Определение № 81 от 07.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 2043/2017 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. В. Г. срещу решение № 902 от 19.04.2017г. по т. дело № 3383/2016г. на Софийски апелативен съд, Търговска колегия, 9 състав, с което след частична отмяна на решение № 714, постановено след открито съдебно заседание, проведено на 30.10.2015г., по т. дело № 5548/2007г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-22 състав, ответникът [фирма] е осъден да заплати на ищеца [фирма], [населено място] следните суми: на основание чл. 59 ЗЗД сумата от 32 174 лв. – за осъществено ползване на собствения на [фирма] недвижимия имот, находящ се в [населено място], [улица] представляващ партерен етаж, мецанин и мазе на сградата, за периода от 01.07.2002г. до 30.09.2002г.; законната лихва върху сумата, считано от 28.06.2007г. до окончателното изпълнение на задължението; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 5 000 лв. – обезщетение за забава на изпълнение на присъденото обезщетение за лишаване от ползване на имота, за периода от 29.06.2004г. до 28.06.2007г.; на основание чл. 64, ал. 1 ГПК /отм./ сумата от 4 927,28 лв. – направени разноски по делото съобразно уважената част от исковете. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като въззивният съд не е обсъдил дали, как и с колко банката се е обогатила. Релевира доводи, че не са представени доказателства за размера на обогатяването и обедняването, както и не е направена съпоставка между обогатяването и обедняването. В инкорпорирано в касационната жалба изложение съгласно императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът излага доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по релевантен материалноправен въпрос в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в ППВС № 1/1979г.: Включва ли фактическият състав на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД обогатяване на ответника? Касаторът моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, след което същото да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени, и претендира присъждане на направените разноски. Ответникът /ищец в първоинстанционното производство/ [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. С. П. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа становище, че формулираният от касатора материалноправен въпрос няма значение за изхода на спора и не е обусловил решаващата воля на въззивната инстанция, а направеният извод на база установените по делото факти, че е налице обогатяване, е относим към обосноваността на въззивния съдебен акт и не подлежи на преценка по чл. 288 ГПК. Ответникът моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение и претендира присъждане на направените разноски. Третите лица – помагачи Т. К. Д., Я. Т. Д. и В. Й. С. не изразяват становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, доводите на страните и след проверка на данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. Въззивният съд е констатирал, че с нотариален акт № 187, том LІІ, дело 112/1992г. на Първи Нотаруис при Софийска нотариална служба от 14.07.1992г. Т. К. Д., Я. Т. Д. и В. Й. С. са придобили 4/5 ид. части от масивна жилищна сграда, находяща се на [улица], стар № 2 на ъгъла с [улица]с площ около 396 кв. м. След като е анализирал доказателствата, установяващи приемането на нови съдружници в [фирма] и увеличаването на капитала на дружеството чрез апортни вноски, съдебният състав е приел, че ищецът [фирма], [населено място] като правоприемник на [фирма] се легитимира като собственик на 4/5 идеални части от процесния недвижим имот, придобити чрез апорт, вписан с решение от 21.03.1994г. по ф. дело № 7791/1992г. на СГС, оставено в сила с решение № 133/11.05.1995г. по ф. дело № 169/1994г. на ВС на РБ, V г. о. Въззивната инстанция е установила наличие на възникнало между праводателите на [фирма] и ответника правоотношение по договор за наем от 26.10.1992г. на процесния недвижим имот, сключен за срок от 10 години, т. е. до 26.10.2002г. Изложила е съображения, че като собственик на апортираните 4/5 ид. части от недвижимия имот, новият собственик [фирма] е бил обвързан от договора за наем като договор без определен срок на основание чл. 237, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. След обсъждане на представените по делото доказателства, включително разменената между [фирма], респективно [фирма] и ТБ [фирма], клон „С.” кореспонденция, решаващият съдебен състав е приел, че с писма изх. № 4378/09.09.1997г. и № 4394/17.09.1997г. [фирма] е уведомило банката за прехвърлянето на собствеността върху 4/5 ид. части от процесния имот с извършения апорт, встъпването на новия собственик на имота /ищеца/ в наемното правоотношение и плащане на наема на него съгласно чл. 237, ал. 2, изр. 2 ЗЗД и поради това, че срокът на договора за наем не е изтекъл. Установил е, че с писмо вх. № 4406/22.09.1997г. ищецът е поискал плащане на наемната цена и е посочил, че прекратява договора за наем, ако наемната цена не бъде платена в 3-дневен срок. Възражението на ответника по иска за недължимост на плащане на претендираното обезщетение поради това, че е плащал уговорената с договора за наем, сключен с физическите лица Д., Д. и С., наемна цена, е прието за неоснователно по аргументи, че след прехвърлянето на собствеността през м. септември 1994г. и уведомяване на банката за новия собственик, правоотношението по договора за наем е изменено, наемодател е станал [фирма], липсва основание банката да плаща наем на физическите лица, а е следвало да плаща уговорения наем на новия собственик – наемодател. Поради това, че наемателят не е плащал наем на [фирма] договорът за наем е прекратен. Въззивният съд е приел, че за процесния период от време праводателят на ответната банка – ТБ [фирма], е продължил да ползва имота без основание, поради което е направил извод за наличие на предпоставките за плащане на обезщетение за лишаване на ищеца от правото на ползване на недвижимия имот на основание чл. 59 ЗЗД. Изложил е съображения, че между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника е налице връзка: праводателят на ищеца - [фирма], като собственик на имота е бил лишен от право на ползване, а праводателят на ответника – ТБ [фирма], се е обогатил за сметка на собственика, ползвайки имота без основание. Поради това съдебният състав е заключил, че ответникът [фирма] /правоприемник на ТБ [фирма]/ дължи на ищеца заплащане на обезщетение на основание чл. 59 ЗЗД за процесния период в размер 32 174 лв. без ДДС. Посочената сума представлява остойностяване на правото на ползване на съответните 4/5 ид. части от недвижимия имот за периода от 01.07.2002г. до 30.09.2002г. в размер на средната пазарна цена за същия вид имоти със същото местоположение и предназначение. Възражението на ответника за изтекла погасителна давност е прието за неоснователно по съображения, че приложение намира общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, считано от деня на възникване на вземането съгласно т. 7 от ППВС № 1/1979г., предвид датата на предявяване на исковата молба – 28.06.2007г. и периода, за който се установява вземането – от 01.07.2002г. до 30.09.2002г. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Формулираният от касатора материалноправен въпрос „Включва ли фактическият състав на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД обогатяване на ответника?” е релевантен, тъй като е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като посоченият материалноправен въпрос не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС. Съгласно т. 1 на ППВС № 1 от 28.05.1979г ., когато не са налице елементите на някой от трите фактически състава на чл. 55, ал. 1 ЗЗД и когато въобще липсва друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, обеднелият разполага с иска по чл. 59 ЗЗД. Тази разпоредба намира приложение когато собственикът на имот е лишен от ползването му, защото друго лице го ползва без основание. В този случай обогатяването е налице не само при увеличение на имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице. В т. 5 на същото ППВС № 1 от 28.05.1979г. е посочено, че обогатяването не е следствие на обедняването, и обратно, а са последица на друг факт или на други факти, поради което по делата за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД следва да се изяснява дали обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или от обща група факти. Съобразно постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 131/27.10.2009г. по т. д. № 268/2009г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 1025/23.12.2009г. по гр. д. № 3841/2008г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 55/28.02.2012г. по гр. д. № 652/2011г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 18/04.02.2016г. по т. д. № 32/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и други съдебни актове при ползване на имота от ответника без правно основание обедняването на собственика на имота се изразява в пропуснатите от него доходи, които той би получавал при отдаването под наем на имота и които следва да се определят съобразно действащите за периода пазарни наемни цени за конкретния имот. Обогатяването на ползувателя/държателя се изразява в спестен от него наем за сметка на собственика, т. е. спестени разходи за заплащане на средния пазарен наем за недвижимия имот. Следователно обедняването на собственика и обогатяването на ползувателя/държателя са една и съща сума, измерваща се в среден пазарен наем за процесния имот, който собственикът би получил за спорния период. В настоящия случай въззивният съд съобразно постоянната практика на ВКС е направил извод за наличието на връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника: праводателят на ищеца - [фирма], като собственик на имота е бил лишен от право на ползване, а праводателят на ответника – ТБ [фирма], се е обогатил за сметка на собственика, ползвайки имота без основание. Като е ползвал имота без да има основание и по този начин е спестил свои разходи за заплащане на средната пазарна цена, на която такъв имот се отдава под наем, ответникът се е обогатил до размера на тази сума. Ищецът - собственик на имота е обеднял от получаването на сумата поради това, че е лишен от този доход. Общият факт, който е обусловил обедняването на ищеца за сметка на ответника и който обосновава отговорността на ответника в хипотезата на чл. 59 ЗЗД, е установен въз основа на събраните доказателства и направените правни изводи за присъждане на обезщетение на основание чл. 59 ЗЗД за ползване на процесния недвижим имот за определен период от време в размер на средната пазарна цена за същия вид имоти със същото местоположение и предназначение не са постановени в противоречие с постоянната практика на ВКС. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че при липса на твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД касаторът дължи заплащане на ответника /ищец в първоинстанционното производство/ направените от последния разноски за касационното производство в размер 3 948 лв. – платено адвокатско възнаграждение с включен ДДС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение