Определение № 3435 от 09.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1146/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. Г. В., чрез процесуален представител адв. М. К. от САК, против въззивно решение № 1471/02.12.2022 г., постановено по в.гр.д. № 2807/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, с което са потвърдени постановените по гр.д № 5513/2020 на Софийски градски съд: решение № 267110/23.12.2021 г., с което В. е поставена под ограничено запрещение, и решение № 261143/31.03.2022 г., с което по реда на чл. 250 ГПК, съдът е назначил ищеца А. Г. В. за временен попечител на ответницата. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събраните при първоинстанционното разглеждане на делото доказателства и да изложи мотивите си за приложимите правни норми?; 2. Длъжен ли е въззивният съд, при формиране на вътрешното си убеждение да обсъди и прецени точно всички доказателства, събрани по делото, без да ги тълкува едностранно и извадково?; и 3. Задължително ли е съпоставянето на експертизата, приета по делото, но оспорена от ответника, установяваща наличието на медицинския критерий за поставяне под запрещение, с всички останали доказателства, ангажирани за установяване на липсата на юридическия критерий, т.е. възможността на лицето само да се грижи за делата си? Посочено е, че обобщено това е въпросът за връзката между медицинския и юридическия критерий за поставяне на едно лице под запрещение, в съответствие с предвиденото в чл. 12 от Конвенцията на правата на хората с увреждания (КПХУ). По първите два въпроса се сочи наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се, че тези въпроси въззивното решение е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г., постановено по т.д. № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС. По третия въпрос, за връзката между медицинския и юридическия критерий за поставяне на едно лице под запрещение, свързан с прилагането на правилата на чл. 12 от Конвенцията за правата на хората с увреждания, се сочи, че липсва утвърдена практика, във връзка с което се твърди, че решаването му е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото и представлява основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 от ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата А. Г. В. е подал писмен отговор, в който е изразил становище за нейнатанеоснователност. Контролиращата страна Апелативна прокуратура - София не е изразила становище по жалбата Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. С обжалваното решение въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и изготвената пред първата инстанция съдебно-психиатрична експертиза е прието, че ответницата страда от заболяване – „Параноидна шизофрения. Пристъпно-проградиентен ход на протичане. Личностова промяна“, което не й позволява да се грижи адекватно за своите работи, поради което следва да бъде поставена под ограничено запрещение. Според вещото лице заболяването е с дългогодишна давност, с поведенчески отклонения и параноидно-халюцинаторна продукция. Според посоченото в експертизата при ответницата страдала социалната автономност и е налице ниско ниво на самоконтрол. Затруднявала се в справянето с по-сложни ситуации и решаването на определени административни дейности. Налице бил шизофренен процес и промяна на личността в шизофренен стил, като при този тип заболяване не било възможно дефинитивно излекуване и то нямало обратим характер. Засегнато било социалното функциониране. Ответницата имала възможност да изпълнява определени битови задължения при редовен контрол върху приема на медикаменти, но от 2019 г. не била посещавала психиатър, който да извърши преценка дали приеманите медикаменти са адекватни за терапията й. Събрани са по делото гласни доказателства относно състоянието на ответницата, начина й на живот, възможностите й да се ориентира правилно и да се справя сама в битово отношение. След изслушване на свидетеля, в присъствието на вещото лице, последното е заявило, че няма основание за промяна в заключението. От извършения разпит на ответницата пред първата инстанция и пред въззивната инстанция е установено, че е ориентирана за собствената си личност, за време и за място, както и че е умерено критична към състоянието си. Установено е, че тя е наясно със заболяването си, но не предприема нужните действия да го контролира, а споделя, че приема лекарства по своя преценка, тъй като е посещавала различни психиатри и сама знаела какво й е нужно. Установена е възможността на ответницата да възприема и анализира дадени житейски ситуации, предимно с битов характер. От друга страна от съвкупния анализ на доказателствата се установявило, че функциите на логично обмисляне в по-сложни житейски ситуации са нарушени. Изводът си за наличието и на юридическия критерий за поставяне на ответницата под ограничено запрещение въззивният съд е основал на представени по делото доказателства за сключен договор продажба на наследство между Г. В., като продавач и Ю. Ц. /в чийто имот на [улица]в [населено място], е установено че живее ответницата/, като купувач от 06.07.2018 г., включващо апартамент и магазин в [населено място], за цена от 10 000 лв., със нотариална заверка на подписите от нотариус в [населено място], за който договор ответницата не си спомня подробности, още повече да е ходила в [населено място] при нотариус. Посочено е също така, че макар да живее на [улица], ответницата нито с помощта на Ю. Ц., нито на някой от адвокатите си е заявила адреса си пред общинската администрация, за да може в случай на нужда да бъде намерена. Дезинтересираността й към административните й задължения довела до негативни последици, за които самата Г. В. не си давала сметка. За неплатени от нея задължения в размер на 1610,29 лв. към „Топлофикация София“ ЕАД, било образувано изпълнителното дело на ЧСИ Х., по което била насочено изпълнение срещу нейни недвижими имоти. Приет е за основателен й аргумента на ищеца, че независимо от заверяването на банковата сметка на В. със сумата от 48256,66 лв. на 04.03.2021 г. /за уравняване на дела й по решението по дело за делба, платени й от Б. В./, след като ЧСИ насочил изпълнението към недвижим имот за задължение в размер на 1610,29 лв., то следвало, че година след получаването на сумата, същата е била изтеглена от банковата сметка. Установено е по делото, че между Г., А. и майка му Б., в качеството им на наследници на Г. В. /баща на ищеца и ответницата/ е било водено делбено производство, както и че Г. предявила иск срещу Б. за предаване на сума, получена от последната като пълномощник на Г., като при двете дела ответницата е била представлявана от адвокат. Същият я е представлявал и по гр. д. № 484/2017 г. на САС, с което е бил развален предходен договор за продажба на наследство от 2014 г. поради неплащане на цената от купувача. Посочено е, че при изслушването й по настоящото дело пред въззивната инстанция, ответницата макар и да демонстрирала, че има представа от водените дела /и в този смисъл състоянието й да не е толкова тежко, че да изключва напълно възможността да ръководи постъпките си/, това не било достатъчно да се приеме, че тя може да се грижи за собствените си дела сама, без помощта на попечител. Направен е извод, че с оглед на състоянието й към момента са налице обективните критерии за поставянето й под ограничено запрещение. По допълнителното решение, с което ищецът е назначен за временен попечител, въззивният съд, че са налице предпоставки за назначаването на такъв. Приел е, че воденото дело за делба между страните не било основание да се приеме, че е налице конфликт на интереси и не означавало, че ищецът няма да полага грижа за имуществото на ответницата като временен попечител. Обратното се установявало от представени молби от 11.10.2022 г. на А. В. като временен попечител по и.д. 2160/2021 на ЧСИ Д. и и.д. 2807/2021 г. на ЧСИ Х., с които той направил нужното, за да спре насрочено изпълнение срещу имоти на ответницата и така се е погрижил за нейните имуществени интереси. По повод оплакванията и в двете въззивни жалби, за нарушение чл. 12 от Конвенцията за правата на хората с увреждания, въззивният съд се е позовал на РКС № 12 по конституционно дело № 10/2014 г. е изложил мотиви, че съдът, сезиран с иск по чл. 5 ЗЛС, няма друг избор освен да постави под пълно, съответно ограничено запрещение ответника или да отхвърли иска. Той не може при липсата на различни в зависимост от конкретния случай законово уредени мерки за подкрепа на лицата с увреждания, които да им позволят да се грижат за имуществените си интереси, различни от поставянето под запрещение, да сътвори такива мерки. Приел е, че отхвърлянето на иска за поставяне под ограничено запрещение категорично не би защитило по-добре имуществените интереси на ответницата, като при преценка на баланса между засегнатите блага, приоритет следвало да се даде на съхранения имуществен интерес на лицето. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Първите два въпроса, относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор не могат да обусловят допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съдът е обсъдил приетите по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд е длъжен да обсъди представените доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е достигнал до обоснован извод за основателността на искането. Следователно по тези въпроси не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Третият въпрос е релевантен предвид възприетите от въззивния съд правни разрешения. Същия обуславя решението по делото, но съдът е съобразил установената съдебна практика. Съгласно приетите с ППВС № 5/1979 г. правни разрешения, за поставяне на едно лице под запрещение следва да са налице две изисквания - медицинско /страдание от душевна болест или слабоумие/ и юридическо /невъзможност на лицето да се грижи за работите си вследствие на болестта/. Предмет на делото за поставяне под запрещение е дееспособността на лицето, чието запрещение се иска, а основанието е наличието на душевна болест или слабоумие и невъзможността на страдащия да се грижи за своите работи. Съдът е длъжен да разпита лично лицето като този разпит предшества събирането на останалите доказателства. Смисълът на непосредствения разпит изразява защитната функция на съда спрямо цялостната личност на лицето и съставлява гаранция срещу недобросъвестни роднини, които от материални интереси и други недобри подбуди искат запрещение на душевно здраво лице. Съдът може задълбочено да прецени какви са умствените способности на ответника като влезе в непосредствен личен контакт с него и разпита неговите близки. Вещото лице е компетентно да даде заключение досежно болестите или слабоумието, които законът има предвид, да определи степента на страдание, както и може ли лицето, чието поставяне под запрещение е поискано, фактически да се грижи за своите работи или интереси, а съдът е този, който ще реши дали ответникът следва да бъде поставен под запрещение и според степента на страданието или слабоумието ще определи какво да бъде запрещението – пълно или ограничено. Тези задължителни разрешения по приложението на чл. 5 ЗЛС са безпротиворечиво съблюдавани в практиката на ВКС. С атакуваното въззивно решение не е прието нещо различно. Наличието на критериите, визирани в чл. 5 ЗЛС, за поставяне на едно лице под запрещение са обсъдени във въззивното решение. В конкретния случай въззивният съд е обосновал с оглед конкретно установената по делото фактическата обстановка изводите си, че касаторът Г. В. страда от душевна болест, която води до ограничено неразбиране на свойството и значението на постъпките и до необходимост от непредубедено съдействие, поради което следва да бъде поставена под ограничено запрещение. Несъгласието на касатора с правните изводи на съда само по себе си не е основание за допускане на касационна проверка на решението. По въпроса как се прилага чл. 5 ЗЛС във връзка с чл. 12 КПХУ разрешението е дадено в решение № 12/17.07.2014 г. по конституционно дело № 10/2014 г. на Конституционния съд, с което е прието, че действащата правна уредба не отчита изискванията на Конвенцията за правата на хората с увреждания ограниченията за поставените под запрещение лица да бъдат пропорционални на състоянието им, да се прилагат за възможно най-кратък срок и да подлежат на редовно преразглеждане от независим орган, но че привеждането на законодателството в съответствие с Конвенцията за правата на хората с увреждания не може да се постигне с неприлагането на оспорените разпоредби; че сами по себе си разпоредби на чл. 5, ал. 1 и чл. 5, ал. 3 от ЗЛС не са в противоречие с Конституцията, но трябва да бъдат тълкувани стеснително и единствено по начин, който изпълнява конституционното изискване да бъде дадена засилена защита на правата на хората с психически увреждания, а такава ще е налице, когато неизбежните ограничения, свързани със запрещението, не водят до неоправдано посегателство върху основни конституционни права на тези лица, а осигуряват недопускане на такива правни действия, които могат да накърнят интересите на поставения под запрещение или на трети лица, или на обществото. До приемането на нова уредба, която да е в съответствие с европейското и международно право, разпоредбата на чл. 5, ал. 1 ЗЛС следва да се прилага, макар и ограничително, като способ за подкрепа и съдействие на нуждаещите се лица. Въззивното решение е съобразено с така дадените правни разрешения, а съгласно чл. 14, ал. 6 от Закона за Конституционния съд, решенията му са задължителни за всички държавни органи, включително за съдилищата. Мотивиран от гореизложеното, Върховния касационен съд приема, че формулираният от касатора трети въпрос не обосновава допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.