Определение № 408 от 26.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1123/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано по касационна жалба на К. С. Р. чрез адвокат М. К. от АК-В. срещу решение № 1537/19.12.2019 г. по в.гр.д. № 2032/2019 г. на Окръжен съд Варна, с което се потвърждава решение № 3394 от 22.07.2019 г., поправено с решение от 09.10.2019 г. по гр.д. № 1400/2019 г. на Районен съд Варна и са отхвърлени предявените искове от К. С. Р. против Министерство на правосъдието, на основание чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр., за обезщетение в размер на 10 000 лева - неимуществените вреди от дискриминационно отношение за времето от 2007 г. до 31.05.2009 г. и против ГД „Изпълнение на наказанията“, на основание чл.71, ал.1, т.2 ЗЗДискр. - да преустанови нарушението, изразяващо се в неравно третиране по признак „лично положение“ на ищеца, пребиваващ в Затвора - гр.Варна, в сравнение с лицата изтърпяващи същото наказание в затворите в гр.Ловеч, гр.Враца, гр.Пловдив, гр.стара Загора и гр.София, както и на основание чл.71, ал.1, т.3 ЗЗДискр. да му заплати обезщетение от 20 000 лева за причинените негативни изживявания вследствие на дискриминационното отношение. Касационната жалба съдържа доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон и целта на закона - основание за отмяна по чл.281, т.3 ГПК, а в изложение към жалбата се поддържа, че решението е „очевидно неправилно“ по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК и е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпросите: 1.„Лишените от свобода, осъдени на доживотен затвор и доживотен затвор без замяна, настанени в зона с повишена сигурност в различни пенитенциарни заведения могат ли да бъдат субекти на сравняване при твърдения за неравностойно третиране? Може ли да се приеме, че са налице сравними сходни обстоятелства при сравняване на лишен от свобода, осъден на доживотен затвор, изтърпяващ наказанието си в зона с повишена сигурност в един затвор и лицата, изтърпяващи доживотен затвор и доживотен затвор без замяна, настанени в зона с повишена сигурност в други пенитенциарни заведения?“; 2.„При наведени твърдения за наличие на разлика в третирането на лишени от свобода относно условията на изтърпяване на наказанието с оглед предоставяне на различни условия за физическа активност и спорт в различните пенитенциарни заведения в страната изпълнено ли е условието на чл.6 ЗЗДискр. и обръща ли се доказателствената тежест по смисъла на чл.9 ЗЗДискр.?“; 3.„Непроизнасянето по установяване на неравностойно третиране относно двете проявни форми на дискриминация от страна на въззивния съд обуславя ли непълнота на мотивите и конкретно представлява ли необоснованост на съдебния акт?“. От Министерство на правосъдието и Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – [населено място] е подаден писмен отговор чрез юрисконсулт С. С., в който оспорват доводите в касационната жалба, като считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и 2 ГПК и претендират юрисконсултско възнаграждение. За да постанови решението, въззивният съд приема, че ищецът не е в идентично, сходно положение с лицата, изтърпяващи наказание „доживотен затвор“ в местата за лишаване от свобода, доколкото във всяко от тях са осигурени различни условия на осъдените, които са обективно обусловени от редица обстоятелства – различното местоположение в страната, различният брой осъдени, пребиваващите в затворите, редът, наложен от вътрешните правилници, констатирани нарушения, поведение на осъдените и др. Според мотивите на съда, в „сравними сходни обстоятелства“ по смисъла на чл.4, ал.2 ЗЗДискр. ищецът се намира единствено с лицата, изтърпяващи същото наказание и в същия затвор, тъй като само по отношение на тях е възможно подобно сравнение и преценка за дискриминация, а в случая няма твърдения за поставяне на ищеца в по-неблагоприятно положение спрямо това на останалите лица, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода - доживотен затвор“ в затвора в [населено място]. Позовавайки се на разпоредбата на чл.164, ал.1 ЗИНС /ДВ бр.25 в сила от 01.06.2009 г./, съдът е приел, че самата нормативна уредба задължава администрацията на затвора за осигуряване на физическа или спортна активност на затворниците, извън престоя им на открито, но при съобразяване с конкретните условия в затвора. С оглед данните по делото, съдът е достигнал до крайния извод, че „не е осъществена пряка или непряка дискриминация“ спрямо ищеца по смисъла на чл.4, ал.1 ЗЗДискр., тъй като не е налице по-неблагоприятно третиране при сходни обстоятелства с лицата, намиращи се в идентично положение с него, с оглед на което е отхвърлил предявените искове да се преустанови нарушението, изразяващо се в неравно третиране по признак „лично положение“ на ищеца и обусловените искове за обезщетение на неимуществени вреди от дискриминационното отношение При тези мотиви на съда не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като липсват нарушения на основните начала в гражданския исков процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, при установяване на неравното третиране по признак „лично положение“ на ищеца с други лица при сравними сходни обстоятелства, като се преустанови нарушението и за обезщетение на основание чл.71, ал.1, т.2 и 3 от ЗЗДискр. Липсва явна необоснованост на мотивите или нарушаване на императивни правни норми, а постановеното съдебно решение е израз на правораздавателна компетентност при решаването на правния спор и съдържа конкретната преценка на въззивния съд за установените по делото факти и приложението на закона към тях. Съображенията на касатора за неправилна преценка на доказателствата и грубо несъответствие с данните на сетивното възприятие, логическите правила и положения на науката, всъщност, преповтарят оплакванията в касационната жалба, т.е. представляват доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. В този смисъл, липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване въззивното решение поради „очевидна неправилност“, засягаща вида и обема на търсената от страните защита и съдействие. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като поставените въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ, с оглед измененията в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая, поставеният въпрос относно възможността лишените от свобода, настанени в различни пенитенциарни заведения да бъдат субекти на сравняване, при твърдения за неравностойно третиране, не обуславя допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като в съдебната практика - напр. решение по гр.д. № 777/2011 г. на ВКС, IV г.о.; решение по гр.д. № 534/2012 г. на ВКС, IV г.о. /така по адм.д. № 1620/2017 г. и адм.д. № 7306/2016 г. на V отд/, се приема, че за да се обоснове извод за наличие на дискриминация по някой от признаците по чл.4, ал.1 ЗЗДискр., следва да се направи сравнение между начина, по който лицето, което твърди, че е жертва на дискриминация е третирано и начина на третиране на други лица, които са в същото или сходно положение, т.е. по отношение на които са налице сравними сходни обстоятелства. Когато обаче разликата се основава на обективни обстоятелства, които са различни от защитените признаци, визирани в разпоредбата на чл.4, ал.1 ЗЗДискр., не е налице дискриминация. По-неблагоприятно третиране на лишени от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си не е сред предвидените в чл.4, ал.1 ЗЗДискр. или в друг закон признаци, то не представлява дискриминация по признак лично /при установяване във всеки конкретен случай на обективен, същностен за личността белег, позволяващ да бъде прилаган еднакво/ или обществено положение. В случая, въззивният съд приема, че разликата в начина на организация на различните затвори не е противоправен резултат от дейността на ответника, не накърнява правата на затворниците и е в рамките на изискванията по чл.164, ал.1 ЗИНЗС. По приложението на чл.9 ЗЗДискр. също има съдебна практика на ВКС – напр. решение по гр.д. № 811/2008 г., I г.о.; решение по гр.д. № 587/2009 г., III г.о. и решение по гр.д. № 1405/2006 г., III г.о., в която се приема, че ищецът носи основната доказателствена тежест в производството по чл.71 ЗЗДискр. Предвиденото в закона разместване на доказателствената тежест възниква единствено след доказване на твърденията, от които може да се направи извод за наличие на дискриминация, а неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за постановяване на отхвърлителен резултат по предявения иск. В случая, отговорът на втория въпрос се предпоставя от преценката на възприетата от съда фактическа обстановка и неговия анализ на събраните доказателства, които не могат да бъдат проверявани за необоснованост в производството по селектиране на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК, а само след допускане на касационното обжалване по конкретно поставен от касатора правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. В тази връзка, третият въпрос също не обуславя допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото съображението за необоснованост на решението е касационно основание за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, а съдът дължи произнасяне по него само при решаване на правния спор по същество. След като съществуващата съдебна практика е уеднаквена и липсват аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретна разпоредба на закона по поставените въпроси, не може да се приеме, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. При твърдения, че правната уредба е непълна или противоречива и липсва съдебна практика по определен въпрос, също е необходимо да се изложат аргументи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречието на правните норми, чието тълкуване се иска. В случая, няма доводи в този смисъл, поради което не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,