Определение № 2913 от 11.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 996/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място], чрез юрисконсулт Й. К., обжалва решение № 509 от 28.12.2023 г. по в.гр.д. № 643/2023 г. на Окръжен съд - Плевен, ГО, с което е потвърдено решение № 135 от 30.06.2023 г. по гр.д. № 203/2022 г. на Районен съд – Левски, в частта, с която настоящият жалбоподател е осъден да заплати на А. И. А. сумата от 4000 лв. /частичен иск от общо сумата от 20 000 лв./, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в търпени болки и страдания, вследствие на получени телесни увреждания при настъпилото ПТП на 12.11.2021 г. в района на [населено място], на път ПП I-3 км. 155+950, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 12.11.2021 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Кои са конкретно съществуващите обстоятелства, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди на основание чл. 52 от ЗЗД, при предявен иск срещу застрахователя? 2.При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд относно: възприетия за справедлив размер на обезщетение от 4000 лв. в полза на А. А. и относно възприетия процент съпричиняване от пострадалия в ПТП и последвалия вредоносен резултат, въззивният съд длъжен ли е да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на жалбоподателя, съгласно чл.236, ал. 2 във вр. с чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка и да определи справедлив размер на обезщетението, към които да приложи относимите материалноправни норми? Твърди се противоречие на постановеното въззивно решение с: т. 7 от ППВС № 17/1963 г.; решение № 97 от 06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008 г. на ВКС, 551/2009 г. на ВКС, II т.о.; решение № 43 от 15.04.2009 г. по т.д. № 648/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение № 157 от 11.02.2016 г. по т.д. № 3638/2014 г., I т.о.; решение № 42 по гр.д. № 5488/2013 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 42 по т.д. № 799/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение № 36 по т.д. № 2366/2013 г. на ВКС, II т.о.; решение № 197 по гр.д. № 7364/2013 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 217 по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 146 по т.д. № 2687/2014 г. на ВКС, II т.о. Не е постъпил в срок писмен отговор от ответната страна А. И. А.. А. И. А., чрез адвокат Н. М., обжалва с насрещна касационна жалба решение № 509 от 28.12.2023 г. по в.гр.д. № 643/2023 г. на Окръжен съд - Плевен, ГО, с което е потвърдено решение № 135 от 30.06.2023 г. по гр.д. № 203/2022 г. на Районен съд – Левски, в частта, с която е отхвърлен предявеният от настоящия жалбоподател против „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място] иск за сумата над присъдените 4000 лв. до пълния претендиран размер - 8000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в търпени болки и страдания, вследствие на получени телесни увреждания при настъпилото ПТП на 12.11.2021 г. на път ПП I-3 км. 155+950, в района на [населено място] ведно със законната лихва върху сумата, считано от 12.11.2021 г. до окончателното изплащане. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендира разноски. Прави възражение за недължимост, евентуално, за прекомерност на адвокатското възнаграждение за представителство на ответната страна. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Следва ли въззивният съд да определя по-висок размер на сума за обезвреда на неимуществени вреди, без в хода на съдебното производство да са събирани нови факти от значение за спорното право? 2.Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл.52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? 3.Доколкото петитумът на иска е искане за присъждане на парична сума, отговоря ли присъдената сума на принципа на справедливостта в настоящия казус и на основание какви обстоятелства, свързани с личността и преживяванията на пострадалия, следва да бъде определена? 4.Какви са критериите, по които съдът определя паричния еквивалент на претърпените увреждания при отхвърляне размера на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, съответно какви са критериите за определяне на застрахователното обезщетение като достатъчно? Не е постъпил в срок писмен отговор от ответната страна „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място]. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадените касационна жалба и насрещна касационна жалба са подадени в предвидените в ГПК срокове, от легитимирани да обжалват решението, в съответните части, лица. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че по делото е безспорно установено, че ищецът в първоинстанционното производство, А. А. е бил участник в ПТП, настъпило на 12.11.2021 г., между лек автомобил „Ауди А5“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Я. Г. Я., и товарен автомобил „Мерцедес Спринтер“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от А.. Прието е за безспорно установено и че виновен за произшествието е водачът на лекия автомобил „Ауди А5“, който е загинал, както и че към момента на произшествието за същия автомобил е била налице валидна застраховка по риска „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответника „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място]. Въззивният съд е приел за спорни пред въззивната инстанция въпросите дали въззиваемия-ищец е претърпял неимуществени вреди вследствие на процесното ПТП, от какъв вид и в какъв обем, както и какъв би бил справедливият размер на обезщетението за тяхното репариране от страна на застрахователя. Приел е, че за изясняването на тези спорни въпроси следва да се съобразят събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства /медицински документи/, гласните доказателства и приетото заключение на вещите лица по назначената съдебна психолого-психиатрична експертиза. Посочено е, че от приложените по делото медицински документи се установява, че въззиваемият е посетил личния си лекар на 15.11.2021 г. (три дни след процесното ПТП), който му е издал болничен лист за периода 15 - 24.11.2021 г. при поставена диагноза „Посттравматично стресово разстройство“, като е дал също така на ищеца направление за преглед от специалист. На 18.11.2021 г. ищецът е посетил психиатър, който въз основа на снетата анамнеза му е поставил диагноза „Остра стресова реакция“ и му е предписал медикаментозно лечение. На 15.02.2022 г. ищецът отново е посетил психиатър, който му е предписал други медикаменти. В амбулаторния лист от това посещение при психиатър е отразено, че пациентът е в ясно съзнание, ориентиран всестранно, външно и вътрешно напрегнат, емоционално неустойчив, като мисленето му е с депресивна окраска. Личният лекар е издал на ищеца болничен лист за периода 17.02.2022 г. до 26.02.2022 г. при диагноза „Остра стресова реакция“. Посочено е, че съгласно приетото по делото заключение на вещите лица по комплексната психолого-психиатрична експертиза А. А. е реагирал на процесния инцидент от 12.11.2021 г. с остра стресова реакция, което представлява краткотрайно разстройство, но със значителна тежест. Острата стресова реакция след прекратяване въздействието на стресогенния стимул отзвучава от часове до няколко дни, при протрахирането ѝ до 10 дни или две седмици. Установено е, че при проведеното изследване вещите лица са установили лек депресивитет у ищеца и завишени нива на тревожност с превалиране на ситуативната пред генерализираната. Според заключението, при А. са засилени неадаптивни личностни черти и реакция с повишена тревожност, съмнения и нерешителност, като безпокойствата и скрупульозността му водят до провали при упражняване на професията шофьор, разстройват взаимоотношенията със съпругата му и поради недоволството от себе си избягва предишни развлечения, като умствено „предъвква“ събитието, без реално да е в състояние да промени случилото се, не може да се разтъждестви и да се освободи от задържащи го негативни чувства. Въззивният съд е възприел отразеното в заключението на вещото лице, че обследваният не е следвал указанията за лечение на специалиста, към когото се е обърнал. Посочено е също така, че протрахираната депресивна реакция при него е разгледана в контекста на личностните черти и не е без връзка с непредприемането на съответните мерки да се справи със стреса. Съдът възприема извода, че не са налице данни за посттравматично стресово разстройство. С оглед разпита на свидетелите, чийто показания възприема, посочвайки чл. 272 от ГПК, въззивният съд е възприел част от показанията на сина и съпругата на ищеца, които не противоречат на останалите доказателства по делото, а именно: А. преживял силен стрес по време на инцидента; посетил психиатър; станал избухлив и конфликтен; работел като шофьор, но след инцидента не ходел с желание на работа; страхувал се да шофира; при произшествието той не е получил физически наранявания. Така, въззивният съд е приел, че вследствие на процесното ПТП А. А. е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в остра стресова реакция, които са пряка и непосредствена последица от деянието на делинквента и подлежат на репариране. Въззивният съд е посочил, че следва да се приложи нормата на чл. 52 от ЗЗД, така както е тълкувана с ППВС 4/68 г., като определи по справедливост обезщетението за установените настъпили вреди за ищеца. Въззивният съд е приел, че при определяне на дължимото обезщетение в процесния случай следва да се вземат предвид възрастта на пострадалия към момента на инцидента (51 г.), професионалната му ангажираност, както и установените по делото обстоятелства, че той не е получил телесни увреждания, но преживяната от него остра стресова реакция в резултат на злополуката, макар и краткотрайна, е била със значителна тежест. Посочил е, че възстановителният период от това състояние не би следвало да е продължителен - от няколко дни до две седмици, според заключението на вещите лица, като е взел предвид и назначеното медикаментозно лечение от специалист. Посочил е и като установено, че пострадалият е прекъснал терапията и не е следвал указанията на специалиста. Също така, с оглед установената от вещите лица засилена неадаптивност на личността е приел, че това е предпостооавка в лицето да реагира с повишена тревожност, съмнения, нерешителност и безпокойства. Въззивният съд е приел, че протрахираната депресивна реакция при ищеца следва да бъде разгледана в контекста на разстройството в адаптацията и не е в пряка причинна връзка с пътния инцидент. Взел е предвид и факта, че според психолого - психиатричната експертиза в клиничен аспект не се наблюдава посттравматично стресово разстройство. В контекста на тези съображенияq въззивният съд е приел, че справедливото обезщетение в процесния случай за претърпените от ищеца неимуществени вреди е в размер на 4000 лв., както правилно е приел и първоинстанционният съд. Посочил е, че ответникът дължи законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди и с въззивната си жалба същият не оспорва началният момент, от който районният съд е присъдил такава. Поради това, въззивният съд е достигнал до извод, че решението на Районен съд - Левски е правилно и подлежи на потвърждаване както в обжалваната му осъдителна част, в която ответното застрахователно дружество е осъдено на заплати на ищеца сумата от 4000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди от процесното ПТП, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.11.2021 г. до окончателното ѝ изплащане, така и в обжалваната му отхвърлителна част, в която исковата претенция е отхвърлена за разликата над присъдената сума от 4000 лв. до претендираната сума от 8000 лв. - частичен иск от общо сумата от 20 000 лв. От данните по делото се установява, че е налице отправено искане, на основание чл. 380 от ГПК от ищеца А. А. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от застрахователя. Установява се, че решението на първоинстанционния съд не е било обжалвано пред въззивния съд в частта, с която е уважен искът на А. А. срещу застрахователя, за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 8 831 лв, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди – стойността на т.а. „Мерцедес Спринтер“ и 600 лв за превоз на товарния автомобил, с което на основание чл. 299, ал. 1 от ГПК, въпросите относно извършването на деянието, противоправността и причинната връзка, не могат да бъдат пререшавани. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличието на основания, обосноваващи извод за наличие на основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. С оглед посочените от касационния жалбоподател-ответник по иска правни въпроси, настоящият съдебен състав намира, че при произнасянето си по поставения първи правен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въззивният съд е съобразил задължителната и трайна практика на ВКС, съгласно ППВС 4/68 г. и множество съдебни решения, постановени по искове по чл. 52 от ЗЗД, приложим съгласно чл. 432, ал. 1 от КЗ. Въззивният съд е взел предвид конкретните обективни факти, установени по делото относно начина на извършване на противоправното деяние, вината на дееца, начина на настъпване на вредите, конкретната личност на претърпелия вредите, възрастта, социалното му положение, отражението върху психиката му. Преценен е възстановителния период, както и конкретните особености на личността, силно неадаптивни личностни черти, към които се отнася и повишената тревожност, съмнения, нерешителност, бездействие. Преценено е прякото засягане на личността и причинния процес между противоправното деяние и настъпили вреди, прекъснат от особеностите на личността и изразяващи се в незавършено лечение. Отречено е посттравматичното стресово разстройство. От друга страна е съобразил с оглед конкретните особености на индивида степента на засягане, степента, в която ищецът не е положил достатъчно грижи, за да преодолее тревожността и стреса, не е бил постоянен в лечението си, с което е затруднил пълното си възстановяване. Въззивният съд, излагайки посочените мотиви не се е отклонил от трайната практика на ВКС. Посочените от касатора решения на ВКС, представляват разрешаване на конкретни правни спорове, като преценените увреждания от ВКС са от различен характер и не могат да обосноват отклонение на въззивния съд в разглежданото решение от трайната практика на ВКС. Въззивният съд е съобразил степента на засягане на психиката на ищеца от претърпяното пътно-транспортно произшествие, за което отговорност носи застрахователя, като конкретният размер на обезщетението е свързан с правилността на съдебното решение с оглед приложение на чл. 52 от ЗЗД и обосноваността на решението, с оглед установените обективни засягания на психиката на пострадалия ищец и е извън предмета на проверка в производството по чл. 288 от ГПК Поради това посоченото от касатора основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1, не е налице, поради липса на посочената от него допълнителна предпоставка, противоречие със задължителната и трайна практика на ВС и ВКС. По отношение на поставения втори правен въпрос настоящият съдебен състав намира, че във въззивната жалба не са изложени съображения за наличие на съпричиняване на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Въззивната жалба съдържа оплаквания относно приложението на чл. 52 от ЗЗД и относно липса на причинната връзка между част от уврежданията и психичното състояние на пострадалото лице. Действително е направено оплакване относно нарушение на съдопроизводствените правила и необсъждане на всички доказателства и установяване на твърдените факти в нарушение на чл. 12, чл. 235, ал.2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Във въззиввната жалба липсват конкретни оплаквания относно твърдяното наличие на съпричиняване, на основание чл. 51, ал.2 от ГПК. В първоинстанционното производство е отречено наличието на съпричиняване, предвид установения факт на противоправно поведение на водача на л.а. Ауди, докато ищецът, управляващ автомобила „Мерцедес Спринтер“ не е нарушил правилата за движение по пътищата и не е допринесъл за настъпване на произшествието и вредите. Въпреки изложените оплаквания във въззвината жалба не може да се направи извод, че посоченият правен въпрос е разрешен в отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС по приложение на чл. 269 от ГПК и чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Въззивният съд е спазил правилото на чл. 269 от ГПК, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Също така с оглед заявения предмет на въззивно обжалване е спазил изискването да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, въведени с въззивната жалба и отговора на въззивната жалба и да даде самостотяелно заключение относно фактите по делото и тяхната оценка, така както са тълкувани нормите н ачл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК в задължителната практика на ВКС, в посоченото тълкувателно решение по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и т. 19 от Тълкувателно решение 1/04.01.2001 г. по тълк.д. 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и многобройната практика, посочена от касатора и служебно известна. Липсва наличие на допълнително основание по поставения втори правен въпрос и не следва да се допуска касационно обжалване. При така направения извод за липса на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното съдебно решение, на основание чл. 287, ал. 4 от ГПК, насрещната касационна жалба следва да се остави без разглеждане. При този изход на делото, на ответника по касационната жалба, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК не се следват разноски. Няма депозиран отговор на касационната жалба и не са претендирани разноски във връзка с касационната жалба. Не се следват разноски, свързани с насрещната касационна жалба, както е формулирано искането на ответника, тъй като същата, на основание чл. 287, ал. 4 от ГПК, е оставена без разглеждане. Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България