Определение № 1304 от 12.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 229/2023 г.

Производството е по чл. 295, ал. 1 вр. чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Т. Д. срещу решение № 1343 от 10.11.2022 г., постановено по в.гр.д. № 2082/2022 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав, в частта му, с която е потвърдено решение № 5565/19.07.2019 г. ( поправено с решение от 30.06.2021 г. ) и двете постановени по гр.д. № 9148/2018 г. на СГС, ГО, І-26 състав.

В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че при обсъждане на спорния въпрос дали е настъпила твърдяната от банката предсрочна изискуемост на кредита, въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение като не е изпълнил указанията на ВКС, дадени в отменителното решение по предходното касационно производство. В тази връзка се поддържа, че апелативният състав е бил длъжен да се съобрази с даденото от ВКС тълкуване на релевантните за делото факти и правните им последици. Оспорва се извода на съда, че клаузите на чл. 16 от договора за банков кредит са били индивидуално уговорени. Според касатора, съдът не е изпълнил указанието на ВКС да прецени евентуално неравноправния характер на посочените клаузи от договора, извършвайки съпоставка между хипотезите, уреждащи предсрочната изискуемост и относимите норми в националното право. Акцентира се върху факта, че съдът не е обсъдил недобросъвестността на банката като правнорелевантен факт при преценката на неравноправните клаузи. Излагат се доводи, че в противоречие с практиката на СЕС съдът не е взел предвид, че процесният ипотечен кредит е изтеглен с цел покупка на жилище, което е единствено кредитополучателя и семейството му. Сочи се, че допуснатото нарушение на процесуалните правила е довело до нарушаване на материалния закон и в частност за наличието в случая на забава на кредитора, доколкото банката е препятствала възможността на касатора за правене на погасителни вноски. Застъпва се становището, че необосноваността и вътрешното противоречие в мотивите на решението са обусловили незаконосъобразния извод на съда за предсрочна изискуемост на кредита. Претендира се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и отхвърляне изцяло на предявените искове, а при условията на евентуалност – отхвърляне на претенцията за главница в частта над 46 339.84 евро до 48 941.21 евро, с присъждане на разноски, включително за касационната инстанция.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, предл. 2 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част. Очевидната неправилност на решението е обоснована с твърдението, че като е удържала неправомерно сума в размер на 6 018.47 евро и като неоправдано е отказала да продължи да приема вноските по кредита, които кредитополучателят е правел по специалната сметка с титуляр банката, последната е била недобросъвестна, не е спазила специалните императивни правила за плащанията, не е оказала необходимото съдействие на кредитополучателя и това нейно поведение е единствената причина за непогасяване на кредита. В изложението са формулирани следните правни въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да изпълни указанията на ВКС за връщане на делото?“; Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 28/04.05.2010 г. по гр. д. № 844/2009 г. на I ГО; решение № 88/09.05.2011 г. по гр. д. № 1062 /2009 г. на II ГО, решение № 193/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649 /2009 г. на IV ГО; решение № 80/08.05.2012 г. по гр. д. № 1315/2010 г. на IV ГО, решение № 114І 26.03.2014 г. по гр. д. № 1924 /2013 г. на I ГО; решение № 85/11.01.2021 г. по гр.д. № 3851 /2019 г.. на II ГО.

2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да прецени доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, като изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи?“; Сочи се, че процесуалните действия на съда са в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение № 36/20.04.2022 г. по т. д. № 311 /2021 г. на II ТО; т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. Д. № 1 /2000 г. на ОСГК на ВКС; решение № 222/30.01.2015 г. по т.д. № 3466 /2013 г. на I ТО; решение № 14/03.05.2019 г. по т.д. № 937 /2018. на I ТО; решение по т.д. № 1106 /2010 г. на II ТО; решение по т.д. № 823 /2010. на II ТО;, решение по т.д. № 866 /2012 г на I ТО; решение по гр.д. № 1368 /2016. на IV ГО; решение по т.д. № 606 /2018 г. на I ТО, решение № 160/26.07.2017 г. по гр.д. № 60 244/2016 г. на IV ГО, както и че въпросът е решен в противоречие с практиката на СЕС, създадена с решение по дело Monika Kusionova, С-34 /13.

3. „Добросъвестно ли действа банката, вкл. спазва ли тя специалните правила за плащанията, когато още от преди завеждане на исковата молба срещу кредитополучателя банката го поставя в невъзможност /в случая от началото на м. февруари 2017 г./ да погасява ипотечния си кредит, отпуснат на кредитополучателя за покупка на единственото му жилище, нито по личната си сметка при банката /в случая BG15/, нито по някоя от техническите /специални/ сметки на банката /в случая BG38, респ. BG60/, а предлага на кредитополучателя той да намери трето лице, чрез което да погасява ипотечния си кредит? Представлява ли подобно поведение на банката оправдано несъдействие за изпълнение на задължението, или представлява забава на кредитора, освобождаваща кредитополучателя длъжник от последиците на собствената му забава?“. Според касатора въпросите са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.1, ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 88/04.07.2018 г. по т.д. № 1728 /2017 г. на I ТО и решение № 98/31.07.2018 г. по т.д. № 1657 /2017 г. на I ТО.

4. „Ако банката е поставила кредитополучателя в невъзможност да погасява ипотечния си кредит, налице ли е добросъвестност от страна на банката, респ. налице ли е съразмерност при обявяване за предсрочно изискуем на остатък /46 339.84 евро/ по дългосрочен Договор за кредит /25 г./, отпуснат на кредитополучателя за покупка на единственото му жилище, при просрочие, което е по-малко от 10 % /десет процента/ от остатъка по кредита /към датата на исковата молба просрочените вноски за главница са в общ размер на 3 216.05 евро?“. Поддържа се противоречие с решение на СЕС от 14 март 2013 г. по дело С-415 /11 и решение на СЕСК от 26.01.2017 г. по дело С- 421 /14.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор от „Уникредит Булбанк“ АД, в който се поддържа, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Сочи се, че процесуалноправните въпроси са решени в съответствие с практиката на ВКС, доколкото въззивният съд се е съобразил с указанията на касационната инстанция, обсъждайки релевантните за предсрочната изискуемост факти и излагайки мотиви неравноправните клаузи на договора. Излагат се доводи, че материалноправните въпроси са относими към правилността на обжалваното решение, както и че не са решени в противоречие с практиката на ВКС и с практиката на СЕС. Оспорва се твърдението за очевидна неправилност на решението. Същевременно се сочат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 и ал. 2, предл. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С решение № 82/07.07.2022 г. по т.д. №871/2021 г. на ВКС, І т.о. е отменено въззивно решение № 12265/06.11.2020г. по в.гр.д. № 23/2020 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 5565/19.07.2019 г. по гр.д.№ 9148/2018 г. на СГС в осъдителната му част, като в тази му част делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на САС. Касационният съд е дал указания към новия въззиввен състав да провери дали възможността на продавача или доставчика да обяви целия кредит за изискуем по т.16.1. от договора зависи от неизпълнението от страна на потребителя на основно в съответното договорно правоотношение задължение, дали тази възможност е предвидена в случаите, в които посоченото неизпълнение е достатъчно тежко с оглед на срока на кредита и размера на задължението по него, дали тя дерогира приложимите в тази област правни норми и дали националното право предвижда подходящи и ефективни средства, позволяващи на потребителя, за когото се прилага такава клауза, да преустанови действието на посочената изискуемост на кредита.

При повторното разглеждане на делото с обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд, след като е отменил частично решение № 5565/19.07.2019 г., постановено по гр.д. № 9148/2018 г. на СГС, е отхвърлил иска за сумата от 3 891.47 евро - лихва за забава за периода от 31.03.2017 г. до 05.07.2018 г. и е потвърдил решението на СГС в останалата му обжалваема част, с която В. Т. Д. е осъден да заплати на „УниКредит Булбанк АД на осн. чл. 430 и чл. 432 ТЗ следните суми по договор за банков кредит от 24.04.2007 г.: 614.67 евро - падежирала главница за 4 броя вноски с настъпил падеж в периода от 05.12.2016 г. до 05.03.2017 г.; сумата от 48 941.21 евро - предсрочно изискуема главница, ведно със законната лихва, считано от 06.07.2018 г.; сумата от 1 173.03 евро - просрочена възнаградителна лихва и сумата и 12.91 евро - наказателна лихва.

Въззивният състав е приел за безспорно установени следните релевантни за спора обстоятелства:

• между В. Т. Д. и „Уникредит Булбанк АД е бил сключен договор за банков кредит от 24.04.2007 г., съгласно който за усвоения кредит ответникът се е задължил да заплаща годишен лихвен процент /ГЛП/, формиран като сбор от плаващ лихвен процент, наречен Базов лихвен процент /БЛП/ по т. 10.3 и 10.4 от Условията по кредити на физически лица, определен съгласно т. 11.1.1 при подписването на договора - едномесечен EURIBOR и надбавка към него във фиксиран размер на 2,886 %. В договора за кредит е посочено, че към датата на подписването му общият размер на ГЛП е 6.75 %. Фиксиран е размер на договорена лихва за забава и такси, като е договорен краен срок за погасяване на кредита - 05.05.2032 г., и е посочена сметка, по която длъжникът да превежда вноските. Договорено е учредяване на обезпечение на банката - ипотека върху индивидуализиран апартамент. С клаузата на чл.11.1.1 е уговорено, че приложимият към съответния период ГЛП се определя от УС на банката или оторизирани лица, въз основа на конкретно посочения индекс в Условията, които са неразделна част от договора, с които кредитополучателят е запознат. Уговорено е, че банката уведомява кредитополучателя за приложимия БЛП и за промяната му чрез публикация в интернет страницата. С разпоредбата на чл.11.1.3 от договора, страните са се съгласили, че при кредити, платими на анюитетни вноски, ГЛП за кредита се фиксира в лихвения план и не се променя, освен когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му с най-малко един пункт и възможност банката да може едностранно да променя размера на ГЛП, без да е необходимо предварително съгласие на кредитополучателя, за което банката го уведомява в едноседмичен срок. Съгласно т.16 от договора банката има право да превърне вземането си в предсрочно изискуемо ако кредитополучателят е нарушил което и да е условие по договора, при просрочие на анюитетна вноска или не погаси в срок други свои задължения към банката;

• с нотариална покана от 10.02.2017 г., връчена при условията на чл. 47, ал. 1 ГПК на 31.03.2017 г., в която са посочени конкретния договор за кредит, размера на задължението, е направено изявление, че кредитът поради неизпълнение на задълженията от страна на ответника е обявен за изцяло и предсрочно изискуем;

• от заключенията по извършените основна и допълнителна ССчЕ, изготвени от в.л.С. се констатира надплащане от страна на кредитополучателя на сумата от 6 018.47 евро при изчисления на неговите задължения само съобразно погасителния план към договора от 24.04.2007 г. Към датата на предявяване на исковата молба непогасената главница е в размер на 49 555.88 евро, или 614.67 евро - падежирала главница за 4 броя вноски с настъпил падеж в периода от 05.12.2016 г. до 05.03.2017 г. + сумата от 48 941.21 евро - предсрочно изискуема главница.

• представена е кореспонденция между страните като от писмото на банката от 24.02.2017 г. се установява, че въз основа на запорно съобщение на ЧСИ е наложен запор на вземания от сметки на ответника с №№ BG62 и BG15. От писмото е видно ,че кредитополучателят е погасявал вноски по кредита по сметки с №№ BG15, BG38 и BG60;

• по делото не е спорно, че кредитът е отпуснат от банката и е усвоен от ответника.

Съдът е акцентирал върху факта, че исковата молба по делото е депозирана на 06.07.2018 г. и към нея е приложена нотариалната покана до В. Д..

Преди да пристъпи към разглеждане на спора по същество въззивният състав е изложил съображения, че кредитополучателят е потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 и т. 2 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите, което определя приложимостта в отношенията му с банката на регламентацията по ЗЗП. Отразени са принципните постановки в закона, характеризиращи една клауза на потребителски договор като неравноправна. Във връзка с направеното от ответника възражение за наличие на неравноправни клаузи в договора, включително на т.16.1.2, апелативният състав е посочил, че договорената възможност длъжникът да загуби предимствата на срока и кредиторът да иска предсрочно пълно изпълнение, не е нищожна. Подчертал е, че предсрочната изискуемост е възможност предвидена в закона - чл.71 ЗЗД, както и специално по отношение на кредита - в разпоредбите на чл. 432 ТЗ и чл. 60, ал. 2 ЗКИ, от което следва да се приеме, че с клаузата на т. 16.1 от договора страните са предвидили упражняване на едно предоставено от закона право. Според съда, по начина, по който е формулирана хипотезата на т. 16.1.2 от договора, не може да се приеме, че към момента на сключването му банката е постигнала изгодна само за нея недобросъвестна договорка, която да противоречи на закона или да го заобикаля. Акцентирано е, че във всяка отделна хипотеза следва да се преценява дали банката добросъвестно е упражнила предоставено й право да търси вземането си от кредитополучателя изцяло и предсрочно в зависимост от това дали неизпълнението на договорните задължения е съществено, трайно и показващо продължително нежелание на длъжника да изпълнява точно своите задължения по сключения договор. Приемайки, че клаузите на т.16.1.1 и т. 16.1.2 не са неравноправни, че съответстват на националното законодателство и че не противоречат на общностните норми за валидност на договорните клаузи, съдът е застъпил становището, че националното право предвижда подходящи други ефективни средства, позволяващи защита на потребителя в случаите, в които банката не упражнява своето право точно и добросъвестно. В тази връзка са изложените доводи за неравноправност на клаузите по т. 4 и т. 11 от договора, уреждащи правото на банката да изменя едностранно размера на лихвата, обусловили отхвърлянето от апелативния съд на претенцията на банката за сумата от 3 891.47 евро - лихва за забава ( който въпрос не е предмет на касационната жалба).

С оглед преценката на въззивния съд за наличие на съразмерност на упражненото право от страна на банката да превърне вземането си в предсрочно изискуемо, въззивният състав е приел, че към 31.03.2017 г., когато ответникът е получил по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК нотариалната покана за обявяване на предсрочната изискуемост на вземането на банката по договор от 24.04.2007 г., банката не е имала основание да обявява предсрочна изискуемост на своето вземане. Според съда към този момент, видно от приетата по делото ССчЕ, непогасеното в сроковете по договора за банков кредит задължение на ответника възлиза на 4 вноски в общ размер от 614.67 евро, а цялото остатъчно задължение за заплащане на главница по договора от 24.04.2007 г. е възлизало на 48 941.21 евро. Обоснован е извода, че в случая неизпълнението от страна на длъжника е на основно негово задължение, но то е несъществено с оглед пълния размер на вземането на банката, поради което не е обосновано упражняване правото на банката да лиши длъжника от преимуществото на договореното разсрочено плащане на кредита.

Независимо от горното, апелативният състав е приел, че към датата на депозиране на исковата молба по делото - 06.07.2018 г., банката е имала правото да обяви кредита за предсрочно изискуем. Съдът е посочил, че в исковата молба ищецът се позовава на настъпила предсрочна изискуемост и представя към нея като приложение поканата - изявление до длъжника за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, което задължава съда да прецени дали изявлението на ищеца - кредитор в исковата молба не представлява обявяване на предсрочна изискуемост, последиците на която ще настъпят след връчване на препис от исковата молба на ответниците. Позовавайки се на дадените разяснения с TP № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС и в решение № 10/2020 г. по т.д. № 16/2019 г. на II ТО на ВКС съдът е отразил, че в случай, че изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника - кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки за това. Подчертано е, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми.

Стъпвайки на тези постановки, въззивният състав е взел предвид, че към момента на предявяване на исковата молба - 06.07.2018 г. е продължило неизпълнението на основното задължение на ответника да погасява кредитните си вноски - непогасени са 20 вноски на стойност от 3 216.05 евро, съгласно изслушаната пред първата инстанция ССчЕ. Според съда това неизпълнение на основното договорно задължение е сериозно, което следва не просто от съотношението между просрочените вноски и остатъчната част от главницата – 3 216.05 евро спрямо 46 339.84 евро, но и с оглед продължителния период на липса на каквото и да е било изпълнение, дори и частично, на задълженията от страна на длъжника. Подчертано е, че продължителният период на пълно неизпълнение на поетите задължения навежда на извод за сериозно възприето поведение на нежелание или субективна невъзможност за изпълнение на задълженията и обуславя правото на банката правомерно да превърне кредита в предсрочно изискуем. Съобразявайки се със заключението на в.л. С. по извършената ССчЕ, съдът е приел, че просрочената главница по договора от 24.04.2007 г. възлиза общо в размер на 49 555.88 евро или 614.67 евро - падежирала главница за 4бр. вноски с настъпил падеж в периода от 05.12.2016 г. до 05.03.2017 г. + сумата от 48 941.21 евро - предсрочно изискуема главница, представляваща разликата до 49 555.88 евро.

В обжалваното решение е отразено, че по делото не се установява забава на кредитора, която да освободи длъжника от последиците на неговата забава. Посочено е, че наложените от банката по законоустановения ред запори на вземания от банкови сметки на длъжника – ответник, е препятствие за него да тегли суми от тях, но не и да внася такива. Отделно е маркирано, че от писмената кореспонденция между страните се установява, че не всички сметки, по които длъжникът е имал възможност да погасява задълженията си, са били запорирани. На последно място, според съда, дори да е установена забава на банката, длъжникът не е използвал възможността, предвидена в закона, за изпълнение при твърдяна забава на кредитора - чрез депозиране на паричните суми в банка по местоизпълнението.

Въззивният състав е приел за неоснователни възраженията на ответника за прихващане на суми като е посочил, че всички суми, които са надплатени, са били прихванати от банката с негови задължения, възникнали в периода преди 05.12.2016 г., поради което липсва изискуемо вземане, което да бъде прихванато със съдебното решение.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въззивното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Не може да се приеме „a priori“, че клаузите на т. 16.1 от договора са неравноправни, като се има предвид от една страна, че същите съответстват на регламентацията на договорите за кредит според националното право - чл. 432 ТЗ и чл. 60, ал. 2 ЗКИ, а от друга - че според предходния състав на ВКС е необходимо да бъдат изследвани фактическите и правните обстоятелства, обуславящи евентуалната неравноправност на клаузите в контекста на практиката на СЕС. Аналогично, не може „prima facie“ – т.е. без анализ на доказателствата по делото, да се приеме за явно необоснован извода на съда, че към датата на предявяване на иска е налице съществено неизпълнение на основно по договора задължение, даващо право на банката за обяви кредита за предсрочно изискуем. Не е очевидно неправилен определеният от първата инстанция дължим размер на главницата от 48 941.21 евро ( потвърден от въззивния съд), при приет за установен общ размер надължимата главница от 49 555.88 евро, намалена с отделно присъдени падежирани 4 вноски от 614.67 евро.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк.решение №1/19.02.2010 г. по тълк..д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не е решен в противоречие с практиката на ВКС и не може да обоснове допускане на касационно обжалване въпрос № 1 на касатора: „Длъжен ли е въззивният съд да изпълни указанията на ВКС за връщане на делото?“. Както бе посочено по-горе, в отменителното решение касационният съд е дал указания към новия въззиввен състав да провери дали възможността на продавача или доставчика да обяви целия кредит за изискуем по т.16.1. от договора зависи от неизпълнението от страна на потребителя на основно в съответното договорно правоотношение задължение, дали тази възможност е предвидена в случаите, в които посоченото неизпълнение е достатъчно тежко с оглед на срока на кредита и размера на задължението по него, дали тя дерогира приложимите в тази област правни норми и дали националното право предвижда подходящи и ефективни средства, позволяващи на потребителя, за когото се прилага такава клауза, да преустанови действието на посочената изискуемост на кредита. Анализът на мотивите на въззивното решение сочи, че апелативният състав е обсъдил и е взел отношение по поставените от предходната касационна инстанция въпроси. Апелативният състав е възприел становището на ВКС, че за да може банката по т.16.1 да обяви целия кредит за изискуем е необходимо неизпълнението от страна на потребителя на основното му договорно задължение да е достатъчно тежко с оглед на срока на кредита и размера на задължението и в тази връзка въззивният състав е обосновал извода си, че към 31.03.2017 г., когато ответникът е получил по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК нотариалната покана за обявяване на предсрочната изискуемост на вземането на банката по договор от 24.04.2007 г., банката не е имала основание да обявява предсрочна изискуемост на своето вземане. Посочвайки обаче, че исковата молба с приложената към нея поканата - изявление до длъжника за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, представлява нов релевантен за спора факт, съдът е приел, че към момента на предявяване на исковата молба - 06.07.2018 г., е налице сериозно неизпълнение на основното договорно задължение с оглед съотношението между просрочените 20 вноски и остатъка от главницата – 3 216.05 евро спрямо 46 339.84 евро и като се има предвид продължителния период на липса на каквото и да е било изпълнение. Този извод, както и съображенията на съда за липсата в конкретния случай на забава на кредитора, която да може да освободи длъжника от последиците на неговото неизпълнение, не са в колизия с указанията в отменителното решение на ВКС.

Не е решен в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС въпрос № 2: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да прецени доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, като изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи?“. В обжалваното решение въззивният състав е изложил мотиви и е дал отговор на всички възражения на ответника като е обсъдил доказателствата по делото, които е приел за относими за правния спор. Следва да се има предвид, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се излагат допълнителни доводи по съществото на спора, които се са били включени във въззивната жалба. Несъгласието на касатора с решаващите изводи на съда е относимо към правилността на въззивното решение,, която не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване.

Нямат характеристиката на въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК въпросите под № 3: „Добросъвестно ли действа банката, вкл. спазва ли тя специалните правила за плащанията, когато още от преди завеждане на исковата молба срещу кредитополучателя банката го поставя в невъзможност /в случая от началото на м. февруари 2017 г./ да погасява ипотечния си кредит, отпуснат на кредитополучателя за покупка на единственото му жилище, нито по личната си сметка при банката /в случая BG15/, нито по някоя от техническите /специални/ сметки на банката /в случая BG38, респ. BG60/, а предлага на кредитополучателя той да намери трето лице, чрез което да погасява ипотечния си кредит? Представлява ли подобно поведение на банката оправдано несъдействие за изпълнение на задължението, или представлява забава на кредитора, освобождаваща кредитополучателя длъжник от последиците на собствената му забава?“. Въпросите не са обусловили решаващата воля на съда, тъй като в тях е инкорпорирано твърдението на касатора, че банката го е поставила в невъзможност от началото на м. февруари 2017 г. да погасява ипотечния си кредит, което не е възприето от съда, а напротив – въззивният състав е изложил съображения защо счита, че през процесния период длъжникът е имал възможност да погасява задълженията си. Отделно следва да се отбележи, че дали в случая конкретното поведение на банката представлява пречка за изпълнение на задълженията на касатора, е казуистичен въпрос, пряко относим към обосноваността на въззивното решение.

По идентични на горните съображения не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпрос № 4: „ Ако банката е поставила кредитополучателя в невъзможност да погасява ипотечния си кредит, налице ли е добросъвестност от страна на банката, респ. налице ли е съразмерност при обявяване за предсрочно изискуем на остатък /46 339.84 евро/ по дългосрочен Договор за кредит /25 г./, отпуснат на кредитополучателя за покупка на единственото му жилище, при просрочие, което е по-малко от 10 % /десет процента/ от остатъка по кредита /към датата на исковата молба просрочените вноски за главница са в общ размер на 3 216.05 евро?“. Въпросът не покрива общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК с оглед съдържащата се в него казуистика. Следва да се има предвид също, че отговорът дали е налице съразмерност между неизпълнената част от задължението и общия размер на задължението е в дискрецията на решаващия състав. Нито в практиката на ВКС, нито в тази на СЕС, няма фиксирани проценти, над които да се приема, че неизпълнението на основното задължение е достатъчно сериозно като предпоставка за обявяване на кредита за предсрочно изискуем.

Разноски в полза на ответната банка не следва да се присъждат за настоящата касационна инстанция, тъй като с отговора на касационната жалба не са представени доказателства за такива разходи.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение,