Определение № 50137 от 03.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2897/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Р. М., представляван от адв. М. Г., срещу решение № 109 от 11.05.2022 год. по в. гр. д. № 65/2022 год. на Окръжен съд – Враца. В първоинстанционното производство Врачанският районен съд е приел за разглеждане иск с правно основание чл. 50, вр. с чл. 45 ЗЗД, предявен от Г. Р. М. против „Технотест“ ООД, Министерство на отбраната и Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, за заплащане на сумата 13 000,00 лв. обезщетение за имуществени вреди, причинени от паднала на 15.05.2020 год. покривна метална конструкция на сградата на Военно окръжие – гр. Враца върху собствения на ищеца лек автомобил „Хонда“, модел „Акорд“ с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва от предявяването на иска – 25.03.2021 год. до окончателното ѝ изплащане. Установено е по делото, че сградата е актувана като публична държавна собственост с акт от 2008 год., а правата за управление са предоставени на Министерство на отбраната. Като собственик на самостоятелен обект в сградата се легитимира и ответното „Технотест“ ООД. При тези констатации и двете съдебни инстанции са мотивирали извод за наличие на пасивна материална легитимация на ответниците. До разминаване в крайните им изводи по предмета на делото е довело несъответствието във фактическите им констатации по основния спорен между страните въпрос, а именно относно наличието на непреодолима сила като обстоятелство, изключващо отговорността на ответниците за неподдържане на сградата в безопасно и добро техническо състояние. За да уважи исковата претенция първоинстанционният състав се е обосновал с изготвена комплексна експертиза в хода на приобщеното по делото досъдебно производство по описа на Военно-окръжна прокуратура – София. Въз основа на заключението е направил извод, че дори и при по-силен вятър от измерения към датата на инцидента, при полагане грижата на добрия стопанин и използване на съвременните технологии, знания и науката, покривната конструкция би следвало да издържи. При въззивното разглеждане на делото по жалби на ответниците, въззивният съд е преквалифицирал предявените искове. Посочил е, че ответниците са юридически лица, които винаги извършват правни и фактически действия чрез възлагане на физически лица, поради което и отговорността за неподдържане на сградата в безопасно и добро техническо състояние е по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД. При обсъждане на въпроса относно причините за рухване на покривната конструкция обаче окръжният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не може да се направи извод за наличие на пряка причинна връзка между настъпилите вреди и бездействието на лицата, на които е възложено да поддържат покривната конструкция на сградата в безопасно състояние. Извършена е констатация също така, че първоинстанционният съд се е позовал на събрана в досъдебното производство експертиза в нарушение на процесуалните правила, която не може да служи като доказателство във въззивното производство с оглед принципа на непосредственост в гражданския процес по чл. 11 ГПК. При това положение е пристъпил към приложение на неблагоприятните последици от разпределение на доказателствената тежест и е отменил първоинстанционното решение в обжалваната му част, с която предявените искове са уважени до размер на сумата 12 406 лв. Недоволен от така постановеното съдебно решение е останал касаторът Г. М., който се позовава на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли за неговата отмяна и вместо това иска да бъде постановено решение, с което да се уважи предявеният иск. В изложението към жалбата касаторът поддържа наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по формулирани в него материално- и процесуалноправни въпроси, за които твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, като същевременно с това разглеждането им би допринесло за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответниците „Технотест“ ООД, чрез пълномощника си адв. В. Д., Министерство на отбраната, чрез пълномощника си държавен експерт-юрист Г. Т., и Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез юрисконсулт Д. К., оспорват жалбата в писмени отговори по съображения за неоснователност, както и липса на посочените предпоставки за допускане на касационното обжалване. В отговорите на „Технотест“ ООД и Държавата се отправя и искане за присъждане на разноски пред касационната инстанция. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, при проверка за допустимостта на касационното производство намира, че жалбата следва да бъде приета като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. По обосноваността на изложените основания за допускане на касационно обжалване приема следното: Съгласно дадените разяснения в т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква, когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това. В случай, че установяването му е предпоставено от съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, въззивният съд служебно назначава експертиза и определя задачата ѝ на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт. В случая, в хода на въззивното производство пред Врачанския окръжен съд между странните е възникнал спор относно доказателствената сила на приетата в досъдебното производство комплексна експертиза. Ищецът е поддържал становище, че същата следва да бъде ползвана, докато ответниците са обосновавали тезата за необходимостта от назначаване на експертиза в самото исково производство. По този въпрос съдът не е взел отношение в откритото съдебно заседание, а едва с постановеното решение е обективирал становището си, че изготвената по досъдебното производство експертиза не съставлява допустимо доказателство в рамките на гражданския процес. По този начин съдът се е произнесъл в противоречие с установената задължителна тълкувателна практика, а както и с последователно възприетото в практиката по чл. 290 ГПК разбиране, че въззивният съд е длъжен да събере онези относими и допустими доказателства, които не са били събрани поради допуснато от първоинстанционния съд нарушение на процесуалните правила. След като районният съд не е изпълнил задължението си по чл. 140, ал. 2 ГПК в първото заседание по делото да уведоми страните за недопустимостта събраните в рамките на досъдебното производство заключения да бъдат ползвани като годни доказателствени средства в гражданския процес, въззивната инстанция не може директно да пристъпи към прилагане на неблагоприятните последици по чл. 154 ГПК – в този смисъл решение № 156 от 21.01.2020 год. на ВКС по гр. д. № 336/2019 год., II г. о., решение № 7 от 29.01.2021 год. на ВКС по т. д. № 94/2020 год., II т. о., решение № 147 от 08.05.2014 год. на ВКС по гр. д. № 5659/2013 год., IV г. о. Когато в предмета на делото са наведени твърдения за факти, установяването на които е свързано със специални знания или са представени доказателства, преценката на които изисква специални знания, по делото задължително следва да се изслуша експертно заключение, освен ако страната, чиято е доказателствената тежест изрично се откаже от него или не внесе разноските по експертизата /решение № 314 от 22.11.2011 год. на ВКС по гр. д. № 392/2011 год., ІІ г. о. /. Изложеното обосновава наличие на предпоставките за допускане на касационното обжалване в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по уточнения и конкретизиран от настоящата инстанция /съобразно правомощията ѝ по т. 1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/ въпрос относно приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК в хипотезата на констатирано процесуално нарушение от страна на първоинстанционния съд, изразяващо се в позоваване на приета експертиза в досъдебно производство в нарушение на принципа за непосредственост. Останалите формулирани от касатора въпроси касаят: процесуалните задължения на въззивната инстанция по чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на съдебното решение; правната квалификация на предявения иск; дължимата грижа на добрия стопанин; непреодолимата сила. Във връзка с тях не се обосновават предпоставки за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което същите ще бъдат взети предвид като доводи за неправилност при разглеждане на делото по същество. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,