Определение № 824 от 23.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2228/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №5335/03.04.2025г. на С. Х. Н., чрез адв. Ц. срещу решение №109/27.02.2025г., постановено по в. гр. д. №1243/2024г. по описа на ОС – Благоевград, потвърждаващо първоинстанционното решение, с което е допусната делба. Според касаторката, въззивното решение е очевидно неправилно, необосновано и постановено при съществени нарушения материалния закон и на съдопроизводствените правила. Счита, че изводите на съда, че тя не е придобила делбените имоти по давност са необосновани и изведени при непълен и незадълбочена анализ на събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът посочва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК като формулира следните въпроси:

1.“Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани свидетелски показания в тяхната съвкупност и взаимна връзка с останалите доказателства по делото, както и да прецени тяхната достоверност и се обоснове защо кредитира едни и не кредитира други при противоречие между тях?“, по който се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Решение №79/12.07.2017г. по гр. д. №3244/2016г. на ВКС.

2. „ При наличие на противоречиви свидетелски показания решаващият съд на коя група от тях следва да основе крайния си извод - на заинтересования свидетел или на останалите свидетели с непротиворечиви показания?“, по който твърди противоречие с разрешението, обективирано в Решение №700/28.10.2010 година по гр. д. №91/2010г. на ВКС.

3. „Достатъчно ли е, свидетелските показания да бъдат само преразказани и ако въззивната инстанция не споделя изводите на първоинстанционния съд, защо са били възприети показанията на част от свидетелите, а не на други свидетели, следва ли да изложи съображенията си защо следва да бъде възприето като достоверно казаното от другата група свидетели и да посочи кои други доказателства подкрепят казаното от тези свидетели?“, по който касатора счита, че въззивният съд не е съобразил разрешенията, съдържащи се в Решение №65/16.07.2010г. по гр.д.№4216/2008г., Решение №176/28.05.2011г. по гр.д.№759/2010г. и Решение №266/29.06.2011г. по гр. д. №1058/2010г. на ВКС

4. „Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество на спора да се произнесе със съдебно решение мотивирано по всички събрани доказателства, да обсъди всички наведени в исковата молба и /или във въззивната жалба и възражения и допустимо ли е да се игнорират напълно или част от събраните доказателства, а решението да почива само на избрани доказателства, които не противоречат на възприетата от него правна теза?“, по който твърди противоречие с Решение №24 от 28.01.2010г. по гр. д. №4744/2008г. на ВКС.

Твърди се също и очевидна неправилност на въззивното решение, доколкото е постановена с посочената по-горе съдебна практика на ВКС.

Ответникът С. Г., чрез адв. П. излага становище за недопустимост и неоснователност на касационната жалба. Счита, че въззивното решение е правилно и законосъобразно поради което моли да бъде потвърдено.

Останалите ответници не са депозирали писмен отговор.

Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивния съд, постановено в производство за съдебна делба, поради което се явява процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Производството е образувано по иск, предявен от С. Г. Г. против Н. Г. Н., Г. В. Н., Г. В. Н. и С. Х. Н., за делба на УПИ *, пл. №*, в кв. * по плана на [населено място], общ.С., с площ от 816 кв.м., ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 60кв.м. при наведени твърдения, че е бил придобит от общия им наследодател Г. Н. чрез покупко-продажба. След смъртта му, настъпила през 2009г., той оставил за наследници съпругата си В. Н., децата си - ищцата С. Г. и ответника-Н. Н., и останалите трима ответници С. Н., Г. Н. и Г. Н.- наследниците на починалия преди него, негов син В. Н.. Ищцата излага, че на 14.01.2011г., майка й В. Н. й дарила собствените си 5/8 ид. ч. от УПИ * и от жилищната сграда, построена в него, поради което твърди, че към момента тя е собственик на 6/8 ид. части от имота, ответникът Н. Г. - на 1/8 ид.част от него, а останалите ответници Г. Н., Г. Н. и С. Н. са собственици на по 1/24 ид.част от имота. На 01.09.2023г., ответницата С. Н. се снабдила с констативен нотариален акт за собственост на основание давностно владение за целия имот, който ищцата оспорва като незаконосъобразен. Моли да бъде допусната делба при посочените квоти, както и на основание чл.344, ал.2 от ГПК ответниците Г. Н., Г. Н. и С. Н. да бъдат осъдени да и заплащат наем за ползване на нейната идеална част от имота, тъй като тя е лишена ползването му.

Ответницата С. Н. оспорва иска, като твърди, че от смъртта на свекърва й В. Н., настъпила на 24.07.2011г. упражнява фактическа власт върху целия имот и го свои, поради което след изтичане на десетгодишния срок е станала негов собственик по давностно владение, осъществявано със знанието на нейните деца и на първия ответник Н. Н.. На основание чл.79, ал.1 от ЗС прави възражение за придобиване на целия имот по давност. Оспорва претенцията на ищцата за заплащане на месечен наем.

Ответниците Г. и Г. Н. също оспорват иска, като твърдят, че майка им С. Н. е собственик на основание давностно владение на парцела и построената в него сграда.

От фактическа страна, въззивният съд е приел за безспорно, че ответницата С. Н. е била съпруга на В. Г. Н. -починал преди родителите си, а именно на 08.05.2004г.

Приел е също, че въз основа на договор за покупко-продажба от 09.12.1967г., реализирано строителство и договор за доброволна делба от 13.12.1972г., общите наследодатели Г. Н. и В. С., се легитимират като собственици на парцел * в кв.* по плана на [населено място], с пространство от 778 кв.м., ведно с построената в парцела еднофамилна жилищна сграда, за което на 09.05.1983г. се снабдяват с констативен нотариален акт №98, том първи, дело № 250/1983г.

След смъртта на съпруга си Г. Н., на 14.01.2011 година наследодателката В. Т. Н. с договор, обективиран в нотариален акт №10, том първи, рег. №119, дело №8/2011г. дарява на дъщеря си С. Г. Н. 5/8 ид. части от УПИ *, пл. №*, кв.*** по действащия план на [населено място] с площ от 816 кв.м., ведно с 5/6 ид. части от построената в гореописания имот двуетажна жилищна сграда, като си запазила пожизнено правото на ползване.

На 22.02.2011г. е издаден нотариален акт №55, том първи, рег.№528, дело №46/2011г., с който ищцата С. Н. е призната за собственик на основание наследство и дарение на 6/8 ид.ч. от описаните имоти, а Н. Н. - на основание наследство на 1/8 ид. част от описаните имоти, а именно: УПИ ***, ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда.

От свидетелските показания, се установява, че процесната жилищна сграда се състои от два етажа, като приживе наследодателите Г. и В. Н. са живели на първия етаж, а на втория етаж е живеел синът им В. Н. със своето семейство. Свидетелите Т. и С. сочат, че след смъртта на В. Н., ответницата С. Н. останалата да живее в жилището на втория етаж, заедно със сина си Г., а ответницата Г. Н. се преместила, тъй като се омъжила. Тези свидетели не са виждали в имота ищцата.

Св. Д. знае, че С. имала ключ и периодично посещавала имота, влизала в сградата, отваряла прозорците, проветрявала стаите на първия етаж, почиствала паяжините, но не нощувала там. Ищцата искала да ползва първия етаж, да му направи ремонт, за да може някога да се установи и да живее там. Според свидетелката, след образуване на делото е предлагала на ответниците да изкупят нейния дял от имота, но получила заплахи от племенника си.

Въззивният съд е кредитирал показанията на св.Д. като логични, последователни и безпротиворечиви. Посочил е, че те не се опроворегават от показанията на другата група свидетели, тъй като не се твърди ищцата да е оставала за по-дълго време в имота, след смъртта на майка си, но е посещавала същия периодично, имала е ключ и не е била възпрепятствана от ищцата. Свидетелите сочат, че едва след завеждане на делото е възпрепятствана, но не от С. Н., а от ответника Г. В. Н..

На 01.09.2023г. с нотариален акт №49, том трети, рег. №1084, дело №436/2023г., ответницата С. Н. е била призната за собственик на основание давностно владение на УПИ *, пл. № * в кв. *** и на построената в него двуетажна жилищна сграда, разположена в югоизточната част на имота с площ от 69 кв.м.

На основание чл.272 от ГПК, въззивният съд е препратил към мотивите в първоинстанционното решение, с което е прието, че делба на урегулиран поземлен имот *, пл.№* в кв.*** по регулационния план на [населено място], общ. С. на площ от 816, ведно с построената в него двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 69 кв.м. следва да се допусне при следните квоти: 12/16 ид. ч. за С. Г., 2/16 ид.ч. за Н. Н., 1/16 ид.ч. за Г. Н., 1/16 ид.ч. за Г. Н., като искът за делба се отхвърли по отношение на С. Н., тъй като тя не притежава дял в съсобствеността.

Във връзка с възраженията, съдържащи се във въззивните жалби, съдът е добавил, че когато дете на съпрузите е починало преди тях, кръгът на наследниците им се определя по реда на чл.5, ал.1 и чл.10, ал.1 ЗН, т.е. наследници на общите наследодатели са техните живи деца – чл.5, ал.1 ЗН, както и низходящите на детето, починало преди тях – чл.10, ал.1 ЗН. Преживялата съпруга на починалото преди общите наследодатели тяхно дете не притежава наследствен дял от техния имот. Когато продължи да живее в този имот след смъртта на съпруга си и след смъртта на общите наследодатели, тя извършва само търпими действия, а когато осъществява фактическата власт и за децата си, тази власт има характеристиките на държане, а не на владение. Нейните деца са сънаследници и съответно – владелци на своята наследствена идеална част и държатели на идеалните части на останалите наследници на имота. По отношение на децата, в качеството им на наследници на общите наследодатели, се прилага разрешението, дадено в ТР №1 от 6.08.2012г. на ВКС по тълк. д. №1/2012г., ОСГК.

Въззивният съд е посочил, че С. Н. не притежава наследствен дял в процесния имот, тъй като съпругът ѝ В. Н. е починал преди своите родители. След неговата смъртта Н. –като преживяла съпруга е продължила да живее в имота на своите свекър и свекърва, осъществявайки за себе си само търпими действия, без да има качеството на владелец. За да преобърне упражняваните от нея търпими действия във владение, тя е следвало да демонстрира на наследниците това свое намерение с ясни и категорични действия, като отблъсне владението им, каквито данни по делото не са събрани. От показанията на свидетелката Д., съдът е приел за установено, че ищцата е посещавала имота, имала е ключ и по никакъв начин владението й не е отблъсната от Н.. Едва със снабдяването с нотариален акт по обстоятелствена проверка през 2023г., С. Н. е изявила пред останалите наследници завладяването на идеалните им части.

По тези съображения въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което процесните имоти са допуснати до делба само между наследниците, а искът за делба на същите, предявен от С. Г. против С. Н. е отхвърлен като неоснователен.

При изложените мотиви на въззивната инстанция, не се обосновава извод за наличието на основания за допускане на касационно обжалване на решението. Допускането до такова е предпоставено от разрешаването на правен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение, на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В производството по чл.288 ГПК касационният съд се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес, ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба.

Първите три формулирани в изложението въпроса касаят начина, по който следва да бъдат обсъдени и съобразени свидетелските показания, като бъде преценена тяхната достоверност в контекста на останалите събрани доказателства.

Не се констатира разрешението на въззивния съд по тези въпроси да е в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика.

Следва да се посочи, че основно доказателство за установяване на придобивна давност, според практиката на ВКС, включително посоченото в изложението решение №266/29.06.2011г. по гр. дело №1058/2010г. на ВКС, са гласните доказателства, поради което правомощие на съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното си убеждение въз основа на тях, но при тази преценка следва да изхожда от анализа на всички доказателства, т. е. преценката на свидетелските показания следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на логиката, както именно е процедирал и въззивния съд.

Съобразена е трайната и непротиворечива съдебна практика на ВКС, според която при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди на първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да приеме за достоверно и по какви съображения, като основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите доказателства факти и обстоятелства. Въззивният съд, в съответствие с тези изисквания, е изложил подробни и мотивирани съображения, че кредитира като последователни, непротиворечиви и логични показанията на свидетелите Т., С. и Д., като е посочил, че изложеното от последната свидетелка не е в противоречие с казаното от първите двама. Извършвайки преценка на показанията, въззивният съд е приел за установено, че ищцата Г. е посещавала имота, имала е ключ и по никакъв начин владението й не е отблъснато от С. Н.. Едва със снабдяването с нотариален акт по обстоятелствена проверка през 2023г., ответницата Н. е изявила пред останалите наследници завладяването на идеалните им части.

По отношение на последния въпрос досежно задължението на въззивния съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, като обсъди всички наведени от страните възражения, не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с установената съдебна практика. Напротив, именно в съответствие с нея, включително и с разясненията, съдържащи се ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, вкл. и на показанията на разпитаните в хода на първоинстационното производство свидетелите, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; обсъдил е в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил доказателствата, събрани и в двете инстанции в рамките на спорната пред него фактическа обстановка.

Изводът на въззивния съд, че Н. не е осъществявала владение, годно да доведе до придобиването на имота по давност кореспондира на приложимата съдебна практика в контекста на установените по делото факти. Разрешението на въззивния съд е в съответствие с приетото в Решение №117/30.10.2020г. по гр.д. №166/2020г. на ВКС, че к огато едно от децата е починало преди своите родители, кръгът на наследниците им се определя по реда на чл.5, ал.1 и чл.10, ал.1 ЗН, предвид което преживялата съпруга на починалото преди общите наследодатели тяхно дете не притежава наследствен дял от техния имот. Когато продължи да живее в този имот след смъртта на съпруга си и на общите наследодатели, тя извършва само търпими действия, а когато осъществява фактическата власт и за децата си, тази власт има характеристиките на държане, а не на владение. Нейните деца са сънаследници и съответно – владелци на своята наследствена идеална част и държатели на идеалните части на останалите наследници на имота, предвид което се прилага разрешението, дадено в Тълкувателно решение №1/06.08.2012г. на ВКС по тълк.д. № 1/2012 г., ОСГК. След като основанието /наследственото правоприемство/, на което се основава фактическата им власт върху имота, разкрива съвладение, презумпцията на чл. 69 ЗС по отношение на тях се счита за оборена. За да придобият по давност идеалните части на останалите сънаследници децата трябва да демонстрират промяна в намерението си за своене, като отблъснат владението на останалите сънаследници. По отношение на преживялата съпруга и майка на посочените деца презумпцията на чл. 69 ЗС също е оборена, тъй като за себе си тя упражнява търпими действия, а за децата си – държане. За да преобърне това държане във владение, тя трябва да демонстрира явно и недвусмислено това свое намерение по отношение на съсобствениците на имота, като отблъсне владението им.

Изводът, до който въззивният съд е достигнал, а именно, че С. Н. не е имала качеството на владелец съответства на установените по делото факти. Преценявайки гласните доказателства, въззивният съд е изложил, че не се установява тя да е преобърнала упражняваните от нея търпими действия и държане във владение чрез демонстриране по отношение на наследниците на това свое намерение с ясни и категорични действия, като отблъсне владението им.

Доколкото въззивният съд не се е произнесъл по поставените в изложението въпроси в противоречие с константата съдебна практика по приложението на чл.69 ЗН в контекста на разясненията в Тълкувателно решение №1/06.08.2012г. на ВКС по тълк. д. №1/2012г., ОСГК, а решаващите му съображения, довели до отхвърляне на иска за делба, предявен от С. Н. са изцяло съобразени с нея, то не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице такъв порок като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които съдът е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, са обсъдени в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,