5% във всяка посока (увеличение и намаление) + 2,235% фиксирана за целия период надбавка за редовен дълг; и 16 416,22 евро без стъпка на промяна от 0,5% във всяка посока. Общият размер на платените суми, представляващи премия от вноските за лихва, за процесния период, възлиза на 15 241.32 евро. Въз основа на таблицата на л.183 от делото платената в повече лихва от страна на кредитополучателя, която включва и дължимата премия, определена едностранно от банката, възлиза на 16 471.25 евро. Според съда платената в повече лихва, ако се приеме, че кредитополучателят дължи такава при базов лихвен индекс, който съвпада с едномесечен Eurobor с праг на нарастване 0.5 + фиксирана надбавка от 2,235%, без едностранно определената от банката премия, въведена с решение на УС от 14.10.2008г. възлиза на 15 241.32 евро. В обжалваното решение въззивният съд е изложил мотиви защо приема, че ищецът като физическо лице, получило кредит за закупуване на жилище за лични нужди, има качеството на потребител, което обосновава активната му материалноправна легитимация по иска по чл.143 З.. В решението е направен анализ на клаузите на чл.4 и 4.1а на договора за банков кредит вр.чл.9.4 Общите условия. Посочено е, че страните са постигнали съгласие годишният лихвен процент за съответният период на олихвяване на главницата да се определя на база на два компонента. Първият от тях е надбавка за редовен дълг, която е фиксирана като размер за целия лихвен период, а именно 2,235%, и следователно с нейното включване се гарантира печалбата на банката от сключената от нея търговска сделка. Вторият компонент, който участва при формирането на годишния лихвен процент, е базисният лихвен индекс, който е променлива величина и е равен на конкретно посочен индекс, който по отношение на процесният ипотечен кредит е определен в раздел III от ОУ- чл.9.2. С оглед на това съдът е обосновал извода, че с клаузата на т.9.4 от ОУ е уредена възможността за промяна на годишния лихвен процент при увеличаване на базисния лихвен индекс, което пък е обвързано от стойността на пазарния лихвен индекс едномесечен EURIBOR. Следователно страните са предвидили в сключения договор основанието, при което банката може едностранно да променя условията по него /нарастване с повече от 0.5 на БЛИ/ и това нарастване не зависи от волята нито на банката, нито на кредитополучателя. Позовавайки се на съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 77/15 постановено по гр.д.№ 4452/2014г. по описа на ВКС, ІІІ Г.О. по реда на чл.290 ГПК, въззивният състав е посочил, че основният критерий за приложимостта на изключението по чл.144 ал.3 т.1 З. е изменението на цената на услугата да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор. Изложил е аргументи, че в този случай търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143 от ЗПП, тъй като увеличението на престацията не зависи от неговата воля. Съдът е посочил, че за да се прецени, че клаузите не са неравноправни, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин като потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин. Въззивнияут състав е приел,, че в т.9.4 от ОУ, действали към 27.05.2008г. неразделна част от договора между страните, се съдържат достатъчно ясни и разбираеми условия за промяната на размера на лихвения процент по договора. Тези условия са външни и независещи от търговската банка и са предизвикани от въздействието на свободния пазар, EURIBOR и регулатора на банковата дейност. Съдът е обосновал извода, че спрямо клаузата на т.9.4 ОУ следва да се приложи изключението на чл.144, ал.3, т.1 от З., поради което тази клауза не е нищожна, независимо от факта, че предвижда единствено увеличение на ГЛП, но не и неговото намаление. Според съда по-важно е, че изменението е ясно и точно отразено в ОУ предварително, че същото е поставено в зависимост от обективен факт, а не от едностранната воля на една от страните т.е. банката. По тези съображения във въззивното решение е прието, че цялата клауза на т.9.4 от Общите условия не е неравноправна и следователно не е нищожна на основание чл.146 ал.1 З.. Същевременно въззивният състав е посочил, че изменението на общите условия, направено с решение на УС на У. [фирма] по т.1 от Протокол № 38/14.10.2008г., безспорно е незаконосъобразно, доколкото банката едностранно включва трети компонент, а именно - премия при изменението на ГЛП, чийто размер зависи единствено и само от нейната преценка – по решение на УС и то не за всички заварени договори, а само за определени лица, отново по решение на банката. Отразил е, че едностранната промяна на общите условия на договора чрез въвеждане на така наречената "премия" в ГЛП не следва да се прилага в отношенията между страните, доколкото плащането не зависи от обективни и външни фактори, а единствено от волята на банката. Посочил е, че отношенията между страните следва да се уреждат без т.н. „премия” - така както е първоначално предвидено в договора за кредит (едномесечен EURIBOR + 2,235%), съгласно т.9.4 от ОУ при праг от 0,5% в стойностите на euribor. Допълнителен аргумент в подкрепа на тезата за нищожност на изменението на клаузата на т.9.4 с включването на т.н.”премия”, съдът е намерил в обстоятелството, че УС на „У. [фирма] изрично е предвидил " промените да се прилагат спрямо заварени договори за кредит по решение за всеки конкретен случай, въз основа на проведени с кредитополучателите преговори или постигнато съгласие" (т.6 от Протокол № 38/14.10.2008г), каквито в случая не са налице - липсва такова решение конкретно за ищеца и не е постигнато съгласие между страните, още по-малко във формата на писмен анекс, какъвто е необходим предвид изискването на чл.58, ал.2 ЗКИ във вр. с чл.430 ТЗ. Съдът е посочил, че едностранната промяна на съществуващите договорни условия чрез въвеждане на т.н "премия" в ГЛП противоречи и на чл.143, т.9,10,11,12 и 13 от З., поради което е нищожна Според въззивния състав в случая не намират приложение изключенията, визирани в чл.144 З., защото не просто е изменена стойността на лихвен процент, а е заменена методиката за определянето му, като определянето на ГЛП е предоставено на волята на УС, без кредитополучателят да има право да прекрати договора без неустойка, под формата на такса за предсрочно погасяване. Освен това не се касае за "индекс или лихвен процент на финансов пазар извън контрола на търговеца" (ал.3,т.1), какъвто е например euribor. Според съда с посоченото изменение на чл.9.4 от Общите условия размерът на премията се определя от УС на „У. [фирма] по неясни вътрешни критерии. Прогласявайки нищожността на изменението на клаузата по т.9.4. от Общите условия, направено с т.4 от Протокол №38/14.10.2008г. от заседание на УС, чрез въвеждане на трети компонент –„премия”, въззивният състав е приел с оглед заключението по извършената счетоводна експертиза, че предявените искове от С. С. по чл.55 ЗЗД и чл.86 ЗЗД са основателни и доказани до размер на сумата 15 241.32 евро – представляваща дадено при начална липса на основание за периода от 3.11.2008г. до 10.10.2013г., ведно със законната лихва, считано от 30.10.2013г. /датата на предявяване на иска/ до окончателното заплащане на сумата. По касационната жалба на касатора-ищец С. С.. Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав намира, че поставения в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпрос: „Неравноправна ли е по смисъла на чл.143 З. клауза от Общи условия на търговец, предлагащ финансова услуга по пар.13 т.12 от ДР на З., с която се ограничdва във вреда на потребителя и в полза на търговеца приложението на обективен пазарен индекс /референтен лихвен процент - euribor, libor sofibor и др./ и се предвижда, че неговите стойности ще бъдат вземани предвид в отношенията с потребителя само при нарастване, но не и при намаляването им, тоест, че цената на финансовата услуга, независимо от пазарните тенденции, може само да нараства, но не и за намалява? Към такава клауза приложими ли са изключенията по чл.144 ал.3 т.1 З.?” e значим по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, тъй като е относим за формиране на решаващата воля на съда както за отхвърляне на установителния иск за прогласяване нищожността на клаузата по т.9.4 от Общите условия, така и за отхвърляне на иска по чл.55 ЗЗД за разликата от присъдените 15 241.32 евро до сумата 16 416 евро. Съдът е приел цитираната клауза от Общите условия за валидна, посочвайки че същата съдържа достатъчно ясни и разбираеми условия за промяната на размера на лихвения процент по договора, както и че тези условия са външни и независещи от търговската банка, което обуславя приложимостта на изключението на чл.144, ал.3, т.1 от З., независимо от факта, че клаузата предвижда единствено увеличение на ГЛП, но не и неговото намаление. Настоящият състав намира, че въпросът дали е нищожна клаузата по чл.146 ал.1 З. във вр. с чл.143 З. /респ дали се прилага изключението по чл.144 ал.3 т.1 З./ в случая, когато клаузата предвижда, че цената на финансовата услуга, при промяна пазарните тенденции, може само да нараства, но не и да намалява? е от значение за изхода на коркретното дело и се включва с общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Настоящият състав намира, че в случая е налице допълнителния критерий за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.2 ГПК. С изложението касаторът е представил влязло в сила решение, постановено по гр.д.№15502/2011г., І г.о., 36 с-в, по описа на СРС /потвърдено с решение на СГС по гр.д.№6209/2012г. и недопуснато до касационно обжалване с определение по т.д.№802/2012г. на ВКС, ІІ т.о./, влязло в сила решение по гр.д.№5421/2012г. на Бургаски РС / потвърдено с решение на БОС по гр.д.№1734/2013г./, влязло в сила решение по гр.д.№8684/2012г. на Варненски РС, влязло в сила решение по гр.д.№2351/2012г. на Русенски РС, в които решения се приема, че възможността ГЛП да бъде променян само в посока на увеличаване при промяна на пазарните усровия, но не и в посока на намаляване, е във вреда на потребителя, не отговаря на изаскванията за добросъвестност и води до неравновесие между правата и задълженията на страните като дава приоритет на по-силната икономически страна. В посочените решения е прогласена нищожността на аналогични клаузи, т.е съдилищата не са приложили изключението по чл.144 ал.3 т.1 З.. Наличието на влезли в сила съдебни решения, при които поставеният по-горе въпрос е решен в противоречие с атакуваното пред касационната инстанция въззивно решение, обуславя допускането на касация по чл.280 ал.1 т.2 ГПК без да се обсъжда релевираната от касатора предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. В случая не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, доколкото както в решение №77/22.04.2015г. по гр.д.№4452/2014г. на ВКС, ІІІ г.о,, така и в решение №424/2.12.2015г. по гр.д.№1899/2015г. на ВКС, ІV г.о, изключението по чл.144 ал.3 т.1 З. и неговото неприлагане не е обсъдено само и единствено въз основа на липсата на уговорена в договора възможност за реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на пазарните лихвени индекси. Обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване в частта, с която е отхвърлен иска за установяване нищожност на клаузата по чл.9.4 от договора, както и в частта му, с която е отхвърлен иска на С. С. по чл.55 ЗЗД за разликата от 15 241.32 евро до 16 416 евро. Посочената разлика /от 15 241.32 евро до 16 416 евро/ е предмет на касационното обжалване с оглед диспозитива на допълнителното решение по чл.250 ГПК. За разликата от 16 416 евро /до размер на която сума е отвърлен предявения иск/ до претендираните с увеличението на иска 16 471.25 евро, ищецът не е поискал допълване на първоинстанционното решение и тази разлика от 55.25 евро не е била предмет на въззивното производство. По касационната жалба на „У. [фирма]. Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав намира за неоснователно твърдението на дружеството-касатор за евентуална недопустимост на въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е признато за установено по отношение на „У. [фирма], че изменението на клаузата по т.9.4. от Общите условия, направено с т.4 от Протокол №38/14.10.2008г.- от заседание на УС, чрез въвеждане на трети компонент –„премия” е неравноправна по смисъла на чл.146 във вр. с чл.143 З.. Следва да се има предвид, че неравправността на клаузата по т.9.4 от Общите условия в контекста на правото на банката да променя едностранно размера на ГЛП и съответно размера на анюитетната вноска с приемането на допълнителен компонент „премия” с решение на УС, постановено след сключването на договора, е включено от ищеца в предмета на спора с исковата молба. В тази връзка не е налице произнасяне по непредявен иск, което би могло да обуслови евентуална недопустимост на решението като основание за допускане на касационно обжалване. Не следва да бъде допуснато касационно обжалване по жалбата на „У. [фирма] и с оглед останалата част от изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посочването на значимия за изхода на делото правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е задължение на касатора. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд може само да уточни и квалифицира правния въпрос, когато той е поставен неясно, но няма правомощия да го извежда служебно от твърденията на касатора и от съдържащите се в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК факти и обстоятелства. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът „У. [фирма] не е формулирал конкретен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Твърдението за допуснати процесуални нарушения по чл.236 ал.2 ГПК и за неправилно приложение на чл.144 З., не представлява въпрос, а становище на касатора. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Дори да се приеме, че в изложението има косвено зададен въпрос „дали въобще е налице договор за кредит по см. на чл.430 ТЗ при положение, че лихвата би могла да е отрицателна величина” този въпрос не е бил включен в предмета на спора и не е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В тази връзка неотносимо за допускането на касационно обжалване е твърдението на касатора, че въпросът е от значение за развитието на правото. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът С. С. следва да внесе дължавна такса в размер на 86 лв. / 40 лв. - ½ от 80 лв. – за неоценяемия иск + 46 лв. – 2% върху обжалваемия интерес от 1 174.68 евро с левова равностойност от 2 296.49 лв. /. Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,