Определение № 2073 от 22.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1659/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ДЕВЕКС БРЕЙН“ ЕООД срещу решение № 223 от 12.06.2023 г. по в. т. д. № 150/2023 г. по описа на Пловдивски апелативен съд. С него е потвърдено Решение № 389 от 25.11.2022 г. по т. д. № 862/2021 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, в частта, с която на основание чл. 266, ал.1 от ЗЗД, чл.92, ал.1 от ЗЗД и чл. 309а от ТЗ дружеството „ДЕВЕКС БРЕЙН“ ЕООД е осъдено да заплати на „ВЕЛИАГРО КОНСУЛТ“ ЕООД сумата в размер на 68 665,54 лв., представляваща неизплатена част от възнаграждение по Договор за консултантски услуги от 10.10.2016г., сумата в размер на 4 911,06 лв., представляваща неустойка за забава на изпълнението, дължима на основание чл. 9 от Договора, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 01.12.2021 г. до окончателното им изплащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд неправилно е приел за безспорна клаузата на чл.2 от Договора за консултантски услуги между страните и поради този извод не я е подложил на тълкуване. Наред с това, твърди, че точното изпълнение на договора относно последния етап от консултантския договор – отчитане на проекта, не е доказано по несъмнен начин от ищеца при условията на пълно и главно доказване. Прави оплаквания за нарушение на чл.271, чл.272 вр. с чл.236 ал.2 от ГПК относно задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на акта си всички възражения и доводи на страните, както и допуснати грешки от съда при формирането на неговото вътрешно убеждение. Допускането на касационното обжалване се обосновава с предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал.2 от ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Дължи ли въззивният съд обсъждане в мотивите си на всички доказателства, доводи и възражения на страните и да изложи свои решаващи такива?; 2. Как следва да се доказва спорността на дадена клауза от договор, за да приеме съдът, че са налице предпоставките за тълкуване на целия договор или на отделна негова клауза?; 3. Достатъчно ли е ответникът по иск с правно основание чл. 266, ал.1 от ЗЗД да възрази с отговора на исковата молба срещу размера на дължимото възнаграждение, за да приеме съдът, че е налице спор като предпоставка за прилагане на чл. 20 от ЗЗД?; 4. Какви предпоставки следва да са налице, за да е длъжен съдът да тълкува разпоредба от договор?; 5. Неясна, неточна и/или спорна следва да е клаузата от договор, за да възникне задължение за съда да приложи чл.20 от ЗЗД, заедно с установените от съдебната практика критерии?; 6. В случай, че договорното възнаграждение не е уговорено като фиксирана и точна сума, при оспорване на размера му от някоя от страните, следва ли да се приеме, че е налице спор, който да обуслови тълкуване по чл.20 от ЗЗД?; 7. Като се има предвид специфичната цел на договора - сключване на договор за безвъзмездна финансова помощ по европейски проекти и програми, следва ли тази цел да бъде съобразена от съда при тълкуването и прилагането както на разпоредбите на договора, така и на съответната национална правна уредба в съответствие с правото на ЕС и общите принципи на европейското договорно право?; 8.Ако към момента на сключване на договор за консултантски услуги, който има за предмет консултиране на възложителя във връзка с постигането като краен резултат сключването на договор за безвъзмездна финансова помощ по европейски проекти и програми, следва ли да се приеме, че разпоредбите му трябва да са съобразени с предварително нормативно установените специални правила на относимата нормативна уредба, в настоящия случай подзаконов нормативен акт?; 9. Договорната свобода по чл.9 от ЗЗД, касателно дължимото възнаграждение, може ли да бъде ограничена от нормативно установени граници на допустимо възнаграждение по договор за консултантски услуги, който е сключен с оглед възможността този разход да бъде възстановен от разплащателната агенция?; 10. На какви критерии следва да отговаря разпоредба на договор, за да се приеме, че същата е неясна, неточна и спорна, с оглед осъществяване на задължението на съда да извърши законосъобразно тълкуване по чл. 20 без да подменя постигнатата от страните и обективирана в договора обща воля? Касаторът твърди, че въпросите по т. 1, 2 и 3 от изложението са решени в противоречие с разрешенията в ППВС № 1/53 г., ППВС №7/1965г., ППВС №1/1985г., ТР № 1 от 4 януари 2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК, както и с практиката на Върховния касационен съд, формирана с решение № 212/01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., решение №17/23.07.2014 г. по т.д. № 811/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., решение №111/3.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение №136/6.11.2015 г. по т.д. № 2483/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение №180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение №94/13.09.2016 г. по т.д. № 3768/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение №161/4.10.2016 г. по т.д. № 2220/2015 г. на ВКС, ІІ т.о. По въпросите по т. 4, 5, 6, 7, 8 и 9 касаторът се позовава на противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, I т. о.; решение № 89 от 17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ВКС, I т. о., решение № 502 от 26.07.2010 г. по гр. д. №222/2009 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 546 от 23.07.2010 г, по гр. д. № 856/2009г. на ВКС, IV г. о.; решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009г. на ВКС, IV г. о.; решение № 115 от 01.11.2010 г. по т. д. №939/2009 г. на ВКС, I т. о; решение № 54 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, IV гр. о.; решение №16 от 28.02.2013г. по т. д. № 218/2012 г. на ВКС, I т. о.; решение № 67 от 30.07.2014 г. по т. д. № 1843/2013 г. на ВКС, II т. о. и други. Жалбоподателят твърди, че въпросът по т. 10 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване е от значение за точното прилагане на закана и за развитието на правото, доколкото различните състави на съдилищата тълкуват по различен понятията „неясна“, „неточна“ и „спорна“ клауза на договора. В подкрепа на твърдението си се позовава на горепосочената практика на ВКС по приложението на чл.20 от ЗЗД. Ответникът по касация „ВЕЛИАГРО КОНСУЛТ“ ЕООД, [населено място], оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, съответно твърди неснователност на касационната жалба. Подробни съображения излага в писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че между възложителя „ДЕВЕКС БРЕЙН“ ЕООД и изпълнителя „ВЕЛИАГРО КОНСУЛТ“ ЕООД на 10.10.2016г. е сключен договор за консултантски услуги., който по своята правна природа е договор за изработка. Приел е, че съгласно чл.2 от горепосочения договор, страните са уговорили възнаграждение в полза на изпълнителя в размер на 5 % от сумата на инвестицията, заложена в проекта за кандидатстване за подпомагане по Подмярка 4.1. „Инвестиции и земеделски стопанства“ от Мярка 4 „Инвестиции в материални активи“. Аргументирал е, че възнаграждението е определено като процент от сумата на инвестицията, заложена в проекта за кандидатстване, която сума е сумата за разходи, за която се кандидатства, а не одобрената впоследствие субсидия. Въззивният съд е сравнил размера на посочената сума за „Разходи, за които се кандидатства“, възлизащ на 1 964 425, 69 лв. и този на одобрена финансова помощ (субсидия) – 977 900 лв., като е приел, че уговорените 5 % следва да се изчислят от заложената в проекта за подпомагане сума, т.е. 1 964 425,69 лв. С оглед на това е посочил, че волята на страните е ясно изразена в чл.2 от договора и не е необходимо тълкуване на клаузата нито съгласно чл.20 от ЗЗД, нито съгласно Принципите на Европейското договорно право. Съдебният състав е направил извод, че посочването на конкретна цифра на дължимото възнаграждение едва при заявяване на искането на изпълнителя за плащане на остатъка от възнаграждението, не създава неяснота относно съдържанието на чл.2 от договора, а напротив, от искането е видно, че изчисляването на възнаграждението е направено именно спрямо сумата от 1 964 425,69 лв. Въззивният съд е отчел наличието на подзаконова нормативна уредба, в частност чл.32, ал.1, т.1-13, ал.2, т.2 и ал.9 от Наредба №9 от 21 март 2015г. за прилагане на подмярка 4.1 „Инвестиции в земеделски стопанства" от мярка 4 „Инвестиции в материални активи" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014-2020г., съгласно която допустимите разходи за консултантски услуги, свързани с подготовката и управлението на проект по програмата, не могат да превишават пет на сто от допустимите разходи по ал.1, т.1 – т.13 от Наредбата, като същевременно не могат да превишават левовата равностойност на 35 000 евро. Изложил е становище, че тези разпоредби не са приложими в отношенията между страните, а регламентират дейността на Разплащателната агенция при оценката на основателността на разходите. Въззивният съд е заключил, че страните не са ограничени от нормативната уредба и съгласно договорната свобода могат да договарят възнаграждение в по-голям размер от това, подлежащо на финансиране по Наредбата, което няма да противоречи с принципа на добросъвестността. С оглед на това е приел за правилен извода на окръжния съд, че размерът на дължимия остатък от договорното възнаграждение възлиза на 68655,54 лв. с ДДС. Въззивният съд е приел за безспорно, че на 23.06.2021г. възложителят е бил уведомен от Разплащателната агенция за нередовност във връзка с подадената заявка за окончателно плащане, изработена от изпълнителя. За неоснователни е счел твърденията на възложителя, че нередовностите при изготвяне на заявката за окончателно плащане представляват недостатъци при изпълнението на работата, дължаща се на поведение на изпълнителя. Посочил е, че в тежест на възложителя е да установи, че към момента на изготвянето на заявката за окончателно плащане, е предоставил на изпълнителя всички данни и документи, което не е направено по делото. Предвид изложеното, съдебният състав на ПАС е приел, че възражението на възложителя за намаляване на възнаграждението поради некачествено изпълнение на работата е неоснователно. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 - т. 3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият въпрос, формулиран от касатора, се отнася до задълженията на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства и отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 от ГПК да е значим за изхода на делото. По този процесуален въпрос е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение №1 от 9.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл.290 от ГПК решения, между които са посочените от касатора. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл.236, ал.2 от ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263, ал.1 от ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по поставения въпрос, поради което не е обосновано допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Процесуалният въпрос на касатора е въведен във връзка с оплакванията му, че решаващият състав не е съобразил всички доводи и доказателства, касаещи необходимостта от приложение на разпоредбата на чл.20 от ЗЗД и установените от нея критерии за тълкуване, както и не се е произнесъл по заявеното възражение за частично неточно изпълнение. Тези твърдения не съответстват на мотивите на въззивния акт, доколкото съставът на ПАС е обсъдил всички доводи и възражения на въззивника – касатор в настоящото производство относно неяснотата и необходимостта от тълкуване на разпоредбата на чл.2 от договора между страните. Също така съдът е отговорил на доводите на касатора за частично неточно изпълнение на последния етап от консултантския договор – отчитането на проекта. За да прецени задълженията на страните при отчитане на проекта съдът се е позовал на клаузата на чл.5 б.“б“ от сключения между страните договор от 10.10.2016г., както и е обсъдил съдържанието на писмото от ДФ „Земеделие“ – РА от 22.06.2021г. относно констатираните в същото нередовности. Отбелязал е, че констатираните нередовности от Разплащателната агенция са свързани с документи, притежавани от възложителя / счетоводен баланс, справки за ДМА, инвентарна книга, декларации, банкови извлечения, приемо – предавателни протоколи, фактури, актуално удостоверение за наличие или липса на задължения към община и др./ Изложил е доводи, че в тежест на възложителя е да установи, че към момента на изготвянето на заявката за окончателно плащане, е предоставил на изпълнителя всички данни и документи, което не е доказано по делото. С оглед на това е счел за неоснователни твърденията на възложителя, че нередовностите при изготвяне на заявката за окончателно плащане представляват недостатъци при изпълнението на работата, дължаща се на поведение на изпълнителя, съответно е приел за неоснователно възражението за намаляване на възнаграждението поради частично неточно изпълнение на договора. Въпросите по т.2, 3, 4, 5, 6, 9 и 10 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се поставят от касатора във връзка с оплакването в касационната жалба, че въззивният съд неправилно е приел клаузата на чл.2 от консултантския договор за безспорна и не е подложил същата на тълкуване.Тези твърдения не съответстват на мотивите на въззивното решение, поради това по отношение на поставените въпроси не е налице общата предпоставка за достъп до касационно обжалване. Въззивният съд е отчел, че клаузата е спорна между страните, поради което е анализирал подробно съдържанието й. Въпреки извода му, че е ясно изразена и ненуждаеща се от тълкуване волята на страните дължимото възнаграждение да се изчислява като процент от стойността на целия проект, въззивният съд подробно е обсъдил доводите на въззивника, че база за определяне на възнаграждението не е цялата инвестиция, а частта от нея, представляваща подпомагане или финансова помощ, включително и доводите за противоречие на клаузата с принципите на добросъвестността и с разпоредбите на Наредба № 9 от 21 март 2015 г. за прилагане на подмярка 4.1 „Инвестиции в земеделски стопанства" от мярка 4 „Инвестиции в материални активи" от програмата за развитие на селските райони за периода 2014 - 2020г. При извършеното тълкуване на клаузата на чл.2 от договора /“възнаграждението се определя като процент от сумата на инвестицията, заложена в проекта за кандидатстване на подпомагане“/, съдът не се е ограничил