Определение № 3525 от 14.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 875/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 88 от 24.01.2022г. по гр.д. № 924/2021г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 261419 от 26.11.2020г. по гр.д. № 5789/2019г. на Софийски градски съд за признаване за установено по отношение на И. И. М., че Й. Д. М. е изключителен собственик следния, придобит по време на брака въз основа на постановление за възлагане от 29.10.2018г., недвижим имот: поземлен имот УПИ в кв. 58 по плана на С., кв Б., [улица], с площ 650 кв.м., представляващ ПИ с идентификатор * по КККР на [населено място], заедно с приземен и първи етаж от построената в него еднофамилна жилищна сграда с площ 73,70 кв.м., застроена на четири етажа, заснета в КККР като сграда с идентификатор ** и лятна кухня площ 30 кв.м., заснета в КККР като сграда с идентификатор **, с предназначение жилищна сграда.

Касационната жалба е подадена от ответника И. М. чрез адв. Ж.. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1/ дължи ли съдът при разглеждане на иска по чл. 23 СК да извърши пълна индивидуализация на имота, предмет на иска, съгласно документите за собственост и да съобрази решението по извършване на делба, с което имотът е изнесен на публична продан и от нея е придобит от един от съпрузите; 2/ има ли задължение съдът да прояви активност при събирането на доказателства за индивидуализация на имота, включително дължи ли преценка дали е налице етажна собственост в многоетажната страда; 3/ има ли задължение съда в производството по чл. 23 СК да установи правата на ответника в имота, включително ограничени вещни права върху имота, включващ терен и множество основни и допълващи сгради; 4/ допустимо ли е в решението по иска по чл. 23 СК имотът да се индивидуализира единствено въз основа на постановлението за възлагане на недвижимия имот и има ли задължение съдът да събира доказателства за всички титули за собственост и съдебни актове, с които е разрешен спора за делба, след като сред съделителите е страна по делото.

След подаване на касационната жалба касаторът И. М. е починал /на 10.06.2022г./. Негови наследници са децата му И. И. М., М. И. М.-В. и П. И. М.. В отговор на изискано от администриращият съд становище дали поддържат жалбата е постъпило е заявление от сина И. М., че не поддържа касационната жалба; от страна на П. М. становище не е изразено; постъпило е заявление от М. М.-В., че поддържа жалбата и тя е потвърдила представителната власт на адвоката, подписал изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК. При горните обстоятелства следва да се приеме, че след смъртта на касатора производството продължава спрямо тримата му наследници. Изявлението на И. М., че не поддържа жалбата не може да бъде ценено като оттегляне на жалбата в рамките на наследствените му права. Няма такава последица и липсата на изрично изявление от П. М.. Поради това съдът дължи произнасяне по касационната жалба изцяло.

Ответницата по касационната жалба Й. Д. М. взема становище за недопускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.

Предявен е от Й. М. против бившия й съпруг И. М. иск по чл. 23, ал.1 СК за установяване пълна трансформация при придобиване на недвижим имот - дворно място, с два етажа от жилищна сграда и лятна кухня, придобити с постановление за възлагане от 29.10.2018г. Твърденията на ищцата са, че недвижимият имот е придобит по време на фактическа раздяла и със средства, които са й предоставени от двамата й сина въз основа на договори за заем. Установено е, че бракът на страните е сключен през 1980г. и не се спори, че от 2013г. са във фактическа раздяла. Правото на собственост върху процесния имот е придобито от Й. М. с постановление за възлагане срещу заплащане на 113 118,34лв. Имотът е изнесен на публична продан в резултат на съдебна делба и е възложен на ищцата като съделител, след приспадане стойността на притежавания от нея дял в съсобствеността. Видно, че ищцата и съпругът й И. са притежавали 2/3 ид.ч. от този имот. Сумата е заплатена чрез банков превод от сметка на ищцата в „Първа инвестиционна банка“ АД. Установено е, че на 10.10.2018г. И. И. М. е сключил с „Райфайзенбанк /България/ ЕАД договор за потребителски кредит за 52 250лв. и на 16.10.2018г. е превел по сметката на майка си Й. М. в „Първа инвестиционна банка“ АД сумата 40 000лв. с посочено основание "захранване на сметка“. На 18.10.2018г. И. М. е превел от своята сметка в полза на майка си Й. и сумата 30 000лв., също с основание „захранване на сметка“. На 19.10.2018г. от сметка на П. И. М. са прехвърлени по сметката на майка му Й. в „Първа инвестиционна банка“ АД 50 000лв. с основание „за закупуване на жилище“. Същият ден от страна на Й. М. е направен превод на сумата 115 494 лв. по сметка на ЧСИ. Посочената сума включва цената за закупуване дяловете на другите съсобственици, както и дължимите данъци и такси. Представени са четири договора за заем, сключени от П. М. с трети лица през септември 2018г. за заети суми в размер на по 10 000лв., общо 40 000лв.

Ответникът И. М. е оспорил иска с твърдение, че синовете му не разполагат с доходи, за да дадат на ищцата посочените суми, както и че произходът на средствата е от продажба на жилище в П. и друг поземлен имот с жилищна сграда в [населено място].

При горните фактически обстоятелства Софийски апелативен съд е намерил искът за основателен. Изтъкнал е, че правото на собственост е придобито по време на трайна фактическа раздяла, както и че е заплатено със средства, които са предоставени на ищцата от трети лица - преведените от синовете И. и П. суми възлизат общо на 120 000лв. С оглед на това е опровергана презумпцията на чл. 21, ал.3 СК за съвместен принос. Облигационните отношения между ищцата и предоставилите заемите лица И. и П. М. съдът е намерил за ирелевантни за спора. Също така е посочил, че е без значение какъв е произходът на средствата, дадени от тези лица, каква е била трудовата им заетост и какви доходи са декларирали. Защитната теза на ответника за заплащане на покупната цена с общи средства съдът е намерил за напълно недоказана. Акцентирал е и върху това, че ответникът не е оспорил момента на прекъсването на физическите, емоционални, духовни и икономически връзки между съпрузите.

При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., счита че такива не са налице.

Формулираните от касатора четири правни въпроса не са разрешавани от съда и не са определящи за изхода на спора. Всички въпроси произтичат от развитата в касационната жалба теза, че съдът е неглижирал проблема дали сградата, в която се намира процесния имот е в режим на етажна собственост; че не е извършил индивидуализация на имота от гледна точка на самостоятелните права на касатора върху втория и подпокривния жилищни етажи при липсата на техническа обособеност на отделните етажи; че не е изяснен обемът на правото на собственост на ищцата - дали представлява отделен имот, годен за придобиване; че е неясно как ще се осъществи въводът на ищцата в имота. Такива доводи и възражения от касатора - ответник по иска не са развивани в хода на производството пред инстанциите по същество и не са разглеждани от съда. Затова и посочените въпроси не съставляват общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. В решението спорният недвижим имот е индивидуализиран така, както е описан в придобивното основание - постановлението за възлагане. И. М. е бил съсобственик на продадения при публичната продан имот и е участвал както в делбеното, така и в изпълнителното производство. Евентуалните негови възражения срещу самостоятелния характер на имота, предмет на делбата и на публичната продан, е трябвало да бъдат предявени в рамките на тези производства. Отделно от това, касаторът по никакъв начин не е обосновал визираните допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК - противоречие с практиката на Върховния касационен съд и по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК - значение на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Липсва позоваване на конкретна практика на Върховния касационен съд, липсва и мотивировка точно кой въпрос и защо е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Обжалваното решение не страда и от очевидна неправилност. Не са накърнени основни правни принципи, нито логически правила, законът е приложен в действащата му редакция.

Предвид изложеното следва да бъде отказано допускане на касационно обжалване.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.