Определение № 50686 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1044/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Д. против решение № 209 от 10.11.2021 г., постановено по въззивно гражданско дело № 341 по описа за 2021 г. на Сливенския окръжен съд, с което е отменено решение № 260295 от 29.04.2021 г. по гр. д. № 4685 по описа за 2018 г. на Сливенския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Министерството на отбраната на Република България срещу Д. Д. иск по чл. 260, ал. 1 от ЗОВСРБ за заплащане на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация за времето на обучението в НВУ „В. Левски“, пропорционално на срока на неизпълнението на сключения между страните договор за обучение - 4 г., 2 м. и 10 дни, в размер на 10 949,79 лева, заедно с обезщетение за забава в размер на законната лихва от 26.06.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, като вместо това а постановено друго решение, с което искът до този размер е уважен.

Касаторът твърди, че решението на Сливенския окръжен съд е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване касаторът сочи т.1 и т.3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по следните въпроси:

1. От кой момент възниква задължението за възстановяване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация за страната по договора, когато с правна норма - по силата на ЗОВСРБ от 12.05.2009 г., това задължение е отменено и заменено с друго такова по силата на закон - ЗОВСРБ от 12.05.2009 г., като е предвиден нов срок за изпълнение и за който е сключен нов договор по силата на нова законова норма - ЗВСРБ /чл.134а/ ПЗР?

2. Какъв е редът и начинът на изчисляване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация, подлежащи на възстановяване от военнослужещите на основание чл. 260, ал. 1 ЗОВСРБ, в случаите, когато правоотношението е възникнало по ЗОВСРБ от 1996 г./отменен/ и е възникнало ново правоотношение по сила на ЗОВСРБ от 2009 г. с подписване на нов договор?

3. Намират ли приложение специалните правила в тези случаи - Инструкцията за определяне размера на издръжката на един обучаем във НВУ „Васил Левски“, факултет „Авиационен“, съгласно т. 8.4.1. от Наредба Н-1?

4. Намират ли приложение специалните правила в тези случаи - Инструкцията за определяне размера на издръжката по Наредба Н-1?

Министерството на отбраната на Република България застъпва становището, че няма основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като оспорва касационната жалба и по същество.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

Министерството на отбраната на Република България е посочило в исковата молба, че с договори от 39.08.2007 г. и от 26.05.2010 г., сключени с НВУ „В. Левски“, ответникът Д. Д. е поел задължение за десетгодишен срок за изпълнение на военната служба след завършване на обучението. Началото на изпълнението на това задължение е 27.07.2012 г., а договорът за военна служба бил прекратен със заповед на министъра поради подадено от ответника предизвестие. Ответникът е бил отчислен от списъчния състав на военно формирование 24990-София, считано от 16.05.2018 г., като по този начин е останала неизпълнена част от договора за 4 години, 2 месеца и 10 дни. Ето защо ответникът следва да възстанови на ищеца разходите за обучение, квалификация и/или преквалификация пропорционално на срока на неизпълнението, които възлизат на 23 336,08 лв. След прихващане на дължимите на ответника обезщетения по чл.227, ал.1, чл.199 и чл.224, ал.1, т.1 от ЗОВСРБ той остава да дължи 11 160,72 лв., за която сума Министерството е предявило осъдителен иск.

В отговора на исковата молба Д. Д. е оспорил предявения иск по основание и размер. Заявил е, че не дължи връщане на разходите за обучението, тъй като това задължение е въведено с новия закон, който няма ретроактивно действие и новелата на чл.260, ал.1 от ЗОВСРБ има действие от датата на сключване на втория договор. Позовал се е на нередовности при приемане на наредбата, определяща начина на изчисление на тези разходи- липсата на обществено обсъждане.

Сливенският районен съд е отхвърлил предявения иск, тъй като е приел, че в договора е предвидено връщане на разходите за обучение само при прекратяването му на посочените в него хипотези, които не са се осъществили в случая.

Сливенският окръжен съд се е позовал на разпоредбата на § 142 ДР на ЗОВСРБ, според която курсантите, заварени като обучаеми във висшите военни училища към датата на влизане в сила на новия закон, се смятат за военнослужещи с особен статус и с тях се сключват договори за военна служба по този закон, в който се включва и срокът за обучение. Те продължават и приключват обучението си по утвърдените за целия курс на обучение учебни планове и програми. Това според въззивния съд означава, че в договора от 26.05.2010 г. се субсумира и срокът, изтекъл по предходния договор от 2007 г., по време на който ответникът е бил курсант и при отчитане на времето на изпълнение или неизпълнение следва да се зачете целият 15-годишен срок. Основанието за възстановяване на разходите за обучение по чл.260 от ЗОВСРБ при прекратяване на договора преди изтичане на десетгодишния период на задължителна военна служба по желание на военнослужещия е предвидено в закона. Достатъчно е само да се установи, че прекратяването е станало преди изтичане на договорния срок, какъвто е настоящият случай. Въззивният съд е приел, че дължимият размер на обезщетението е този, който е изчислен от приетата по делото счетоводна експертиза въз основа на Наредба № Н-1/14.01.2013 г. Счел е, че този нормативен акт е приложим, тъй като към момента на прекратяване на правоотношението на 10.04.2018 г. Наредбата е била в сила и е била отменена след това. При общ размер от сумата от 55 590,74 лева и неизпълнен срок на военна служба от 4 г., 2 м. и 10 дни пропорционалната на неизпълнението сума е на 23 317,22 лева. След извършено прихващане с вземания на ответника за обезщетения в общ размер на 12367,43 лева предявеният иск е основателен за сумата от 10 949,79 лева. Ето защо въззивният съд е отменил първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен до този размер и е постановил друго решение, с което го е уважил.

Даденият отговор на първия въпрос на касатора в така постановеното въззивно решение не противоречи на цитираното решение №58 от 18.2.2010 г. по гр. д. № 53/2009 г. на ІІІ ГО на ВКС. В това решение е прието, че приложимият към спорното правоотношение закон се определя от момента на осъществяване на юридическия факт, от който възниква правото на Министерството на отбраната да претендира обезщетение – тоест моментът на прекратяване на договора за кадрова военна служба. В този смисъл е и даденото от Сливенския окръжен съд разрешение, според което юридическият факт, пораждащ вземането на ищеца съгласно чл. 260, ал. 1 ЗОВСРБ, е освобождаването на ответника от военна служба на 10.04.2018 г. въз основа на негово писмено предизвестие. Съдържащите се в този въпрос доводи на касатора за отпадане на това задължение след влизане в сила на новия закон и за неправилното му прилагане от въззивния съд с обратна сила са несъстоятелни и не съответстват на установената фактическа обстановка. Изяснено е по делото, че ответникът е бил курсант, който още с първия договор е поел задължение да прослужи 10 години след завършване на висшето военно училище. След като са оставали още 2 години и три месеца до завършването на училището, е влязъл в сила новият ЗОВСРБ и е сключен нов договор, с който това задължение е потвърдено. Военнослужещият може да прекрати и преди изтичане на срока служебното си правоотношение с писмено предизвестие на основание чл.163, ал.1 от закона, но тогава дължи възстановяване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация пропорционално на срока на неизпълнението съгласно чл.260 от ЗОВСРБ. Такова задължение е съществувало и по силата на чл.300 на отменения ЗОВСРБ от 1996 г., така че с разпоредбите на новия закон няма принципна промяна в това отношение. Ето защо не може изобщо да се приеме тезата на касатора за отпадане на това задължение с приемане на новия закон.

Другите въпроси на касатора са от значение за размера на дължимите от него разходи за обучение. С влязлата в сила на 22.03.2011 г. разпоредба на чл. 260, ал. 4 от ЗОВСРБ е възложено на министъра на отбраната да определя реда и начина за изчисляване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация. Към момента на прекратяване на служебното правоотношение с ответника /10.04.2018 г./ методиката за определяне на тези разходи е била уредена в Наредба № Н-1/14.01.2013 г., която е приложена от вещото лице и е възприета от въззивния съд. Касаторът не може да се ползва от отмяната на Наредбата, за да се освободи от задължението си, тъй като тази отмяна, влязла в сила на 7.7.2020 г., няма обратно действие. Нещо повече-липсата или недействителността на актовете на Министъра на отбраната относно методиката за изчисляване на разходите за квалификация и/или преквалификация не могат да доведат до отхвърляне на предявения в гражданския процес иск за заплащането на тези разходи. Дори да няма валидна методика, гражданският съд следва да приложи разпоредбата на чл.162 от ГПК и да съобрази това заключение на вещото лице, което в най-голяма степен би отразило действителния размер на разходите. Такива са в крайна сметка и указанията в цитираното от касатора решение № 297/23.10.2015 г. по гр. д. № 284/2015 г. на ІV ГО на ВКС. В настоящия случай въззивният съд е определил размера на иска именно въз основа на заключението на вещото лице, което не е било оспорено от касатора в срока и по реда на чл.200, ал.3 от ГПК с доводите, изложени в касационната жалба.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че дадените от Сливенския окръжен съд разрешения на поставените от касатора въпроси съответстват на практиката на ВКС, поради което касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение