Определение № 110 от 17.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3448/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Д. Х., подадена чрез адв. Л. П. от ВАК, срещу въззивно решение № 260049/30.03.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 492/2020 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 260442/24.08.2020 г., постановено по гр. дело № 1608/2019 г. по описа на Окръжен съд – Варна. С последното на основание чл. 155, ал. 2 ЗЗД Г. Д. Х. е осъдена да заплати на Р. И. Х. сумата от 30 000 лв., част от общо 80 402 лв., представляваща стойността на продаден на публична продан недвижим имот, собствен на ищеца, подробно индивидуализиран в решението, върху който той е учредил договорна ипотека в качеството му на ипотекарен гарант на ответницата във връзка със сключен от нея с „УниКредит Булбанк“ АД договор за ипотечен кредит на физическо лице от 13.04.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата от 30 000 лв., считано от 26.08.2019 г. до окончателното плащане, което вземане е прехвърлено в хода на процеса с договори за цесия от 24.01.2020 г. в полза на “Консорциум Реми Груп“ АД /в несъстоятелност/. В касационната жалба се релевират доводи за необоснованост, съществено нарушение на процесуални норми и противоречие с материалния закон на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложение към касационната жалба касаторът е формулирал следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: 1/ „Изискуемо ли е вземането на ищеца, произтичащо от правото му на регрес, при условие че е налице негово насрещно задължение към ответницата, сградата, в която е закупен апартаментът, все още не е въведена в експлоатация и апартаментът не е препродаден на трето лице?“; 2/ „За да даде защита и санкция на спорните права, въззивният съд като инстанция по същество на спора длъжен ли е в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на основание чл. 235 и чл. 236 ГПК?“; 3/ „Липсата на съпоставяне на доказаните по делото факти с твърденията на страните, както и на установяване на връзката между отделните факти, има ли за последица постановяване на решението в отклонение от логическите правила и на това основание въззивното решение следва ли да се приема за необосновано?“; 4/ „Следва ли съдът да вземе предвид и да обсъди конклудентните действия на страните, изтъкнати в подкрепа на тезата за възникнала неформална договорка между страните ищецът да изплаща кредита на ответницата?“. Касаторът твърди, че е налице противоречие на въззивното решение с: решение № 35 от 14.04.2020 г. по т.д. № 574/2019 г. на ВКС, I т.о.; – по втория въпрос; решение № 12 от 26.03.2019 г. по т.д. № 606/2018 г. на ВКС, I т.о. – по третия въпрос; решение № 140 от 08.03.2021 г. по т.д. № 2601/2019 г. на ВКС, I т.о. – по четвъртия въпрос. Ответникът по касация Р. И. Х. взема становище за недопустимост, респ. неоснователност на касационната жалба. Отговор на касационната жалба е подаден и от „Консорциум Реми Груп“ АД /в несъстоятелност/, който обаче не е конституиран като страна по делото. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ответницата Г. Д. Х. е племенница на ищеца Р. И. Х., който е акционер, управляващ и представляващ „Консорциум Реми Груп“ АД /в несъстоятелност/. На 13.04.2009 г. същата е сключила с „УниКредит Булбанк“ АД целеви договор за кредит в размер на 68 000 евро за покупка и довършителни работи на недвижим имот. Вземането по този договор е обезпечено с учредена от Р. Х. договорна ипотека върху негов собствен имот в [населено място]. По започнато от банката принудително изпълнение срещу кредитополучателката е реализирана публична продан на ипотекирания имот за сумата от 80 042 лв. съгласно влязло в сила на 29.02.2016 г. постановление за възлагане, като сумата е разпределена за частично погасяване вземането на взискателя. На 14.04.2009 г. Г. Х. е купила от „Консорциум Реми Груп“ АД /в несъстоятелност/ апартамент № 8, находящ се в новострояща се жилищна сграда в [населено място], за сумата от 53 879 лв., платима с получения банков кредит от 13.04.2009 г. На 17.04.2009 г. в полза на дружеството продавач от банкова сметка на Г. Х. е преведена сумата от 59 370 евро с посочено основание – по договор за покупко-продажба. По същото време в новостроящата се сграда апартаменти са купили и съпругът и братът на ответницата, които също са сключили договори за банков кредит, за да заплатят продажната цена. Въззивният съд е посочил, че тъй като Р. Х. е претърпял изпълнение върху свой имот, даден като обезпечение за чуждо задължение, има право да се суброгира в правата на удовлетворения кредитор на основание чл. 155, ал. 2 ЗЗД, без да е необходимо да доказва интерес по смисъла на чл. 74 ЗЗД. Според въззивния съд регресното право е предпоставка за суброгаторното право, а суброгация без регрес е възможна само в изрично предвидените от закона случаи. Ответникът може да оспорва правото на регрес, като доказва основание за плащане, изключващо встъпването в чужди права, а преценката за наличието на регресни права се извършва на плоскостта на вътрешните отношения между третото лице и длъжника. В случая Г. Х. е оспорила регресните права на ищеца, като е твърдяла, че той е поел задължение за погасяване на изтегления от нея кредит, доколкото сумата по кредита е била предназначена за финансово подпомагане на дружеството продавач. Страните били уговорили след завършването закупеният апартамент да бъде препродаден и с получената сума да бъде погасен кредитът, а евентуалният остатък да бъде разпределен между тях. В дадени по реда на чл. 176 ГПК обяснения Р. Х. е заявил, че е извършвал плащания по процесния кредит поради това, че е ипотекарен гарант със свой собствен имот, но не и поради други поети към ответницата задължения, както и че липсват уговорки за препродажба на апартамента и разпределяне на печалба от това. Разпитаните по делото свидетели изясняват, че към 2009 г. „Консорциум Реми Груп“ АД /в несъстоятелност/ е имало финансови затруднения, поради което ищецът е предложил на свои служители, вкл. ответницата, брат й и съпруга й, да закупят обекти в новострояща се сграда, като за обезпечение на плащането и довършителните работи сключат и договори за банков кредит. Въззивният съд, при съвкупна преценка на свидетелските показания с останалите събрани по делото доказателства, е приел, че не може категорично да се установи ищецът да е поел лично задължение за погасяване на вноските на ответницата по процесния договор за кредит. Единият свидетел няма лични впечатления относно уговорките между страните, а от приложената по делото банкова справка става ясно, че кредитът е погасяван от ответницата, брат й, ищеца и синовете му, като последните са могли да извършват вноски по възлагане от Р. Х. именно в качеството му на ипотекарен гарант, а не от негово име и за негова сметка. Втората инстанция е стигнала до извода, че не е доказано ищецът да е поел лично задължение към ответницата, което да изключва правото му на регрес от претърпяното принудително изпълнение върху собствения му имот и той се е суброгирал в правата на удовлетворения кредитор до размера на цената, получена от публичната продан. Поради това предявеният частичен иск е приет за основателен. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Първият поставен от касатора въпрос е некоректно формулиран, доколкото ищецът отрича наличието на свое насрещно задължение към ответницата и следователно това твърдение подлежи на доказване, респективно проверката на извода на съда за липса на такова поето лично задължение от страна на ищеца изисква преценка на доказателствата, която не може да бъде извършена във фазата по селекция на жалбата. От друга страна, обстоятелствата дали сградата, в която е закупен апартаментът, все още не е въведена в експлоатация и дали апартаментът е препродаден на трето лице, са ирелевантни за предмета на спора и не са обуславящи решаващите изводи на съда. Поради тези съображения въпросът не представлява общо основание за допускане до касационно обжалване. В допълнение е необходимо да се отбележи и че във връзка с този въпрос касаторът не обосновава допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – не е цитирана съдебна практика, за която да се извърши проверка дали обжалваното решение й противоречи. Останалите три въпроса в изложението към касационната жалба са свързани със задължението на въззивния съд да обоснове решението си, като обсъди всички доводи на страните и релевантните за спора доказателства, както и да приложи правилата на формалната логика. В случая в решението си съдът е извършил анализ на доводите и възраженията на страните, обсъдил е събраните доказателства поотделно и в съвкупност, приложил е и правилата на опита и формалната логика и е формирал своите решаващи изводи. Поради това не е налице противоречие в поддържания от касатора смисъл. Същевременно следва да се посочи, че така, както са формулирани, тези въпроси представляват по естеството си касационни оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК и са относими към правилността на въззивното решение. Преценката на касационните основания по чл.281 ГПК се извършва от съда във втората фаза на касационното производство. Независимо от това следва да се отбележи, че в случая въззивният съд подробно е изследвал събраните по делото доказателства, като е анализирал свидетелските показания поотделно и в съвкупност, преценил е заинтересоваността на свидетелите от изхода на делото, както и дали пресъздават лични впечатления за постигнати уговорки между страните. Съдът е посочил, че единият свидетел не е присъствал лично на разговор между ищеца и ответницата, в който те са постигнали договорки за начина на погасяване на вноските по процесния кредит, а останалите свидетели, освен че са заинтересовани от изхода на делото, също не изясняват категорично ищецът да е поел задължение лично да погасява кредита на ответницата, с което да се отричат регресните му права по чл. 155, ал. 2 ЗЗД. Втората инстанция при анализа си се е позовала и на житейски логичното и закономерното поведение на едно лице, което е ипотекирало свой имот за обезпечаване на задължение по банков кредит, сключен между банкова институция и друго лице. С оглед на горното, настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Съобразно изхода на делото на ответника по жалбата се следват разноски за настоящото производство в размер на 500 лв., за които е представен списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита, в който е отразено плащането им в брой. На касатора разноски не се следват. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,