Определение № 2476 от 21.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1016/2024 г.

Производството е образувано по частна касационна жалба от Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ), чрез В. И. (инспектор – юрист), срещу определение № 362/12.02.2024 г. на Софийски апелативен съд по в. ч. гр. д. №290/2024 г., в частта, с която е потвърдено определение от 14.12.2023 г. по гр.д. № 4546/2023 г. на Софийски градски съд в частите, с които жалбоподателят е осъден да заплати И. Н. Ц. направените разноски в производството в размер на 26 000лв. и да заплати по сметка на съда дължимата за производството държавна такса в размер на 16 194,73лв. Жалбоподателят твърди, че определението е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на процесуалния закон. Твърди, че действията на Комисията са израз на публична власт по отношение на незаконно придобитото имущество, поради което същата не следва да заплаща държавна такса по предявените искове. Твърди още, че определеното в полза на ответника адвокатско възнаграждение е неправилно определено, тъй като същото се следва на страната при напълно развило се производство, а в конкретния случай са проведени само две открити съдебни заседания. По същество претендира да бъде отменено определението в обжалваните му части и да бъде постановено друго, с което да бъде уважена подадената частна жалба. Насрещните страни И. Н. Ц. и М. – А. П. Ц. с писмен отговор, чрез адв. П. Ц., оспорват жалбата. Твърдят, че не са налице основания за допускане на обжалването, тъй като по въпроса за дължимостта на държавна такса за производството е налице формирана съдебна практика, на която обжалваното определение не противоречи. По отношение на присъдените разноски излагат, че не е налице надлежно формулиран въпрос по реда на чл.280, ал.1 от ГПК. В условие на евентуалност изразяват становище за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. В същото е направено искане за допускане на обжалването в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по следните правни въпроси: 1/Предвид посочените от съда мотиви и съгласно трайната съдебна практика, държавните учреждения не дължат държавна такса в случаите, в които защитават интереси от по – висш порядък, то следва ли да се приеме, че КОНПИ защитава такъв интерес в производството по отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество? Твърди се, че поставения въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 84, ал. 1 ГПК, обективирана в решение №215/12.10.2017г. по г.д.№432/2017г. на ІV г.о. и определение №50263/18.07.2023г. по гр.д. № 1074/2022 г. на III г.о.; 2/ Следва ли да се присъдят разноски по реда на чл. 38, ал.2 ЗАдв., в пълен размер определен съгласно чл. 7, ал.2 от Наредба № 1/04 г. на ВАдвС без да се взема предвид действително оказаната адвокатска помощ, нейния обем, липсата на правна и фактическа сложност по делото, както и етапа на който делото е прекратено поради отказ от иска?; 3/ Може ли съдът във всеки случай, по прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски да се отклони по изключение от този режим и да определи размера на разноските, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното дело, без да е обвързан от минималния размер на адвокатските възнаграждения предвиден, в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения? Твърди се, че поставените въпроси са разрешени в противоречие със задължителните разяснения обективирани в ТР №6/2012г. на ОСГТК на ВКС, както и в противоречие с Решение по дело C – 94/04 на СЕО, Решение от 09.03.1978г. по Дело106/1977 на СЕО; Решение от 28.07.2016г. по дело С—57/2015г. на Съда на ЕС; Решение от 19.02.2002г. по Дела С-94 на СЕО; решение от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/2016г. и С-428/2016г. на Съда на ЕС; Решение от 05.12.2006г. по съединени дела С-94/2004г. и С-202/2004г. на Съда на ЕС – основания по чл.280, ал.1, т.и т.2 от ГПК. Твърди се, че по въпроси 2 и 3 са налице основанията за допускане до касационно обжалване и в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК поради липса на създадена задължителна съдебна практика по тълкуването и прилагането на закона. За да се произнесе, съставът на върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил определението от 14.12.2023 г. по гр.д № 4546/2022 г. на Софийския градски съд в частите, с които ищецът КОНПИ е осъден, както следва: да заплати И. Н. Ц. направените разноски в производството в размер на 26 000лв. на осн. чл. 78, ал. 4 ГПК и да заплати по сметка на съда дължимата за производството държавна такса в размер на 16 194,73лв. За да постанови този резултат съдът приел, че производството пред първостепенния съд било образувано по предявен иск от КОНПИ срещу И. Н. Ц. и М. – А. П. Ц. за отнемане на подробно описано незаконно придобито имущество, на обща стойност 404 868,29лв. Съдът констатирал, че препис от исковата молба бил връчен на ответниците по делото, на 9.06.2022 г., като на 11.07.2022 г. по делото постъпил отговор на исковата молба, подаден чрез процесуален представител – адв. П. Ц.. На 09.09.2023 г. процесуалният представител на ответниците депозирал списък на разноските, чието присъждане претендирал, представляващи: 1) 8 400 лв. – адвокатско възнаграждение в обезпечителното производство по гр.