само до граматическо и смислово тълкуване на нейното съдържание, а е изяснил понятието „инвестиция“ и в контекста на сключения на 30.11.2017г. между ДФ „Земеделие“ и „ДЕВЕКС БРЕЙН“ ЕООД договор за отпускане на безвъзмездна финансова помощ. Позовал се е на Приложение №1 „Таблица на одобрените инвестиционни разходи“ към чл.3 от същия договор, и е разграничил понятията „Разходи, за които се кандидатства“, „Одобрени за финансиране разходи“ и „Одобрена субсидия“. С оглед на това е приел, че „инвестицията, заложена в проекта за кандидатстване за подпомагане“ е общата сума на разходите, за които се кандидатства, а не сумата на одобрената впоследствие, вече след кандидатстването, субсидия. Процедирайки по този начин, въззивният съд е извършил тълкуване на клаузата в съответствие с критериите на чл.20 от ЗЗД и константната практика на ВКС по приложението на тази разпоредба, съгласно която при изясняване на действителната обща воля на страните може да се излиза и извън текста на самия договор и да се изследват обстоятелствата, при които той е сключен, поведението на страните преди и след сключването му, разменената кореспонденция във връзка с начина на изпълнение на договора, действителната характеристика на обектите, предмет на договора, както и други обстоятелства, които са от значение за установяване на действителната воля. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа на това тълкуване, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Поставените от касатора материалноправни въпроси по т.7 и т.8 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не отразяват коректно мотивите на въззивния съд, поради което не отговарят на общия критерий за достъп до касация. Съобразявайки предмета на договора - консултиране на възложителя във връзка с постигането като краен резултат сключване на договор за безвъзмездна финансова помощ, въззивният съд е съобразил Наредба № 9 от 21 март 2015 г. за прилагане на подмярка 4.1 „Инвестиции в земеделски стопанства" от мярка 4 „Инвестиции в материални активи" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014 - 2020г., издадена от министъра на земеделието и храните. При анализа на разпоредбите й, съдът е приел, че нормата на чл.32, ал.2, т.2 от Наредба №9/21.03.2015г. регулира допустимите разходи за консултантски услуги, свързани с подготовката и управлението на проекта, които не могат да превишават пет на сто от допустимите разходи по чл.32, ал.1, т.1-13 – за проекти с включени инвестиции за създаване на трайни насаждения и/или строително-монтажни дейности и/или оборудване и/или машини, и същевременно не могат да превишават левовата равностойност на 35 000 евро. Въззивният съд е приел, че допустимите разходи са определени с оглед тяхното финансиране, но тази регулация не е приложима в отношенията между страните, когато те договарят възнаграждението за консултантските услуги, съответно, те не са ограничени от нея и могат да определят възнаграждението при условията на договорна свобода, включително и да договорят по-високо от подлежащото на финансиране, каквото договаряне не е в противоречие с принципа на добросъвестността. Тезата на касатора, че максимално допустимият за уговаряне размер на консултантското възнаграждение е размерът, подлежащ на възстановяване от разплащателната агенция, не намира опора в съдържанието на приложимия подзаконов нормативен акт. Доколкото Наредба №9/21.03.2015г. не съдържа нормативно установени граници на допустимото за уговаряне възнаграждение при договор за консултантски услуги, а установява ограничение на размера на подлежащите на възстановяване консултантски разходи, то не е налице противоречие между въззивното решение и разрешението, дадено в цитираните от касатора решение №452 от 25.06.2010г. по гр. д. №4277/2008г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 6 от 3.II.1995 г. по гр. д. № 968/1994 г., на ВКС, V г. о., съгласно които свободата на договарянето е ограничена от приложимите към правоотношението императивни правила и от „добрите нрави“. Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Решението на Пловдивски апелативен съд не разкрива изброените пороци. Касаторът обосновава очевидната неправилност на обжалваното решение с приложение на разпоредбата на чл.20 от ЗЗД в нейния противоположен смисъл. Доводите на касатора за неправилно приложение на критериите за тълкуване на договорните клаузи вече бяха обсъдени по повод въведените с изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК въпроси. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и чл.280 ал.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Разноски за производството не се дължат, доколкото ответникът по касация не е направил искане за присъждане, нито е представил доказателства за извършването на такива. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд