Определение № 160 от 24.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 206/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Кинтекс“ ЕАД със седалище в [населено място] срещу определение № 1 от 04.01.2021 г., постановено по в. ч. т. д. № 2593/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 261432 от 16.11.2020 г. по т. д. № 1999/2020 г. на Софийски градски съд. С първоинстанционното определение е върната на основание чл.130 ГПК исковата молба на „Кинтекс“ ЕАД, с която е предявен иск срещу „КТБ“ АД (н.) за установяване несъществуването на вземане на „КТБ“ АД (н.) към „Кинтекс“ ЕАД в размер на 6 259 773.61 евро и 8 883.10 щатски долара по договор за гаранционна сделка за поръчка за издаване на банкова контрагаранция от 22.11.2013 г. и по договор за гаранционна сделка с покритие на парични средства и за комисионни във връзка с тези договори и е прекратено производството по делото. В частната касационна жалба се прави искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно и за връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Частният жалбоподател поддържа, че изводът на въззивния съд за липса на правен интерес от предприетото с установителния иск оспорване на вземането на „КТБ“ АД (н.) е необоснован и незаконосъобразен. Излага доводи, че искът е основан на нов факт, осъществен след влизане в сила на определението за одобряване на сметката за разпределение - отправено от синдиците на „КТБ“ АД (н.) изявление за прихващане, насочено към погасяване на вземането му, включено в сметката за разпределение, и поради това оспорването на заявеното за прихващане вземане не е недопустимо. Като аргумент за допустимост на предявения иск жалбоподателят сочи и отсъствието на друг правен способ за защита от негова страна срещу незаконосъобразния отказ на синдиците да изпълнят влязлата в сила сметка за разпределение по съображения, основани на извършеното прихващане. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и с основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност на постановеното от въззивния съд определение. Препис от частната касационна жалба не е връчван за отговор на насрещната страна - чл.130, изр.2 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Производството по т. д. № 1999/2020 г. е образувано пред Софийски градски съд по искова молба на „Кинтекс“ ЕАД, в петитума на която е поискано да се признае за установено, че „КТБ“ АД (н.) няма ликвидно и изискуемо вземане към „Кинтекс“ ЕАД за сумите 6 259 773.61 евро и 8 883.10 щатски долара по договор за гаранционна сделка за поръчка за издаване на банкова контрагаранция от 22.11.2013 г. и по договори за гаранционни сделки за поръчка за издаване на банкови гаранции. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът е изложил твърдения, че е кредитор на „КТБ“ АД (н.) с вземане, включено в списъка на приетите вземания в производството по несъстоятелност на банката; че на 01.10.2019 г. синдиците на банката са отправили изявление за прихващане на вземания на „КТБ“ АД, произтичащи от посочените по-горе договори, срещу вземанията на „Кинтекс“ ЕАД, включени в списъка на приетите вземания; че заявените за прихващане вземания, чието оспорване е предмет на търсената с исковете защита, не съществуват. Правният интерес от предявяване на отрицателния установителен иск е обоснован с правото на ищеца да получи плащане срещу вземането си по одобрената първа частична сметка за разпределение в производството по несъстоятелност на банката, след като установи несъществуването на оспорваното вземане, с прихващането на което синдиците мотивират неизпълнението на сметката по отношение вземането на „Кинтекс“ ЕАД. Първоинстанционният съд е върнал исковата молба, след като е достигнал до извод за недопустимост на предявения установителен иск, произтичаща от липсата на правен интерес от неговото водене. Сезиран с частна жалба от „Кинтекс“ ЕАД, Софийски апелативен съд е постановил обжалваното с частната касационна жалба определение, с което е потвърдил определението на първоинстанционния съд. За да се произнесе по частната жалба, въззивният съд е съобразил обстоятелството, че вземането на дружеството - ищец е включено в списъка на приетите вземания в производството по несъстоятелност на „КТБ“ АД (н.) и в изготвена от синдиците, одобрена по надлежния ред, частична сметка за разпределение. Позовавайки се на разпоредбата на чл.99 ЗБН, предвиждаща специален ред за установяване незаконосъобразност на сметката за разпределение, съдът е преценил, че на основание чл.99, ал.2 ЗБН синдиците не могат да откажат да изпълнят одобрената сметка за разпределение, по силата на която ищецът има право да получи плащане срещу вземането си. Въззивният съд е изложил съображения, че включеното в сметката вземане на ищеца е придобило качеството на безспорно и подлежи на изпълнение, тъй като правните последици на одобрената частична сметка за разпределение са идентични с тези на извършено и влязло в сила разпределение в производство по индивидуално принудително изпълнение; че аналогично на съдебния изпълнител, синдикът не може да откаже да изпълни влязлата в сила сметка за разпределение. С мотив, че установеното в производството по несъстоятелност вземане на ищеца не подлежи на оспорване от синдиците и от останалите кредитори на несъстоятелността, включително по съображения за погасяването му чрез отправено материално изявление за прихващане, въззивният съд е формирал извод, че ищецът няма правен интерес да води иск за установяване несъществуването на вземането на банката, противопоставеното за прихващане от синдиците след одобряване на частичната сметка за разпределение. Изводът за липса на правен интерес е обусловил преценката на въззивния съд, че предявеният по делото отрицателен установителен иск е недопустимо и производството по него подлежи на прекратяване. Въззивният съд е мотивирал недопустимостта на иска и с разпоредбите на чл.645, ал.1 вр. ал.2 ТЗ и чл.59, ал.1 вр. ал.2 ЗБН, според които легитимиран да отправя изявление за прихващане след откриване на производството по несъстоятелност е единствено кредиторът на несъстоятелния длъжник. Предвид въведените с посочените разпоредби правила, съдът е изразил становище, че в производството за банкова несъстоятелност длъжникът и синдиците не са легитимирани да правят изявление за прихващане, респ. че отправеното от същите изявление за прихващане попада в хипотезата на чл.646, ал.1, т.1 ТЗ и ако се счете за допустимо, би довело до заобикаляне на единствено възможния според закона ред удовлетворяване на кредиторите - чрез изпълнение на одобрена сметка за разпределение. За пълнота на изложението въззивният съд е изтъкнал и съображения, че неизпълнението на одобрената частична сметка за разпределение от страна на синдиците е предмет на други изрично уредени от законодателя производства, като защитата срещу него следва да се реализира чрез сезиране на Фонда за гарантиране на влоговете в банките с искане за освобождаване на синдиците, чрез ангажиране на деликтната им отговорност за причинени на кредитора вреди и т. н., но не и посредством предявяването на отрицателен установителен иск за несъществуване на заявеното за прихващане вземане към дружеството - ищец. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд определение. В изложението по чл.284, ал.1, т.3 ГПК частният жалбоподател се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, без да посочи конкретен правен въпрос, за който твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Съдържащият се в т.1 на изложението анализ на задължителната съдебна практика, формирана с Тълкувателно решение № 8/2012 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, и на мотивите към определение № 195/15.05.2020 г. по ч. т. д. № 2825/2019 г. на ВКС и определение № 648/20.09.2012 г. по ч. гр. д. № 481/2012 г. на ВКС, предполага служебно извеждане и формулиране на поставения във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК правен въпрос от касационната инстанция, което е недопустимо с оглед разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Непосочването на правния въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно, за да не допусне касационно обжалване на въззивното определение на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Частният жалбоподател се е позовал на чл.280, ал.1, т.3 ГПК във връзка със следните въпроси, определени като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК: „ Има ли кредитор с прието вземане в производството по банкова несъстоятелност правен интерес да предяви отрицателен установителен иск срещу банката в несъстоятелност/синдика за несъществуване на твърдяно от банката вземане, с което банката оспорва вземането на кредитора по сметката за разпределение, след нейното одобрение по чл. 99 ЗБН; Разполага ли ищецът с правен интерес по предявен от него отрицателен установителен иск, с който брани собствени права, по начина, който преценява за пълноценен, ефективен и допустим от закона, въпреки наличието на извънсъдебни способи за защита /например сезиране на Фонда за гарантиране на влоговете в банки/, и може ли съдът да откаже да предостави търсената от ищеца защита, ако счита, че тя може да бъде реализирана по друг начин; Направеното от банката в несъстоятелност оспорване /чрез изявление за прихващане/ на вземането на кредитора по одобрената сметка за разпределение, след влизане в сила на сметката за разпределение по чл. 99 ЗБН, представлява ли новонастъпил факт с правопогасяващ ефект, който не е преклудиран от силата на пресъдено нещо на одобрената сметка за разпределение; Какво е правното средство на кредитора за защита срещу направено от синдика изявление за прихващане след одобряване на сметката за разпределение /чл. 99 ЗБН/ с твърдяно от банката/синдика вземане с вземането на длъжника по одобрената сметка за разпределение на осребреното имущество; Допустимо ли е прихващане от длъжника/синдика на банка в несъстоятелност с твърдяно вземане на банката в несъстоятелност след одобряване на Списъка на приетите вземания, в който вземането на кредитора е прието безусловно, като направеното от длъжника изявление за прихващане има за предмет същото вземане, което е включено в списъка на приетите вземания; Приложим ли е чл. 645, ал. 4 ТЗ и по отношение на банковата несъстоятелност; При бездействие на Фонда за гарантиране на влоговете и непредприемане на действия съгласно чл.41 ал. 2 ЗБН и отказ на синдика на банката да изпълни влязлата в сила сметка за разпределение, представлява ли деликтният иск срещу синдика за обезщетение за вреди в размер на неизпълненото задължение по влязлата в сила сметка за разпределение равностоен способ за защита“. Дори да се приеме, че всички или част от изброените въпроси покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК, въззивното определение не може да се допусне до касационно обжалване по повод на тях, тъй като не е обоснована специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК допълнителна предпоставка - значение на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Бланкетното посочване на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и твърдението на частния жалбоподател, че въпросите „са от значение за точното прилагане на разпоредбите на Закона за банковата несъстоятелност“, не позволяват на касационната инстанция да извърши преценка доколко касационното разглеждане на въпросите ще допринесе за постигане на целта, вложена в съдържанието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и разяснена в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС - чрез принос в тълкуването да се осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Неоснователно е и искането на жалбоподателя обжалваното определение да се допусне до касационно обжалване като очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предполага обжалваното определение да е постановено при видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Определението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че въззивното определение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В случая частният жалбоподател е аргументирал очевидната неправилност на обжалваното определение с доводи, които се припокриват с поддържаните в частната касационна жалба оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на въззивния съд за липса на правен интерес от предявения отрицателен установителен иск. Поддържаните доводи не насочват към уредената в чл.280, ал.2, пр.3 ГПК квалифицирана форма на неправилност, а изискват проверка за законосъобразното формиране на решаващите изводи на въззивния съд, с които е мотивирано потвърждаването на първоинстанционното определение за прекратяване на делото поради недопустимост на иска. В рамките на правомощията си по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява обжалваното определение като очевидно неправилно и не намира за необходимо да го допуска до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по в. ч. т. д. № 2593/2020 г. на Софийски апелативен съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,