д. № СП-407/2022г. на СГС, за което била представена фактура № 10257/16.03.2022 г. и преводно нареждане от 22.03.2022 г.; 2) 18 000 лв. – адвокатско възнаграждение по фактура № 10588/27.07.2022 г. и преводно нареждане от 29.07.2022 г. Въззивният съд установил, че в хода на производството на ответниците били възложени разноски за изготвяне на допуснатите експертизи, внесени с преводни нареждания от 8.03.2023 г. от ответника И. Ц. /л. 2194 – л. 2201 от делото на СГС/. На 27.11.2023 г. ищецът КОНПИ депозирал молба, с която направил отказ от предявения иск във основа на решение от 22.11.2023 г. на КПКОНПИ. С последното било взето решение и да бъде направено искане за отмяна на допуснатите обезпечителни мерки с определение от 18.02.2022 г. по гр.д. № 407/2022 г. на СГС. Въз основа на направеното изявление, първостепенният съд, с определение от 28.11.2023 г., прекратил исковото производство на осн. чл.233 ГПК. Препис от определението бил връчен на ищеца на 8.12.2023 г., а на пълномощника на ответниците – на 30.11.2023 г. С молби от 05.12.2023г. и от 7.12.2023г. И. Н. Ц. и М. – А. П. Ц. направили искане за присъждане на направените по делото разноски и за възстановяване на внесения депозит от 1000 лв. за ССЕ, която не била изготвена. Приложен бил и допълнителен списък по чл. 80 ГПК. Ищецът КОНПИ оспорил искането на ответниците по чл. 248 ГПК, като направил и възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение. Въз основа на така установеното въззивният съд приел, че в случаите на прекратяване на производството отговорността за разноски е в тежест на ищеца, поради което разпоредбата на чл.156, ал.6 от ЗОНПИ е неприложима. Съдът посочил още, че причините за отказа от иск също са ирелевантни при разпределяне отговорността за разноските, а ответниците не са признали иска. Въззивният съд констатирал, че общия размер на присъдените разноски бил 26 400лв., от които 18 000лв. за адвокатско възнаграждение в исковото и 8 400лв. – възнаграждение за обезпечителното производство, които незначително надхвърляли предвидения минимум на възнагражденията определен в Наредба №1/2004г. Допълнително посочил, че дори да се приеме, че съдът може да намаля договореното и заплатено адвокатско възнаграждение и под минималните размери по наредбата, съобразно решение на СЕС от 25.01.2024г. по дела С-438/22г. на СЕС, то не са налице основания за това, с оглед фактическата и правна сложност на делото, обема на извършените процесуални действия до прекратяване на производството и обстоятелството, че възнаграждението е било договорено за осъществяване на процесуалното представителство пред първостепенния съд за цялото му разглеждане, до постановяване на решение по същество на спора. По отношение на жалбата касаеща възлагането на ищеца на дължимата по делото държавна такса, въззивният съд приел, че разпоредбата на чл. 84, т. 1 от ГПК е обща и не се прилага при наличие на специален закон, какъвто е ЗОНПИ. Последният, в чл. 153, ал.1 предвиждал специални правила относно дължимостта на държавна такса по иска по чл. 153, ал. 1 ЗОНПИ, както следва: такса не се дължи при предявяване на иска – чл. 154, ал. 3 ЗОНПИ, като същата се присъжда с крайното решение в зависимост от изхода на делото – чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ. Съдът посочил, че в конкретния случай в закона не е възпроизведено правилото на чл. 78, ал. 6 ГПК, като Комисията не е освободена от заплащане на държавната такса за производството. Напротив, в чл. 157, а 2 ЗОНПИ е предвидено, че държавната такса се дължи независимо от крайния резултат по спора, като в хипотеза на отхвърляне на иска същата следва да бъде заплатена именно от ищеца по делото, който е инициирал неоснователно производството. Това правило следва да бъде приложено и в хипотезата на прекратяване на производството. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване: По поставения въпрос свързан с дължимостта на държавна такса от КОНПИ по иска с правно основание чл.153, ал.1 от ЗПКОНПИ е налице формирана съдебна практика (решение № 147 от 16.09.2019 г. по гр. д. № 1998/2018 г., IV г. о.; определение №50293/27.07.2023г. по г.д.№ 1278/2022г. на ІV г.о.), според която комисията дължи заплащане на държавна такса, когато искът е отхвърлен или производството е прекратено. В същата е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 157, ал. 2 ЗПКОНПИ, с решението си съдът присъжда държавната такса и разноските в зависимост от изхода на делото. В закона не съдържат разпоредби, въз основа на които някоя от страните в производството да е освободена от заплащане на държавни такси, поради което същата следва да бъде присъдена в полза на държавния бюджет според изхода на спора. При уважаване на предявените искове същата следва да бъде възложена на ответника по делото. Прието е още, че Комисията не е освободена от заплащане на такса и на основание чл. 84, т. 1 ГПК, тъй като вземанията, предмет на делото са частноправни, а комисията има качеството на процесуален субституент на държавата. Решението, с което се отнема имущество не придава на това имущество статут на публична държавна собственост. В тази връзка е съобразено и решение № 3/08.07.2008 г. по конст. д. № 3/2008 г. на КС, според което законодателната преценка за освобождаване от заплащане на държавни такси на основание чл. 84 от ГПК се определя не от вида правен субект, а от характера на правото, чиято защита се търси. В конкретния случай обжалваното въззивно определение е постановено в съответствие с посочените разрешения, поради което не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В изложението на касационните основания е поставен и въпросът: Следва ли да се присъдят разноски по реда на чл. 38, ал.2 ЗАдв., в пълен размер определен съгласно чл. 7, ал.2 от Наредба № 1/04 г. на ВадвС без да се взема предвид действително оказаната адвокатска помощ, нейния обем, липсата на правна и фактическа сложност по делото, както и етапа на който делото е прекратено поради отказ от иска? Твърди се, че по този въпрос въззивното определение е постановено в противоречие с практиката на ВКС и СЕС, а същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото (основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК). Този въпрос е неотносим към произнасянето на въззивния съд, тъй като не е обусловил решаващите изводи на съда за наличие на предпоставките по чл. 78 ГПК. В обжалваното решение съдът е приел, че осъщественото процесуално представителство на ответниците е осъществено въз основа на надлежно извършено упълномощаване на процесуалния представител, като размерът на присъденото възнаграждение е бил уговорен между страната и процесуалния представител и заплатен (предвид представените по делото фактура и платежни нареждания). С оглед на това по отношение на този въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. Последният поставен въпрос: „Може ли съдът във всеки случай, по прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски да се отклони по изключение от този режим и да определи размера на разноските, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното дело, без да е обвързан от минималния размер на адвокатските възнаграждения предвиден, в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения?“ е свързан с обстоятелствата, които съдът отчита при преценка на фактическата и правна сложност на делото при направено възражение за прекомерност на договореното и заплатено от насрещната страна адвокатско възнаграждение. По него също е налице формирана съдебна практика, според която при разглеждане на възраженията съдът следва да съобрази Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 и тълкуването на ЕСПЧ по Дело “Ч. и К. срещу България“ и Дело „С. срещу България“ (когато предмет на производството е иск за неимуществени вреди), при отчитане на действителната фактическа и правна сложност на делото, и реално положената работа. Въззивното определение е в съответствие с така дадените разрешения. При преценка възражението за прекомерност на договореното и заплатено от И. Ц. адвокатско възнаграждение съдът е съобразил като ориентир минималните размери на адвокатските възнаграждения определени в Наредба №1/2004г. и е направил преценка на фактическата и правна сложност на делото, като е приел, че същата е значителна; отчел е обстоятелството, че производството е било прекратено след депозиране на писмения отговор, в който ответниците е следвало да изчерпят всички възражения по предявения срещу тях иск; осъществено е събиране на част от доказателствата (разпитани свидетели и изслушано и прието заключение по съдебно-автотехническа експертиза); проведени са били две открити съдебни заседания, а договореното и заплатено възнаграждение е било с оглед осъществяване на цялостното процесуално представителство пред първата инстанция. С оглед на това въззивният съд е приел, че дори с оглед решението на СЕС по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и решение по дело С-438/22, съдът да може да намали адвокатското възнаграждение заплатено от ответника, то не са налице основания за това, предвид фактическата и правна сложност на делото. Не е налице соченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК за допускане на обжалването. Наличието на установена съдебна практика по поставените въпроси, която не се нуждае от осъвременяване или изменение, обосновава извод за липса на основание за допускане на обжалването и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,