Определение № 1984 от 25.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 1085/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „АВУС Международно регулиране на щети“ ЕООД & Ко. КД срещу определение № 931 от 03.04.2025 г. по ч. т. д. 845/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което са потвърдени определение от 01.12.2023 г. и определение от 17.01.2025 г. по т. д № 865/2020 г. по описа на Софийския градски съд, в частта, с която е оставено без уважение искането на ответника „АВУС Международно регулиране на щети“ ЕООД & Ко. КД за присъждане на разноски за разликата над присъдените 2 000 лв. до сумата 23 640 евро, с равностойност 46 235,82 лв.

Частният жалбоподател поддържа, че въззивното определение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на процесуалния закон. Изтъква, че неправилно въззивният съд е определил материалния интерес по спора, позовавайки са на първоначалния размер на предявения иск, без да съобрази заявените от ищеца увеличения на иска преди подаването на писмения отговор на исковата молба. Сочи, че предвид разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размерът на адвокатското възнаграждение се определя въз основа на материалния интерес по делото, като под интерес следва да се разбира цената на предявените искове или при съобразяване на чл. 2, ал. 5 от Наредбата - цената на всеки иск. Счита, че с оглед заявените увеличения на иска релевантният материален интерес, въз основа на който следва да бъде определен минималният размер, под който съдът не може да намали адвокатското възнаграждение в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК, вр. чл. 36 ЗА, е заявената от ищеца увеличена претенция или сумата 224 405,87 евро, а не първоначалният размер от 25 975,35 евро, както е приел въззивният съд. По тези доводи моли обжалваното определение да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което да бъде уважена молбата му по чл. 248 ГПК за присъждане на разноски за разликата над 2 000 лв. до 23 640 евро, с равностойност 46 235,82 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Как следва да се дефинира „драстично несъответствие“ между сложността на спора и уговореното възнаграждение, с оглед спазване на принципа за обезщетяване на реално претърпените вреди при деликтната отговорност, стояща в основата на отговорността за съдебни разноски по чл. 78 ГПК?

2. Какъв е материалният интерес на спора – размерът на първоначално предявените частични искове или този на последващо заявените увеличения на исковете?

3. Как се определя цената на иска?

4. Следва ли ищецът да понесе деликтна отговорност за поддържане на искове и водене на съдебен процес, след като има голяма степен на сигурност, че ще бъде уважено евентуално ответниково възражение за липса на международна компетентност и делото ще бъде прекратено, респ. няма да се развие в пълния му обхват?

5. Субективните мнения на страните в процеса за очаквания резултат от делото следва ли да влияят върху обективната преценка относно степента на сложност на спора?

Моли касационно обжалване да бъде допуснато по поставените въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът по жалбата, „Застрахователна компания „Лев инс“ АД, в предоставения му срок не депозира писмен отговор и не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 248, ал. 3, изречение 2-ро ГПК съдебен акт в указания на страната преклузивен срок.

За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел, че ответникът има право на разноски при прекратяване на делото /чл. 78, ал. 4 ГПК/, които разноски следва да бъдат реално направени и своевременно поискани – т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Намерил е, че в случая и трите условия не са спорни: производството е прекратено с влязло в сила определение от 06.12.2021 г., първият ответник по иска е доказал направени разноски за адвокат в размер на 23 640 евро, като е заявил искането за разноски с отговора на исковата молба и с молбата по чл. 248 ГПК.

Посочил е, че спорният въпрос е дали поисканите разноски се явяват прекомерни съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК и до какъв размер следва да се намалят, каквото възражение е направено своевременно от ищеца в отговора на искането по чл. 248 ГПК. Подчертал е, че макар разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК да ограничава правомощията за намаляване на разноските в тази част до размера на минимално определения размер съобразно чл. 36 ЗА, то това ограничение не е обвързващо за съда предвид установеното противоречие с правото на ЕС с решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. Изтъкнал е, че следва да бъде съобразено изискването на чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА размерът на адвокатското възнаграждение да бъде справедлив и обоснован. Счел е, че правомощието на съда по чл. 78, ал. 5 ГПК е изключение от принципа на зачитане на договорната свобода, към защита на която всъщност е насочено цитираното решение на СЕС, в която правомощието на Висшия адвокатски съвет по чл. 36 ЗА е разгледано през призмата на ограничаване на конкуренцията в рамките на предоставянето на адвокатски услуги, т.е. от гледище на възможността адвокатите да уговарят по-ниски възнаграждения и от гледище на ограничаване на свободата на договаряне между адвокат и клиент. По тези мотиви е заключил, че незачитането на тази договорна свобода по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК следва да се извършва само при драстично несъответствие между сложността на спора и уговореното възнаграждение, с оглед спазване на принципа за обезщетяване на реално претърпените вреди при деликтната отговорност, стояща в основата на отговорността за съдебни разноски по чл. 78 ГПК. Приел е, че в конкретния спор е налице именно такова драстично несъответствие, доколкото от една страна, размерът на уговореното адвокатско възнаграждение от 23 640 евро е почти идентичен с материалния интерес от първоначално предявените частични искове, който възлиза на 25 975,35 евро, като последващо заявените увеличения на исковете не следва да се вземат предвид, тъй като не са допуснати от съда преди прекратяване на производството, а от друга страна, след постановеното определение № 63/28.01.2021 г. по ч. т. д. № 2175/2020 г. на ВКС е било напълно ясно за един квалифициран адвокат, че ако ответниците заявят своевременно възражение за липса на международна компетентност, то делото ще бъде прекратено и няма да се развие в пълния му обхват. Допълнил е, че съдържанието на подадения от адвоката отговор на исковата молба се изчерпва почти изцяло от направеното възражение за липса на международна компетентност, от което е извел, че адвокатът е имал голяма степен на сигурност, че този отвод ще бъде уважен. Заключил е, че уговарянето на адвокатско възнаграждение в почти идентичен размер с цената на исковете не може да се приеме за обосновано с оглед на този очакван резултат от делото, като е подчертал и че с оглед единственото извършено от адвоката на ответника процесуално действие – подаването на отговор на исковата молба, следва да се приеме, че присъдените от първоинстанционния съд разноски в размер на 2 000 лв. са справедливи и обосновани.

По тези мотиви е постановил обжалвания резултат.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Формулираният от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК първи процесуален въпрос е релевантен, доколкото е обсъден от въззивния съд. Касаторът заявява въпроса при допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да обоснове последната съобразно указанията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като извън доводите за неправилност на решаващите правни изводи на въззивния съд, в изложението липсват аргументи, относими към допълнителния селективен критерий по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът не се позовава на нито една от разгледаните в т. 4 на тълкувателното решение хипотези, с които се свързва проявлението на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно - съществуваща по въпросите неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена, настъпили изменения в законодателството или обществените отношения, налагащи осъвременяване на съществуваща съдебна практика, непълна, неточна или противоречива правна уредба на приложими към спорното правоотношение законови разпоредби, пораждаща необходимост от създаване на съдебна практика. В изложението не се твърди и не се сочи противоречива практика на съдилищата, създадена поради нееднозначно тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, а с поставения въпрос се иска тълкуване на използван от въззивния съд термин „драстично несъответствие“, който не е част от диспозицията на правната норма. По тези мотиви и предвид неизпълнението от касатора на задължението му да обоснове допълнителната предпоставка по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното определение не може да бъде допуснато до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по този въпрос.

Вторият и третият въпроси са зададени в контекста на оплакванията на касатора, че за целите на определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение, под който съдът не може да намали договореното възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, вр. чл. 36 ЗА, предвид разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения релевантен е материалният интерес по делото, като под интерес следва да се разбира цената на предявените искове или при съобразяване на чл. 2, ал. 5 от Наредбата - цената на всеки иск. Въззивният съд изрично е отрекъл да е обвързан от минимално определения размер съобразно чл. 36 ЗА предвид установеното противоречие с правото на ЕС с решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, поради което и въпросите не отговарят на изискването да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и по същите не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

Въззивният съд не е отрекъл отговорността на ищеца за разноски, нито е възприел субективните очаквания на страните като релевантни за отговорността за разноски, поради което и формулираните от касатора четвърти и пети въпроси не могат да обусловят допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Мотивите на въззивния съд във връзка с развилото се производство по повод постановеното и отменено с акт на ВКС прекратително определение поради липса на международна подсъдност са във връзка с изложения решаващ извод, че по основния спорен правен въпрос по делото към момента на връчване на исковата молба за отговор на ответника вече е било налице произнасяне на ВКС, което изключва правната и фактическа сложност на делото. Несъгласието с този правен извод на съда е оплакване за неправилност на въззивния акт, по което съдът не може да се произнесе във фазата на селектиране на касационните жалби.

По тези съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение