Определение № 282 от 22.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4755/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано по подадена в срок обща касационна жалба от М. М. М., Х. П. М. и М.-С. Х. М., чрез пълномощник адв.И. Н., срещу въззивното решение № Р-112 от 25.08.2021 г. постановено по в.гр.дело № 431/2020 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново. Касационната жалба е допустима, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с искане същото да бъде отменено и вместо това предявените срещу касаторите иск по чл.108 ЗС и искане по чл.537, ал.2 ГПК да бъдат отхвърлени, претендират се и разноските по делото. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен следния въпрос от значение за изхода на спора, обосноваващ допустимост на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: Следва ли да се провежда разграничение между складово помещение към жилище и помещение с предназначение „склад“ извън жилищната сграда, като последното може да съществува като самостоятелен обект на право на собственост според пар.5, т.39 от ДР на ЗУТ?, по който въпрос се твърди обжалваното решение да е постановено в противоречие с Решение № 261 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3777/2013 г. на ВКС, ГК, І г.о. Наред с това се твърди и наличие на основание по чл.280, ал.2 ГПК- очевидна неправилност на решението, поради постановяването му в противоречие с правилата на формалната и житейска логика, събраните писмени и гласни доказателства и съдебно-техническа експертиза, обосновано това основание за допускане до касационно обжалване с несъгласие с изводите на въззивния съд, че процесната второстепенна постройка не представлява самостоятелен обект на право на собственост, не може да е предмет на прехвърлителна сделка и за нея се прилага чл.92 ЗС и собствеността на същата следва собствеността на мястото или сградата, които е предназначено да обслужва. Ответникът по касационната жалба, ищец в производството З. Х. В. чрез пълномощник адв.Н. М., оспорва жалбата с писмен отговор в срок, като неоснователна поради липса на посочените в нея допуснати от въззивния съд нарушения на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването на посочения в изложението по чл.284, ал.3 ГПК основания, поради липсата на посочен въпрос, неотносимост приложеното с изложението решение по друго дело на ВКС, липсата на порок, който да обоснове допускане до касационно обжалване. Излага и доводи по същество за правилност на обжалваното решение и основателност на предявените искове. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното по наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд: С обжалваното въззивно решение и потвърденото с него първоинстанционно решение, е уважен предявеният от З. Х. В. срещу М. М. М., Х. П. М. и М.-С. Х. М., иск с основание чл.108 ЗС относно второстепенна постройка, построена в поземлен имот *, за който е отреден УПИ № *–* в квартал 110 по ПУП на [населено място], целият поземлен имот с площ от 1033 кв.м., като на основание чл.537,ал.2 от ГПК, е отменен констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот 1103, том VI, рег. № 4812, дело № 836/19.09.2018г., съставен на 19.09.2018г. от нотариус И. М. с рег. № * в НК, с район на действие ГОРС. Въззивният съд е приел с решаващите си мотиви, че ищецът от З. Х. В., като купувач при публична продан и въз основа на постановление за възлагане от 10.08.2018г., влязло в сила на 09.04.2019г., издадено от ЧСИ Д.Б. по изп.дело № 20167260400130, е придобил правото на собственост върху дворното място и жилищната сграда в него, собственост на длъжниците в изпълнението М. М. М. и Х. П. М., като спорната второстепенна постройка, съществуваща в същото дворното място, не е била изрично описана и оценявана в хода на изпълнителното производство. Приел е за установено още, че тази спорна второстепенна постройка е била изградена в дворното място въз основа на строителни книжа виза за проектиране от 09.02.1996г. на главния архитект на общ.Лясковец, издадена на основание § 47 от ПМС № 247/21.12.1995г. за ИД на ППЗТСУ, и в хода на изпълнителното производство, по време преди влизането в сила на постановлението за възлагане, длъжниците в изпълнението- ответници в производството М. М. М. и Х. П. М. са се снабдили с констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот *, том VI, рег. № 4812, дело № 836/19.09.2018г., съставен на 19.09.2018г. от нотариус И. М. с рег. № * в НК, с район на действие ГОРС, на основание чл.587,ал.1 от ГПК, и признати за собственици на спорната второстепенна постройка със застроена площ от 66 кв.м., построена в собствено им дворно място, съставляващо поземлен имот УПИ *-* в квартал 110 по ПУП на [населено място], и в същия ден, с последваща сделка по нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка № 1104, том VI, peг. № 4513, дело № 837/19.09.2018г. на нотариус И. М., са прехвърлили на дъщеря си М.-С. Х. М.- трети ответник в производството, собствеността върху спорната второстепенна постройка. Относно правния статут на тази второстепенна постройка, предмет на иска за собственост по делото и на констативния нотариален акт в полза на първите двама ответници, въззивният съд е приел, след преценка на събраните писмени доказателства и заключението на приетата съдебно-техническа експертиза, че същата тази постройка, макар и да представлява самостоятелен строеж, по своите характеристики, разположение, начин на допускане, предназначение, е с характер на второстепенна постройка на допълващо застрояване по смисъла на чл.106, ал.2, чл.121 ППЗТСУ(отм.) и чл.41 ЗУТ, и не представлява самостоятелен обект на правото на собственост, независимо от факта, че не е функционално свързана с жилищната сграда в дворното място.Така е счел, че същата като второстепенна постройка няма самостоятелен характер и не е самостоятелен обект на вещно право на собственост, и за нея се прилага чл.92 ЗС – собствеността върху нея следва собствеността на дворното място и на основната сграда в него, при което ищецът като купувач при публичната продан е придобил собствеността и върху тази постройка, а действията на ответниците по снабдяване с констативен нотариален акт за собственост върху същата и последващото прехвърляне собствеността върху нея нямат правно действие, защото липсва самостоятелен обект на правото на собственост. Приел е още за неотносимо към определяне на спорната постройка като такава с второстепеннен характер, намерението на собствениците на мястото да я ползват за друго предназначение- за жилищни нужди и хипотетичната такава възможност, след като не е налице промяна на предназначението й до предявяване на иска и приключване на публичната продан. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси по следните съображения: Поставеният от касаторите в изложението по чл.284 ГПК въпрос не е обусловил правните изводи в обжалваното въззивно решение по предмета на спора. С обжалваното решение въззивният съд не е обсъждал факти относно наличие на склад в жилищната сграда в имота и разграничаването му от склад извън жилищната сграда, а е обсъждал фактите относно начина на разрешаване строежа на спорната постройка в дворното място, разположението й в мястото и предназначението й според визата за проектиране. Липсата на правен въпрос от значение за спора, по който правен въпрос да се е произнесъл въззивния съд, както е разяснено в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, се счита за достатъчно основание да не бъде допуснато касационно обжалване При липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК е безпредметно обсъждането на цитираната и представена от касатора съдебна практика. Не е налице и соченото от касатора основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Липсват данни за вероятна недопустимост, респ. нищожност на въззивното решение. Произнасянето на въззивния съд е в съответствие с основните начала на гражданския исков процес и приложимия материален закон, като при прочита на обжалваното решение не се констатира такъв особено тежък порок, изразяващ се в нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, който да обоснове очевидна неправилност на решението. Доводите на касатора в тази връзка по своята същност са израз на оплакването му срещу правилността на изводите на въззивния съд, които не подлежат на проверка в хода на производството по чл. 288 ГПК. Поради изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. С оглед изхода на спора, касаторите следва да бъдат осъден да заплати на ответника по касационната жалба разноски за касационната инстанция според искането със списъка по чл.80 ГПК за възнаграждение за адвокат в размер на 700 лв., заплащането на което е установено с договор за правна защита и съдействие от 09.11.2021 г., приложени към отговора на касационната жалба. Касаторите нямат право на възмездяване за разноски в касационното производство. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК