Определение № 501 от 21.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2683/2020 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Д. Н. срещу въззивното решение № II-14/15.05.2020 г. по в. гр. д. № 1944/2019 г. на Бургаския окръжен съд в частите, с които е потвърдено решение № 131/23.07.2019 г. по гр. д. № 295/2019 г. на Поморийския районен съд в обжалваните от жалбоподателката части, както и в частта, с която, след отмяна на първоинстанционното решение, жалбоподателката е осъдена да заплати на Н. Г. Н. сумата 819.87 лева, представляваща обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС за лишаване от ползването на съсобствената еднофамилна жилищна сграда за периода от 23.12.2016 г. до 02.10.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на претенцията на 02.10.2018 г. до окончателното изплащане.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК чрез пълномощник - адвокат Д. П., отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е насочена срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационния контрол, поради което е допустима.

Ответникът по касация Н. Г. Н. е подал писмен отговор по реда на чл. 287 ГПК със становище, че не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното решение.

Съобразно изложеното в касационната жалба следва да се приеме, че въззивното решение е обжалвано в следните части:

• начина, по който е определена пазарната стойност на делбения имот и въз основа на нея е определена сума за уравнение на дяловете;

• отхвърлена е претенцията на жалбоподателката претенцията за заплащане на 400 лева, представляващи вложени средства за ремонт на съсобствен автомобил;

• уважена е претенцията за сумата 6 998 лева, представляващи лични на съделителя Н. средства за погасяване на кредит;

• уважена е претенцията за сумата 23 990 лева, дарени от майката на съделителя Н. също за погасяване на кредит;

• уважена е претенцията на съделителя Н. с правно основание чл. 346 ГПК вр. чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата 1 305 лева, представляващи обезщетение за лишаване от ползването на съсобствен автомобил;

• уважена е претенцията на съделителя Н. за сумата 819.87 лева, съставляваща обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС за лишаване от ползването на съсобствената на съделителите жилищна сграда.

Настоящият състав на ВКС на РБ, I-во г. о., намира, че касационната жалба е недопустима в частите относно претенцията на жалбоподателката за заплащане на сумата 400 лева, представляващи вложени средства за ремонт на съсобствен на съделителите лек автомобил и относно претенцията на ответника за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на съсобствения автомобил, по следните съображения:

След влизане в сила на решението за допускане на делбата ищцата /сега жалбоподателка/ е предявила иск за парично вземане в размер на 400 лева, представляващи половината от вложените от нея 800 лева за ремонт на турбината на съсобствения на съделителите лек автомобил, допуснат до делба при равни дялове /л.л. 276, 277 от първоинстанционното дело/.

В първата фаза на делбата с отговора на исковата молба ответникът е предявил иск за парично вземане, съставляващо обезщетение за лишаване от ползването на съсобствения лек автомобил, в размер на по 150 лева месечно, считано от 13.12.2016 г. - датата на писменото поискване /л. 42 от първоинстанционното дело/. Крайната дата, до която претенцията да се счита предявена, не е посочена, но съобразно приетото от първоинстанционния съд, че обезщетението се дължи до прекратяване на съсобствеността с постигнатата на 11.06.2019 г. спогодба, периодът възлиза на 30 месеца. При това положение претендираното обезщетение от по 150 лева месечно възлиза на 4 500 лева, на колкото следва да се определи цената на този иск.

Съобразно изложеното следва да се приеме, че по отношение на посочените парични претенции, всяка от които е в размер под 5 000 лева, е налице ограничението за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което в тези части касационната жалба е недопустима и ще бъде оставена без разглеждане.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване в останалите части на касационната жалба, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

Производстовото е делбено, във фазата по извършване на делбата.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частите, с които цената на делбения имот-дворно място и построената в него жилищна сграда, е определена на 131 772 лева и съделителката Д. Н., на която имотът е поставен в дял на основание чл. 349, ал. 1 ГПК, е осъдена да заплати на съделителя Н. Н. за уравнение на дяловете сумата 39 644.62 лева; Д. Н. е осъдена да заплати на Н. Н. сумите 6 998 лева - лични средства на Н., използвани за погасяване на кредита за извършване на строеж от 14.09.2010 г., съответстващи на дела й в собствеността, и сумата 23 990 лева - дарени на ответника от майка му средства за погасяване на кредита за извършване на строеж от 14.09.2010 г., съответстващи на дела ѝ в собствеността; а след частична отмяна на първоинстанционното решение, въззивният съд осъдил Д. Н. да заплати на Н. Н. сумата 819.87 лева, представляваща обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС за лишаване от ползването на съсобствения имот - еднофамилна жилищна сграда, дължимо за периода от 23.12.2016 г. до 02.10.2018 г ., ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на претенцията - 02.10.2018 г. до окончателното плащане.

За определяне цената на делбения имот - дворно място и сграда, в производството пред първата инстанция са били приети две технически експертизи: първата - изготвена от вещото лице В., оспорена от ищцата, и втората - от вещото лице инж. Б., оспорена от ответника. Въззивният съд приел, че следва да кредитира експертизата на вещото лице В., която намерил за обективна, обоснована и компетентна, тъй като вещото лице е изготвило заключението при прилагане на двата метода за определяне на пазарната цена - методът на вещната стойност и сравнителният подход /метод на непосредственото сравнение/, които отчитат разходите за създаването на обекта /актива на оценката/, износването на имота и други приложими отбиви, както и се отчитат качествата на оценявания обект спрямо сходни такива при използване на пазарни свидетелства за сходни недвижими имоти, докато заключението на вещото лице инж. Б. е изготвено при прилагане на метода на вещната стойност и не е ползван методът на сравнителния подход, което води до необоснованост на експертизата. И двете вещи лица са ползвали при изчисленията си идентични показатели при прилагане метода на вещната стойност - година на построяване, година на ползване, обща експлоатационна годност, коефициенти за техническо обезценяване, поради което доводите за противоречие между експертните заключения са приети за неоснователни. Разликата в определената от вещите лица пазарна стойност е в ползваната методика - по вещна стойност и/или сравнителния подход, като при едновременното прилагане на двата метода се стига до средно претеглена стойност, т. е. средна пазарна цена, какъвто подход необосновано не е ползван от вещото лице инж. Б. и именно поради това определената от нея стойност на имота е в по-малък размер- 102 504 лева. Съдът не е споделил и възраженията на ищцата, че по делото са налице две заключения на вещото лице В., в които има съществено различие в цената на квадратен метър - от данните по делото е видно, че първоначално представеното заключение с вх. № 109/10.01.2019 г. не е прието от районния съд поради допуснати технически грешки относно квадратурата, довели до грешни изчисления, поради което е изготвено заключение с вх. № 796/11.02.2019 г., в което тези грешки са отстранени и същото вече е изслушано и прието от съда. Въззивният съд посочил, че липсва и твърдяното от ищцата противоречие между тези заключения относно цената на квадратен метър, като е видно, че същата е идентична - 537.53 лева, а различията в оценката се дължат на допуснатата в първоначално представената експертиза /неприета/ грешка относно квадратурата на първия етаж, която е отстранена в преработения вариант на заключението, неправилно считано за второ заключение. С оглед на тези съображения съдът кредитирал експертизата на вещото лице В. като обективна, обоснована и извършана от компетентно лице, поради което приел, че пазарната оценка на делбения имот е в размер на 131 772 лева, а възраженията на ищцата относно неправилно определяне на оценката на делбения имот са неоснователни, като решението следва да бъде потвърдено в тази част.

С оглед приетата пазарна стойност в размер на 131 772 лева, в която е включена цената на дворното място от 9 144 лева и цената на съсобствената сграда от 122 628 лева, въззивният съд посочил, че уравнението на дяловете следва да се определи на тази база съобразно квотите на съделителите във съсобствеността, при които е допусната делбата. По отношение на дворното място делбата е допусната при равни квоти по 1/2 ид. ч., а по отношение на жилищната сграда - при квоти 48 922/68 519 ид. ч. за Д. Н. и 19 597/68 519 ид. ч. за Н. Н.. При това положение делът на ищцата в делбения имот възлиза на 92 127.38 лева, а делът на ответника е на стойност от 39 644.62 лева, поради което, с оглед възлагането на имота, съделителката Н. следва да заплати 39 644.62 лева за уравнение на дяловете.

По отношение на уважените претенции по сметки на ответника Н. за сумите 6 998 лева и 23 990 лева въззивният съд приел следното:

Ответникът е претендирал заплащане на сумата 5 000 евро с левова равностойност 9 800 лева, представляващи лични средства, дарени като лихвоточки от неговата баба и вложени за погасяване на изтегления от бившите съпрузи по време на брака им банков кредит за довършване на съсобствената жилищна сграда; претендирал е заплащане и на сумата 28 953 лева, представляваща 2/3 от 43 430 лева, дарени му от неговата майка под формата на изплащане на същия кредит, ползван от съпрузите.

Въззивният съд не е споделил доводите на ищцата /сега жалбоподателка/ за неоснователност на тези претенции и за неправилност на изводите на районния съд, както и възраженията във въззивната жалба, че не е ясно коя част от търсените от ответника суми се претендират като искане по сметки и коя част - като трансформация. Посочил, че претенцията на единия от бившите съпрузи за заплащане на сума, изплатена за погасяване на изтеглен и ползван по време на брака банков кредит за закупуване, респ. за довършване, на имот - съпружеска имуществена общност, не представлява претенция за частична трансформация на лични средства в придобиването на този имот, тъй като погасяването на задължения с лични средства от единия съпруг поражда само облигационни задължения за другия съпруг, които следва да бъдат уредени след прекратяването на брака. Съпрузите са солидарни длъжници за изтегления по време на брака кредит /чл. 32, ал. 2 СК/ и ако целият кредит или част от него е погасена само от единия съпруг с негови лични средства, след прекратяването на брака този съпруг може да претендира от другия съпруг заплащане на припадащата му се част от платеното на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД. Затова тази претенция е свързана с уреждане на имуществените отношения между бившите съпрузи след прекратяване на брака им /след трансформирането на съпружеската имуществена общност в обикновена съсобственост/ и ако е предявена в производството за делба, тя представлява претенция по сметки по чл. 346 ГПК.

В случая по делото е безспорно, че по време на брака им съделителите - бивши съпрузи, са изтеглили кредит в размер на 21 500 евро с договор за кредит за извършване на строеж/довършване на недвижим имот, сключен на 24.09.2010 г. с „Ю. и Еф Д. България“ АД, като задълженията е следвало да бъдат погасявани ежемесечно в размери и падежи, посочени в погасителен план. Не се спори, че получената сума по договора за кредит е вложена в довършването на съсобствената жилищна сграда, предмет на делбата. Безспорно е също, че погасителните вноски са били удържани от сметката на ответника, видно от представеното банково извлечение от нея, както и че същият е погасил част от кредита със сума 5 000 евро, равняващи се на 9 800 лева, която е била дарена на ответника от неговата баба като стойност на лихвоточки по жилищно-спестовен влог, видно от представения нотариално заверен договор от 14.05.2009 г. Следователно тази сума представлява лични средства на Н., с които същият е погасил част от кредита, поради което на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД ищцата му дължи заплащане на припадащата ѝ се част от платеното, съответстваща на нейния дял в жилищната сграда, а именно сумата 6 998 лева. Претенцията е основателна и доказана за сумата 6 998 лева и правилно е уважена в този размер, а за разликата до претендираните 9 800 лева е отхвърлена.

Въззивният съд намерил за доказана по основание и втората претенция на ответника за сумата 28 953 лева, представляващи 2/3 от 43 430 лева, дарени му от неговата майка под форма на изплащане на ползвания от съпрузите банков кредит. Съдът приел за неоснователни оплакванията във въззивната жалба за неяснота и противоречие в твърденията на ответника. В първото по делото заседание след допускане на делбата ответникът е поддържал заявената от него още с писмения отговор претенция по сметки, като е конкретизирал, макар и непрецизно, че изтегленият от съпрузите банков кредит за довършване на сградата се е погасявал с лични негови средства, дарени му от неговата майка под формата на изплащане на кредита. Тези твърдения са установени по делото от св. П. Н. /майка на ответника/, като от показанията ѝ, преценени по реда на чл. 172 ГПК, е установен начинът на погасяване на кредита: ответникът е превеждал дължимата вноска, а преведената сума му е била възстановявана от майка му, като намеренията на родителите на ответника са били те да дадат на сина си парична сума, равна на сумата, която родителите на ищцата са ѝ дали при започването на строежа, а отделно от тези вноски родителите на ответника допълнително са подпомагали семейството с пари, тъй като страните са имали непрекъснати финансови проблеми. Въззивният съд е ценил показанията на майката на ответника с оглед на всички други данни по делото и възможна заинтересованост, като ги кредитирал като обективни и логични и установяващи, че дадените от св. Н. парични средства за погасяване на кредита са дарени на ответника, а не на неговото семейство като цяло. Това е обосновало извод за личен произход на средствата, вложени именно в погасяване на задълженията по договора за кредит. При решаване на въпроса на кого е дарена определена парична сума въззивният съд отчел и между кои лица е сключен договорът за дарение и посочил, че ако договорът е сключен между единия съпруг и неговите родители и е изразено съгласие само този съпруг да бъде надарен, респ. само той е изразил воля за приемане на дарението, не може да се приеме, че по силата на този договор подареното придобива и другият съпруг, който не е страна по договора, т. е. в тази хипотеза другият съпруг не придобива права. Ако се установи, че договорът е сключен с двамата съпрузи, т. е. изразена е воля за надаряване на семейството, то дарената сума се явява съпружеска имуществена общност и не може да бъде основание за трансформация на лични средства при придобиването на семейното жилище. В настоящия случай анализът на доказателствата сочи на извода, че паричните средства за погасяване на кредита са дарени на ответника и поради това представляват лични негови средства, като изложените в тази връзка възражения на ищцата въззивният съд приел за неоснователни. Съдът намерил, че не са налице основания да не кредитира показанията на св. Н., макар и тя да е в близки родствени отношения с ответника, тъй като изнесените от нея данни са базирани на преките ѝ и непосредствени впечатления, показанията ѝ не се опровергават от показанията на водените от ищцата свидетели И. /нейна майка/ и Д. /нейн вуйчо/, тъй като в последните не се съдържат данни за релевантните за спора факти. Ето защо въззивният съд намерил, че липсват насрещни доказателства, които да опровергават показанията на св. Н. и районният съд правилно ги е кредитирал. По отношение размера на претенцията, съдът намерил, че ищцата дължи на ответника сумата 23 990 лева съобразно дела ѝ в съсобствения имот, тъй като от представеното извлечение от сметката на ответника е видно, че за погасяването на кредита са платени средства в размер на 33 600 лева, в която сума са включени и внесените от майката на ответника 6 923.22 евро /13 670 лева/ за пълно предсрочно погасяване на кредита на 27.12.2016 г., а са изключени сумите от 6 500 евро, дадени от майката на ищцата за погасяване на кредита и 5 000 евро, дарени на ответника като стойност на лихвоточки и внесени от него също за погасяване на кредита, които обстоятелства не се оспорват във въззивната жалба. Ето защо тази претенция на ответника Н. е основателна и доказана за сумата 23 990 лева и правилно е уважена от районния съд в този размер, а за разликата до претендираните 28 953 лева е отхвърлена.

По претенцията на ответника за заплащане на обезщетение за лишаването му от ползване на съсобствения недвижим имот въззивният съд приел, че имотът е предоставен за ползване на ищцата с решение от 23.11.2016 г. за развод по взаимно съгласие, като липсва определен от съда наем по чл. 57, ал. 2 СК, нито по делото има данни за договореност между страните за безвъзмездно ползване, поради което с предоставяне ползването на семейното жилище на ищцата между страните е възникнало наемно правоотношение и тя дължи заплащане на обезщетение за ползване на жилището в размер на наемната цена, без да е необходима нарочна писмена покана. Ето защо и тъй като по делото не са налице данни, нито са ангажирани доказателства от ищцата да е предоставила възможност на ответника да ползва съсобствения имот съобразно правата му, съдът намерил, че материалноправните предпоставки за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС вр. чл. 57 СК са осъществени и на това основание ищцата дължи на ответника обезщетение за времето от съдебното решение на развода - 23.11.2016 г., до предявяване на претенцията в първото съдебно заседание след допускане на делбата - 02.10.2018 г., тъй като обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС не може да се присъжда за бъдеще време. В случая обаче ответникът е претендирал заплащане на обезщетение, считано от поканата - 23.12.2016 г., поради което претенцията е основателна за периода 23.12.2016 г. - 02.10.2018 г. По отношение размера на обезщетението съдът съобразил определения от вещото лице В. месечен наем на жилището от 200 лева, като съобразно притежавания от ответника дял в съсобствеността на имота средният месечен пазарен наем за частта му в жилището е 57.20 лева на месец, а за исковият период средният пазарен наем за неговата част е в общ размер от 1 229.80 лева. Съгласно чл. 57, ал. 2, изр. второ СК не се дължи наем за ползваната жилищна площ от ненавършилите пълнолетие деца; когато семейното жилище се ползва от съпруга и непълнолетно дете, наемът, който се дължи на съпруга, лишен от ползването на жилището, се намалява наполовина. В случая при наличие на две непълнолетни деца наемът следва да бъде намален с 2/3, при което наемът, на който ответникът има право, е в размер на 819.87 лева и в този размер претенцията му СК е уважена като основателна, ведно със законната лихва върху сумата от предявяването ѝ до окончателното изплащане.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката поставя на първо място въпроса за задължението на съда по чл. 12 и чл. 235 ГПК да обсъди и изрази становище по всички възражения, наведени във въззивната жалба и в отговора на насрещната въззивна жалба - твърди, че в случая неизпълнението на това задължение е повлияло на крайните правни изводи и е в противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 199/17 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 154/2017 г. на ВКС, I-во г. о.;

Жалбоподателката твърди, че въззивният съд не е обсъдил наведените във въззивната жалба доводи за преценка на извършените по делото експертизи, че вещото лице В. без причина е променила ползваните пазарни аналози; не е отговорил на въпроса защо зачита показанията на майката на ответника за достоверни и защо не зачита изнесеното от брата на жалбоподателката, в контекста на установеното от авто-техническата експертиза; защо не прилага еднакъв подход по отношение на съсобствения автомобил и недвижимия имот; за характера на претенцията по чл. 31 ЗС и тази по чл. 57 СК в контекста на постановките в решение № 199/17 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 154/2017 г. на ВКС, I-во г. о.;

На второ място жалбоподателката твърди, че допуснатите от въззивния съд процесуални нарушения са довели до погрешни крайни изводи по следните въпроси:

• по отношение начина на определяне на действителната стойност на имота по смисъла на чл. 349, ал. 4 ГПК и преценката на заключението по реда на чл. 202 ГПК в контекста на заявените пропуски на вещото лице В. при изготвяне на експертизата, което довело до необосновано завишение на пазарната цена - твърди се, че този въпрос е решен в противоречие с решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV-то г. о.;

• в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 35/23.05.2019 г. по гр. д. № 1499/2018 г. на IV-то г. о., въззивният съд не е подложил на преценка доводите във въззивната жалба относно показанията на майката на ответника за извършени от нея ежемесечни плащания на кредита за покупка на жилището в контекста на представените банкови извлечения;

• въззивният съд не е обсъдил доводите в отговора на насрещната жалба, като не е извършил и правилна преценка на характера и съотношението на претенциите за обезщетение по чл. 57 СК и чл. 31 ЗС, което е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 199/17 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 154/2017 г. на ВКС, I-во г. о.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:

С решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV-то г. о., по въпроса: следва ли съдът да обсъди експертизата наред с всички доказателства по делото и да изложи мотиви защо възприема експертното заключение, е прието, че заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички доказателства по делото; съдът не е длъжен да възприеме заключението, дори и когато страната не е направила възражения срещу него - 202 ГПК /чл. 157, ал. 4 ГПК - отм./, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му; независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата.

Въззивният съд не е процедирал в противоречие с тази съдебна практика. Видно е от данните по делото, а това е обсъдено и в мотивите към обжалваното определение, че за установяване на действителната стойност на делбения имот са депозирани две заключения от вещото лице В.-първоначално и допълнително, и заключение на вещото лице инж. Б. по назначената от първоинстанционния съд повторна експертиза. В съответствие с трайната и безпротиворечива съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 202 ГПК въззивният съд е изложил подробни съображения защо поставя в основата на своето решение заключението на допълнителната експертиза и защо не кредитира заключението на повторната експертиза. В обобщен вид мотивите се свеждат до това, че във възприетото от съда заключение са използвани два подхода за оценка на делбения имот - методът на вещната стойност и методът на сравнителния подход, които правят това заключение обосновано, за разлика от заключението на повторната експертиза, което е изготвено при използване само на първия метод / при оценката на сградата, докато за оценката на земята е използван сравнителният подход /. Съдът не е пропуснал да отбележи факта, че първоначалното заключение на вещото лице В. не е прието поради допуснати грешки относно квадратурата на делбената сграда /коригирана в допълнителното заключение/, довели до грешни изчисления, но е посочил, че и в двете заключения предложената цена на 1 кв. м. площ /по метода на вещната стойност/ е идентична, за разликата от твърдяното в касационната жалба. Действително, при оценката по сравнителния метод в първоначалното заключение е предложена средна пазарна цена от 293.20 евро/кв. м., докато в допълнителното заключение средната пазарна цена е 343.15 евро/кв. м., което обстоятелство не е обсъдено от въззивния съд. Това обаче не е повлияло на становището за обоснованост на заключението, тъй като в съдебното заседание, проведено на 21.02.2019 г., вещото лице В. е обяснила произхода на тази разлика. Посочено е, че след като е установена действителната разгъната застроена площ, която е 233.63 кв. м., за разлика от посочената в първоначалното заключение застроена площ от 94 кв. м., се е наложило вещото лице да потърси нови пазарни аналози, като намери обект, който е близък до оценявания. По тази причина аналогът „А.“ със стойност 195 евро/кв. м. е заменен с аналога „Б. н.“ със стойност 464 евро/кв. м. Това, заедно с установената действителна застроена площ на сградата, е довело до по-висока цена на делбения имот. Така, според първоначалното заключение тя е 69 510 лева, а според допълнителното, възприето от въззивния съд, е 131 772 лева. Допълнителното заключение е оспорено от ищцата /сега жалбоподателка/ като несъответстващо на установеното в първата фаза на делбата. Видно е от заключението на вещото лице инж. А., че в производството по допускане на делбата същата е депозирала заключение относно общата стойност на строително-монтажните и други разходи, възлизаща на 68 519 лева. Това обаче не е пазарна стойност на делбения имот, която се определя по други критерии и се извършва във втората фаза на делбата, поради което въззивният съд не е дължал да обсъжда дали е налице несъответствие между двете заключения. Във въззивната жалба ищцата е развила оплакване, че след като офертите в таблицата „определяне на аналозите“ са на повече от 350 дни, това означава, че за тези конкретни имоти няма купувач, действителната им стойност към момента на изготвяне на експертизата е значително по-ниска от офертната и вещото лице е следвало да приложи корекция /както е приложило такава заради недовършени строително-монтажни работи/, което според жалбоподателката поставя под съмнение обективността на експертизата. Жалбата съдържа доказателствено искане за назначаване на нова експертиза във връзка с установяване на действителната стойност на делбения имот. Във връзка с това оплакване следва да се посочи, че поради оспорване от ищцата на приетото от първоинстанционния съд заключение на вещото лице В. /по вече изложените съображения, както и при използване на сравнителния подход да се съобразят стойностите на действително осъществените продажби чрез справка в Службата по вписванията/ е допусната повторна експертиза, изготвена от вещото лице инж. Б.. Тази експертиза е оспорена от ответника, но не и от ищцата, която не е поискала изготвяне на допълнително заключение за цена на делбения имот сравнителния подход. При това положение въззивният съд не е дължал да допусне тройна експертиза, поискана във въззивната жалба на ищцата. Изложеното налага да се приеме, че след като въззивният съд е мотивирал оценката си за годността приетите по делото заключения да бъдат доказателствено средство и е посочил коя експертиза по какви съображения поставя в основата на своето решение, то не се установява наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С решение № 35/23.05.2019 г. по гр. д. № 1499/2018 г. на ВКС, IV-то г. о., е прието, че съдът е длъжен да вземе предвид и да подложи на преценка в мотивите на решението си доказателствата за всички релевантни за спора факти, да посочи кои от тях са установени и кои - не, да обсъди всички искания и доводи на страните от значение за признаване или отричане на претендираното право; по силата на чл. 235, ал. 2 ГПК при оспорване на фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд въззивният съд е длъжен да обсъди съображенията на жалбоподателя за тяхната неправилност, както и да се аргументира ако ги приема за неотносими към спора. Прегледът на мотивите към обжалваното решение сочи, че въззивният съд не се е отклонил от тази съдебна практика при преценка показанията на св. П. Н. - майка на ответника /сега ответник по касация/. Преди всичко въззивният съд е обсъдил оплакванията във въззивната жалба за неяснота на претенциите по сметки, предявени от ответника, като в съответствие с практиката на ВКС е приел, че претенцията на бившия съпруг за заплатена с лични средства сума за погасяване на отпуснат по време на брака кредит подлежи на разглеждане във втората фаза на делбата и не представлява искане за признаване на частична трансформация по смисъла на чл. 23 СК. Съдът е обсъдил и оплакванията за неяснота и противоречие в твърденията на ответника и е приел същите за неоснователни. Приел е твърдението на ищцата, че родителите на ответника са подпомагали финансово семейството, но е посочил, че това е било допълнително, отделно от възстановяването на вноските, правени от ответника, за погасяване на кредита. Показанията на майката на ответника за извършени от нея плащания по кредита са преценени в контекста на представените банкови извлечения от сметката на ответника и е установено, че погасителните вноски по договора за кредит са били удържани от неговата сметка, а удържаната сума е била възстановявана от майката, като намеренията на родителите на ответника са били те да дадат на сина си парична сума, равна на сумата, която родителите на ищцата са ѝ дали при започването на строежа. Обстоятелството, че част от кредита е изплатена лично чрез извършени от свидетелката вноски, не прави недостоверни показанията ѝ в частта им за възстановяване на заплатени от ответника вноски по кредита. Съдът е изложил съображения и защо кредитира показанията на тази близка родственица на ответника и защо приема, че е извършено дарение в полза на ответника, но не и на неговата съпруга. Приетото от въззивния съд за личния характер на средствата, послужили за погасяване на кредита, изключва приложението на института на водене на чужда работа без пълномощие, за което ищцата настоява във въззивната и касационната жалби. Твърдението, че въззивният съд не е кредитирал показанията на брата на ищцата, няма връзка с данните по делото - като свидетел е разпитан не брат на ищцата, а брат на бащата на ищцата /св. С. М. И./, а освен това свидетелят е дал показания относно ремонта на лекия автомобил, а не относно погасяването на кредита. С оглед на всичко изложено не се установява въззивният съд да е процедирал в противоречие със съдебната практика като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С решение № 199/17 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 154/2017 г. на ВКС, I-во г. о., е прието, че когато в исковата молба са изложени факти за имуществени отношения на бивши съпрузи относно ползването на семейното жилище след развода и е заявена претенция за плащане на парична сума на неползващия съпруг, искът е с правна квалификация по чл. 57, ал. 2 СК, а съотношението между чл. 57, ал. 2 СК и чл. 31, ал. 2 ЗС е на специална към обща разпоредба. В разглеждания случай въззивният съд е приел в мотивите, че предявената от ответника претенция за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на съсобствената между съделителите жилищна сграда, съставляваща семейно жилище, е с правна квалификация чл. 31, ал. 2 ЗС вр. чл. 57 СК, а в диспозитива на решението е посочил правна квалификация по чл. 31, ал. 2 ЗС съобразно с данните по делото, че в бракоразводното решение, с което семейното жилище е предоставено за ползване на бившата съпруга, не е определен наем, нито по делото има данни за договореност между страните за безвъзмездно ползване, а бившата съпруга не е доказала да е предоставила възможност на другата страна да ползва съсобствения имот според правата ѝ. Различието в правната квалификация, дадена от въззивния съд, в сравнение с тази на състава на ВКС, не обуславя допускане на касационно обжалване, защото, както е посочено в практиката на ВКС, елементите от фактическия състав на търсеното по реда на чл. 57, ал. 2 СК вземане са същите, както на обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС, с изключение на това, че в първия случай не се изисква отправянето на покана. Поради това дали на неползващия жилището бивш съпруг се дължи наем, определен с решението в брачния процес по реда на чл. 57, ал. 2 СК, или обезщетение за лишаване от ползването, определено по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС, е без правно значение - и в двата случая обезщетението се съизмерява с размера на наема, т. е. обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС съвпада с наема по чл. 57, ал. 2 СК. Дали в случая ищцата е доказала твърдението си, че е предоставила на ответника възможност да ползва, наред с нея, жилището, е извън предмета на производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК, в което се преценява наличието на основания за допускане на касационно обжалване, а не основателността на касационната жалба.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката се е позовала и на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, но не е посочила в какво според нея се изразява противоречието на въззивното решение с тълкувателния акт, а доводът защо въззивният съд не прилага еднакъв подход по отношение на съсобствения автомобил и недвижимия имот не е свързан с конкретен въпрос, по който въззивната инстанция да се произнесе.

В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация следва да се присъдят разноските за водене на делото във ВКС в размер на 800 лева по договор за правна защита и съдействие сер. БС, № [ЕГН]/27.07.2020 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.