Определение № 427 от 27.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 755/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. К. К. и И. П. Д. - К., чрез общият им пълномощник адв. Д. против решение № 181 от 06.11.2020 г. по гр. д. № 192/2020 г. на Апелативен съд – Велико Търново.

Ответникът Л. Н. К., чрез адв. В. е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски по чл. 38, ал. 2 ЗА.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Жалбата има за предмет горното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 164/08.06.2020 г. по гр. д. № 684/2019 г. на Окръжен съд - Русе за прогласяване недействителността, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 152 ЗЗД по иск, предявен от Л. Н. К. против М. К. К. и И. П. Д. – К., на договора от 29.11.2016 г. за покупко - продажба на 3/4 идеални части от недвижим имот - самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ... по кадастралната карта и регистри на [населено място], с административен адрес: [населено място], [улица], вх. ., ет. .., ап. .., обективиран в нотариален акт № .., том .., нот. дело № ... г. на Служба по вписванията (СВп)- [населено място], като прикриващ сключено в нарушение на закона съглашение за обезпечаване вземането на ответниците срещу ищцата и покойния й съпруг Л. В. К. по предоставен паричен заем в размер на 55 330 лв. за погашение дългът на сина на последните по изп. д. № 536/2016 г. на ЧСИ В. М..

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че по силата на договор за заместване в дълг от 23.10.2015 г. синът на ищцата – В. Л. К. се е задължил да заплати на Н. Г. Н. и М. С. Н. сумата от 61 843. 88 лв., което задължение е обезпечено от Л. и Л. К. (последният починал на 08.03.2018 г.) чрез учредяване на договорна ипотека върху собствения на последните недвижим имот – апартамент № 14, находящ се в [населено място], на [улица], вх. 7, ет. 3. Срещу длъжника В. К. било предприето принудително изпълнение за събиране на горното вземане и образувано изп. д. № 536/2016 г. по описа на ЧСИ В. М.. Част от дълга по изпълнението в размер на 20 000 лв. била погасена от родителите на длъжника – Л. и Л. К. със средства от техни близки и приятели, като към 07.11.2016 г. актуалният му остатък възлизал на 55 328. 20 лв. Прието е, че в същото време на ответниците К. е отпуснат кредит от „Банка Пиреос България“ АД в общ размер на 55 330 лв. за покупка на недвижим имот - гореописаният апартамент № 14 и за срок от 228 месеца. Кредитът е усвоен на 02.12.2016 г., чрез превод по сметката на ответника М. К., по която са извършвани и погасителните вноски. С договор за покупко – продажба от 29.11.2016 г., оформен в нотариален акт № ..., д. № ../... г., вписан в СВп–гр.Русе с № .., том ., д. № ../... г. ищцата и съпругът й Л. К. прехвърлили на ответниците К. собствеността върху апартамент №.., с идентификатор № ... и административен адрес [населено място], [улица], ведно с прилежащата изба № .. срещу продажна цена от 61 000 лв., от които в деня на подписване на договора продавачите получили 5 670 лв., а остатъкът от 55 330 лв. – осигурен чрез горния банков кредит, предоставен на купувачите от „Банка Пиреос България“ АД. Установено е поето с договора задължение на продавачите с получената от тях сума по отпуснатия на купувачите кредит да погасят дълга на В. К. по изп. д. № 536/2016 г. на ЧСИ В. М., както и че на 02.12.2016 г. ответникът М. К. е превел с платежно нареждане към ЧСИ В. М. сумата 55 501. 60 лв., с посочено основание за превода – изп. д. № 536/2016 г. По разплащателната сметка на ответника К. са постъпвали вноски, извършвани от ищцата и възлизащи в общ размер на 5 076 лв. Прието е, че техният размер съответства на размера на погасителните вноски по погасителния план, съобразно договора за кредит. Предвид на горната фактическа обстановка, установена от писмените доказателства и показанията на разпитаните по делото свидетели (които са счетени за допустими съгласно чл.164, ал. 1 ГПК, тъй като с тях се установяват фактите около сключване на сделката, без да се опровергава съдържанието на изявленията по нея – че ищцата и покойният и съпруг са искали да запазят собствеността върху ипотекирания имот; че са търсели източници на финансиране за погашение дълга на сина им по изпълнителното производство; че са срещнали пречка за банково кредитиране с оглед тяхната възраст и ниските им по размер пенсии; че са открили такава възможност у ответниците, които се съгласили да осигурят средствата чрез отпуснат им кредит за покупка на жилището, вноските по погасяването на който се извършват от продавачите; че са продължили да живеят и след продажбата в имота; че след изплащането на кредита ще получат обратно имота си), ценени в тяхната съвкупност въззивният съд е направил извод, че хронологията и естеството на отношенията между страните сочат не на намерение да се прехвърли собственост върху недвижим имот срещу насрещна цена, а да се създаде обезпечение на кредитора. Развити са доводи, че целта на процесното съглашение е да се заобиколи забраната за предварително уговаряне начин на удовлетворение на кредитора, различен от предвидения в закона – чл. 152 ЗЗД и имотът по процесната сделка да служи като обезпечение на получената в заем от ищцата и покойния й съпруг сума, предоставена от купувачите - ответниците К. чрез отпуснат им банков кредит. Поради тези свои характеристики съглашението е прието за недействително в посочения му обем (досежно прехвърлените 3/4 ид. части от имота), като сключено в противоречие на закона.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите повдигат правни въпроси, които поддържат да са значими за изхода по делото и тяхното разглеждане от касационния съд считат да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание за достъп до касация по чл. 280, ал .1, т. 3 ГПК. Позовават се също и на основанията за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – съответно поради вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.

Поставените въпроси имат следното съдържание:

1. „Допустим ли е за разглеждане незаконосъобразно предявен насрещен иск от един съсобственик, при две решения на Окръжен съд – Русе (ОС – Русе), касателно общ предмет на иска, с противоречиви правни изводи, при невписана искова молба, като се вземе в предвид, че съгласно СК и ЗН ищцата не е собственик нито на 3/4 ид. ч., нито на целия процесен апартамент, като по същество имаме две решения на горепосочения окръжен съд, касателно общ предмет на иска, с противоречиви правни изводи, като първото от тези решения е недопустимо, поради което и второто от тях също не би могло да бъде допустимо, доколкото пороците за недопустимостта на иска са били изначални и не е могло, а и изцяло не са отстранени в хода на делото, като на практика първото въззивно решение е следвало да потвърди първоинстанционното решение, на базата на фактите на недопустимост на предявения насрещен иск пред районния съд в [населено място], като освен това първото съдебно решение (в.гр.д. №334/2019 г. на ОС – Русе) визира иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД за целия апартамент, а второто съдебно решение (гр. д. № 684/2019г.) и съответно и въззивното решение на Апелативен съд - Велико Търново, са за иск по чл. 26, ал. 1, вр. чл. 152 ЗЗД за 3/4 от апартамента?“;

2. „Допустимо и законосъобразно ли е определянето на насрещния иск от ОС – Русе като преюдициален спрямо търсената защита за собственост с цел отстраняване на ОФГ в нотариалния акт, предмет на насрещния иск, при условие, че ОФГ на нотариалния акт при нейното неотстраняване подвежда ОС – Русе при разглеждане на насрещния иск относно правните изводи по точното прилагане на закона?“;

3. „Допустимо и законосъобразно ли е ОФГ в нотариалния акт да се интерпретира в обжалваното въззивно решение погрешно, като „начало на писмено доказателство“?“;

4. „Допустимо и законосъобразно ли е при наличието на установени в делото факти, на общо известни и служебно известни на съда факти той да продължава с разглеждането на иска без да упражни правомощието си по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК - за спиране на производството при установени данни за престъпления и да сезира прокуратурата?“;

5. „Допустимо и законосъобразно ли е прилагането на изключение от чл. 165, ал. 1 и ал. 2 ГПК по морални съображения за защита като уж „слаба страна“, уж получили неизгоден заем и уж жертва на неморални и незаконни действия, за свързани лица по смисъла на ЗКПО и ЗКИ, осъществяващи търговска дейност от много години, с няколко свързани икономически дружества, в условията на икономическа свързаност ползващи въпросния апартамент за офис на две дружества и общо дължащи над един милион лева (1 037 035. 71 лв.), като се приеме от решаващия съд, че тези лица не са разбирали какво правят, че техните приятели и консултанти, а после и свидетели, не са знаели за тяхната дейност, че не се касае за измама на купувачите, т. е. под един морален предлог не се ли достига до един обществено опасен резултат на защита на една дръзка недобросъвестност и злоупотреба с материално и процесуално право от страна на продавачите и ищци по делото, при това в предходен момент същите „слаби лица“ са поели ангажимент за заплащане по 7 000 лв. месечно по споразумение с третите лица - кредитори, както и очевидно, че им е било добре известно, че след продажбата на апартамента не са владелци, а държатели и следва да си плащат наема както за личното ползване, така и за офисите на намиращите се там фирми?“;

6. „Допустимо и законосъобразно ли е липсата на доклада на съда, респ. несъобразяването на съдебното решение с общоизвестни и служебно известни на съда факти, по смисъла на чл. 155, вр. с чл. 6, ал. 2 ГПК, в частност наличните данни за действащите търговски дружества в търговския регистър, наличните данни в публичния регистър на длъжниците към НАП, наличните данни в регистъра на длъжниците на КЧСИ, публичните и частни задължения. Тези факти следва да се приеме, че не подлежат на доказване и следва да бъдат съобщени на страните от съда, че ги смята за такива, като съобщаването следва да се изрази в постановяване на нарочен съдебен акт - определение за това, че съответният факт не се нуждае от нарочно доказване поради характера му на общоизвестен такъв или служебно известен на съда, защото само по този начин страните могат да изложат своите доводи във връзка с този факт и значението му за правилното решаване на делото, в противен случай ще е налице съществено процесуално нарушение на правилата за събиране на доказателствата в процеса, нарушаване на равенството на страните при решаването на конкретния спор, както и на диспозитивното начало - чл. 6, ал. 2 ГПК?“;

7. „Допустимо и законосъобразно ли е приемането на свидетелски показания на адвокат за факти станали му известни от служебното му свързване със съветник на двете страни, друг адвокат, в нарушение на чл. 166, ал. 3 ГПК, чл. 45 ЗА и чл. 13 ал. 5 от Етичния кодекс за адвокатите, при това нищо не знаещ нито за търговските дружества на ищците - свързани лица, нито за огромните им публични и частни задължения в дейността им на икономически свързани субекти?“;

8. „Допустимо и законосъобразно ли е приемането на свидетелски показания на ЧСИ допуснат, като свидетел в нарушение на чл. 20 ЗЧСИ, касаещ професионалната тайна, при това пропуснал да съобщи на съда останалите още 6 изпълнителни дела за същите свързани лица, както и присъединяването на НАП в тези дела, както и огромните задължения на тези свързани лица?“;

9. „Допустимо и законосъобразно ли е адв. В. да представлява довереникът Л. К. при наличието на нарушение на чл. 13 от Етичния кодекс на адвокатите и подадена ли е насрещната искова молба от легитимна страна, като е консултирал и двете страни, обезпечил е удобен свидетел за иска си и сам е предложил и помагал да се реализира всичко по процесиите отношения?“;

10. „Законосъобразно и правилно ли е установяването на прикрита сделка за обезпечение на заем при липса на основен белег, характерен за чл. 240 ЗЗД и смисъла на понятието заем - а именно получаване и задължение за връщане с лихва, срок и погасителен план, ако това става на части от заетата сума на заемодателя?“;

11. „Допустимо и законосъобразно ли е решаващият съд да не се произнесе относно последиците за страните, тоест реституиране на даденото, при обявяването на нищожност на договора за покупко-продажба?“.

Жалбоподателите считат, че горните питания имат значение за точното приложение на закона и развитието на правото с оглед необходимостта от разглеждането им от касационния съд с принос за създаване на практика по посочените проблеми с процесуален характер, както и по приложението на чл. 152 ЗЗД в хипотезата на отсъствие на доказателства за елементи от фактическия състав на чл. 240 ЗЗД.

Сочат се данни от публичния търговския регистър за осъществявана от ищцата и покойния й съпруг търговска дейност под съответната правноорганизационна форма, седалище, адрес на управление и за наличие на публични задължения; поддържа се, че ищцата, съпругът й и синът й са „свързани лица“ по смисъла на §1, ал. 1, т. 4, б. „а“ от ДР на Закона за кредитните институции, респ. са „икономически свързани лица“ по т. 5 от същия текст. Прави се и довод, че свидетелските показания са били недопустими, както и че при постановяване на обжалваното решение са нарушени разпоредбите на чл. 12 и чл. 235 ГПК.

Формулираните въпроси в изложението към касационната жалба нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. Те не са поставени в основата на решаващите изводи на въззивния съд по спорния предмет, а са изводими от становището на страната за неправилност на обжалваното решение. За да е релевантен, въпросът следва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране на решаващата воля на въззивната инстанция, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпрос, който произтича от становището на касатора няма характеристиките на правен и не осъществява общо основание за допускане на касационен контрол. Всички от разглежданите питания (без първото) по своето естество осъществяват общи основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче са различни от основанията за допускане на касационно обжалване, очертани при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. Релевираните касационни оплаквания са относими във фазата по разглеждане на касационната жалба – в производството по чл. 290 ГПК, но са без значение в предхождащата я фаза от касационното производство – тази по чл. 288 ГПК, когато се извършва селектирането й по критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Непоставянето на релевантен правен въпрос от значение за изхода по делото, само по себе си е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – виж мотивите към постановките по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт.

Липсват данни обжалваното въззивно решение да е вероятно недопустим съдебен акт – арг. от чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, като предпоставка за достъп до касация. Решението е процесуално допустимо, тъй като е постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на иск (проблем, засегнат с първото питане по изложението), както и при наличието и надлежното упражняване на правото на жалба.

Не се откриват и предпоставки в приложно поле на основанието по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК – за допускане на касационен контрол поради очевидната неправилност на въззивното решение. Това е самостоятелен фактически състав, чието обосноваване изисква въвеждане на конкретни, относими към него обстоятелства, различни от доводите за неправилност на въззивния съдебен акт, което не е направено при изготвяне на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. За пълнота ще следва да се посочи, че разглежданото основание предпоставя аргументиране наличието на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. В случая няма мотивирано изложение в такава насока.

Оплакванията във връзка със сочената от страната недопустимост на свидетелските показания, с допуснатите нарушения на чл. 12 и чл. 235 ГПК при постановяване на обжалваното решение, както и тези за наличие на „свързани лица“ и за публични задължения у субектите – търговци, обезпечаващи участието в търговския оборот на ищцата и приживе на нейния покоен съпруг, са без значение за селектирането на касационната жалба в производството по чл. 288 ГПК, а са по правилността на въззивния съдебен акт, чиято проверка се осъществява след допускане на касационен контрол.

В заключение, касаторите не са обосновали предпоставки в приложно поле на сочените основания за достъп до касация, отсъстват и тези по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, поради което искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.

С оглед на изхода на делото в полза на адвоката, оказал безплатна правна помощ на ответника по касационната жалба Л. К. – адв. В. В., изразяваща се в подаване на отговор на касационната жалба, следва да се присъди възнаграждение. Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА) условие за заплащане от насрещната страна на предоставена безплатната адвокатска помощ е наличието на основание по чл. 38, ал. 1 ЗА – т. е. достатъчно е по делото да бъде представен договор за правна помощ, в който да е посочено, че се оказва безплатна правна помощ от адвокат на конкретно основание. Такъв договор в случая е представен към отговора на касационната жалба, с дата 17.02.2020 г. и посочен предмет. След като се касае до изготвяне на отговор по касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване без процесуално представителство възнаграждението е в размер 3/4 от възнаграждението по чл. 7 или 8, но не по-малко от 500 лв. – чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Затова жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на адв. В. В. сумата от 500 лв. - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на ответницата в настоящото производство.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на III г. о.