Определение № 860 от 27.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60402/2016 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 3258 от 21.04.2016 г. по в. гр. д. № 11564/2015 г. на Софийски градски съд, ІV-А ГО, след частична отмяна на решението от 12.01.2015 г. по гр. д. № 20780/2014 г. на СРС, 36 с-в, [фирма] е осъдена да заплати на М. Л. М. на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата от 10 721,27 лв., платена без правно основание по договор за банков кредит от 02.09.2008 г., изменен с допълнително споразумение от 14.02.2012 г., представляваща разлика между левовата равностойност на платените през периода 17.04.2009 г. – 17.02.2011 г. вноски по договора за кредит, изчислени в швейцарски франкове, и левовата им равностойност в евро, ведно със законната лихва върху тази сума от 16.04.2014г. до окончателното й изплащане. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която [фирма] е била осъдена да заплати на М. Л. М. на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата от 15 360,06 швейцарски франка, представляваща платена без правно основание сума по същия договор и явяваща се разлика между договорения и изменения едностранно от банката размер на възнаградителната лихва.

Въззивният съд е приел, че според договора за банков кредит между страните предоставената сума се формира като равностойност в швейцарски франкове на 250 000 евро по курс „купува” за швейцарски франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита, а погасяването му се осъществява по два възможни начина – или в швейцарски франкове, или в лева / евро/, които служебно се превалутират в швейцарски франкове по курс „продава” на банката на швейцарския франк към лева/евро в деня на плащането. Кредитополучателят е декларирал, че „дава своето неотменимо съгласие” за превалутиране на сумите, както и че е съгласен с обстоятелството, че в резултат на промяна на курсовете и превалутирането е възможно повишаване на размера на погасителните вноски по кредита, като той приема да носи този риск. В договора е посочено също, че дължимата годишна лихва се формира като сбор от БЛП /базовия лихвен процент/ по този вид кредити и 0,85 пункта договорена надбавка; че БЛП не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. Към момента на сключване на договора БЛП е бил в размер на 5,85 %.

Прието е, че усвоената сума по кредита е 116 000 евро, след извършеното от банката служебно превалутиране. Изплатените анюитетни вноски за периода 17.04.2009 г. 17.02.2011 г. възлизат на 87,699 лева, от които сумата 10 721,27 лева е формирана само от превалутирането на левовете в швейцарски франкове. За периода 17.04.2009 г. – 10.09.2013 г. е изплатена възнаградителна лихва в размер на 89 386,26 швейцарски франка, която е с 15 360,06 франка повече от дължимата според базовите лихвени проценти, уговорени в договора - 5,85 % / за периода 17.04.2009 г. - 17.01.2012 г. / и в допълнителното споразумение към него - 4,95 % / за периода от 17.04.2009 г. – 17.01.2012 г./.

При тези данни въззивният съд е приел от правна страна следното:

За сумата от 10 721, 27 лв.:

Тази сума не е част от основния предмет на договора за банков кредит, нито е цена на финансова услуга / т. 59 на решение по дело С-26/13 на С./, а представлява печалба на банката за сметка на кредитополучателя. Без да е търговец, кредитополучателят поема съществен валутен риск, а равновесието между правата и задълженията на търговеца /банката/ и потребителя /кредитополучателя/ значително се нарушава във вреда на последния. Направен е извод, че клаузите в договора, които уреждат превалутиране на отпуснатата и усвоена в евро сума са неравноправни по смисъла на 143 З.. Това са уговорки във вреда на потребителя, тъй като възлагат върху по-слабо информираната страна единствено неизгодните за нея икономически последици от повишаване на валутния курс на швейцарския франк спрямо лева, което води до непрекъснато нарастване на размера на анюитетните вноски, без да се променя абсолютната им стойност в швейцарски франкове. Макар формално да е спазен принципът на добросъвестност, прогласен в чл.143 З., тъй като кредитополучателят е изразил съгласие с договореното

превалутиране и знае какви са последиците от него, реално той не е имал необходимата информация, която да му даде възможност да прецени реалните последици. Съществени параметри на договора са лишени от характеристики /конкретният размер на кредите в швейцарски франкове; факторите, които определят курсовете „купува” и „продава” на банката; размерът на месечните погасителни вноски в швейцарски франкове и липсата на погасителен план. Ето защо не би могло основателно да се очаква, че ищецът би сключил договор за кредит в швейцарски франкове, за да купи имот в България, ако е бил запознат с възможността за устойчиво нарастване на задължението му като длъжник вследствие на кръстосано превалутиране на евро-лев-франк, и то по начин кредитът да поскъпне с процент, който надвишава процента по лихвите по стандартните кредити в лева или евро. За ищеца са останали неясни предимствата на договора за кредит в швейцарски франкове спрямо кредит в евро и не е направено нужното, за да бъде разяснено заблуждението му, че във всички случаи ще дължи по-ниски лихви, които се следват върху вноски в швейцарски франкове. Нарушението на изискването за предоставяне на необходимата информация е нарушение на изискването за добросъвестност по чл.143 З.. По тази причина сумата, получена от банката в резултат на нищожните неравноправни клаузи, е без правно основание и следва да бъде върната.

За сумата 15 360,06 швейцарски франка:

Неравноправна по смисъла на чл.143, ал.1, т.10 и т.12 е клаузата в договора, която предвижда възможност на банката едностранно да променя условията по него. В случая това е текстът, предвиждащ възнаградителната лихва се определя от компонент, който няма постоянен характер и който може да се променя едностранно от банката при неясни условия и без възможност на потребителя да се договаря по този въпрос или да се откаже от договора. Клаузата не е индивидуално определена, тъй като се намира в стандартен договор и не е предмет на индивидуално договаряне. Не е налице и изключението на чл.144, ал.3, т.1 З.. Не е налице допустима уговорка за увеличаване на възнаградителната лихва според критериите, посочени в решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, ІV ГО. В случая изменението на БЛП зависи както от обективни, така и от субективни фактори, върху които банката може пряко или косвено да влияе, като например буферната надбавка. Освен това промяната в БЛФ винаги е резултат от решение на орган на банката, което е определящото, а не промяната в обективните условия. Принципната възможността на длъжника да изплати предсрочно кредита и по този начин да се освободи от задължението си не може да се приравнява на възможност за прекратяване на договора, затова е неоснователно възражението на банката, основано на чл.144, ал.2, т.1 З.. По тази причина сумата, събрана от банката по нищожната неравноправна клауза следва да бъде върната на кредитополучателя.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника Ю. България” АД.

Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като е предявено по недопустим иск, с който се цели по съдебен ред да бъде променена волята на страните по договора за банков кредит. Извън хипотезите на чл.299 ТЗ и чл.300 ТЗ такова изменение на договора било недопустимо. На второ място - исковете са недопустими, тъй като имат за предмет връщане на даденото по нищожен договор, без преди това нищожността да е обявена със съдебно решение. Според жалбоподателя абсолютна предпоставка за уважаването на иск по чл.55 ЗЗД било преди това нищожността на договора да бъде прогласена със съдебен акт. В противен случай щяло да се достигне до заобикаляне на изискването за заплащане на държавни такси по искове за установяване нищожността на договора.

Решението било и неправилно. Погрешен бил изводът на съда, че валутата на кредита е евро, а не швейцарски франкове. Неправилен бил и изводът, че уговорките за превалутиране не са част от основния предмет на договора. Липсва неравновесие в правоотношението между страните, кредитополучателят е бил информиран за всички последици от клаузите на договора и е изразил съгласие с тях, банката е действала добросъвестно и не може да се приеме, че клаузите на договора са неравноправни и по тази причина – нищожни. Съдът основал решението си на експертиза, която е дала отговор на въпроси, неотносими към правния спор.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси, уточнени от състава на ВКС в съответствие с предвиденото в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС:

1. Допустимо ли е съдът да променя постигнатата между страните обща воля и съгласие за валутата на кредита; в кои случаи това е допустимо;

2. Допустимо ли е косвено съдът да променя постигнатата между страните обща воля и съгласие за дължимата лихва по договор за кредит и начина на формирането й; 3. Кои са критериите за определяне наличието на неравноправие между правата и задълженията на страните по кредитното правоотношение като значително по смисъла на З.;

4. Кога клаузата на договора е индивидуално уговорена по смисъла на чл.146, ал.1 З.;

5. Коя е приложимата погасителна давност – специалната или общата, за връщане на анюитетни месечни вноски на отпаднало основание по договори за банков кредит;

6. Следва ли предвидената в закона възможност за предсрочно погасяване да се определи като възможност за отказ от договора и следва ли изрично да бъде вписана в договора възможност за отказ от него, след като тя е гарантирана ex lege;

7. Подписаните между страните допълнителни споразумения и погасителни планове, в които са констатирани размерът и видът на задълженията към датата на всяко споразумение, следва ли да се тълкуват като извънсъдебни признания от кредитополучателя за дължимите по договора суми;

8. Допустим ли е иск по чл.55 ЗЗД, ако не са изпълнени условията на чл.34 ЗЗД и в кои случаи е допустимо дерогиране на императивната норма на чл.34 ЗЗД;

9. Допустимо ли е съдът да се произнася извън предмета на спора, с който е сезиран.

Ответникът в производството М. Л. М. оспорва жалбата. Счита, че не са налице ясно формулирани правни въпроси; че част от въпросите са неотносими към спора по настоящото дело, а по другите въпроси липсват поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Позовава се на постановеното на 20.09.2017 г. решение на С. по дело С-186/16 относно тълкуването на Директива 93/13, с което са определени критериите, по които националните съдилища следва да извършват преценка на неравноправност в клаузи от договор за банков кредит, които предвиждат потребителят да погасява кредита в швейцарски франкове.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

В частта по иска за сумата от 10 721, 27 лв. касационната жалба е недопустима. Касае се за въззивно решение по търговско дело с цена на иска под 20 000 лв., което не подлежи на касационен контрол, съгласно чл.280, ал.2, т.1 ГПК. Затова жалбата в тази част следва да бъде оставена без разглеждане.

В частта по иска за сумата от 15360,06 швейцарски франка не възниква ограничението по чл.280, ал.2, т.1 ГПК. Жалбата в тази част е процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

На първо място следва да се обсъдят осми и девети въпрос, които са свързани с допустимостта на предявения иск по чл.55, ал.1 ЗЗД, а оттам и с допустимостта на въззивното решение по този иск.

Осмият въпрос е поставен поради неправилното виждане на жалбоподателя, че иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на даденото по нищожен договор може да се предяви само след успешното провеждане на иск по чл.26 ЗЗД за прогласяване нищожността на този договор. Въпросът не отчита обстоятелството, че нищожността може да се предяви както чрез иск, така и чрез възражение. Когато нищожността се предявява чрез иск, съдът дължи постановяване на съответен диспозитив, а когато се предявява чрез възражение, съдът се произнася само в мотивите. Допустимо е нищожността да се предяви чрез възражение, като още в исковата молба по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на даденото по нищожен договор ищецът се позове на нищожността. В съдебната практика няма колебание по този въпрос. Право на ищеца е да избере начина, по който да предяви нищожността на договора. Въпросът за нищожността е преюдициален и по него съдът винаги се произнася предварително, преди да прецени дали е налице условието на чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД да е дадено нещо „без основание”. Посочената от жалбоподателя практика на ВКС не може да обоснове основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като тя засяга само дължимата държавна такса по искове за прогласяване нищожност на договори, а в случая такъв иск не е предявен и следователно не се поставя въпрос за държавната такса по него. Не възниква основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос, тъй като нито съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо, нито е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Деветият въпрос е поставен извън кръга на обстоятелствата по настоящото дело, а и свързаното с него определение на ВКС по чл.288 ГПК № 240 от 96.03.2015 г. по гр. д. № 6887/2014 г. на ІІІ ГО също не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като нито е в кръга на практиката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /виж т.2 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГК на ВКС/, нито има връзка с поставената проблематика за произнасяне на съда извън предмета на спора. Въпросът не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, вр. т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС да е обуславящ за изхода на делото или да е свързан със съмнение за допустимостта на въззивното решение. Освен това няма никаква връзка на поставения въпрос и посочената от жалбоподателя практика на ВКС и на съдилищата, свързана с изискването за преценка на доказателствата по делото. Ето защо по деветия въпрос също не може да се допусне касационно обжалване.

Не възниква основание за допускане на касационно обжалване и по въпросите, свързани с правилността на въззивното решение.

Първият въпрос е свързан изцяло с иска за сумата от 10721,27лв., по който касационната жалба е оставена без разглеждане, затова той следва да бъде оставен без разискване.

Вторият въпрос не е обуславящ за изхода на делото, тъй като в случая съдът не е променил постигнатата между страните обща воля и съгласие за начина, по който се определя възнаградителната лихва по договора за банков кредит, а е отказал да зачете нищожна клауза по този договор и е постановил връщане на даденото по тази нищожна клауза. Обжалваното решение изцяло съответства на формираната практика на ВКС по чл.290 ГПК, в която се приема, че уговорената неиндивидуално в договора за банков кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, по които този размер може да се променя, не отговаря на искането за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението на чл.144, ал.3, т.1 З. е неприложимо – решение № 205 от 07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, І ТО; решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, ІV ГО; решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, ІІІ ГО; решение № 165/03.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. на ВКС, І ТО; решение № 51 от 04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, ІІ ТО.

Третият въпрос е обуславящ за изхода на делото, но по него не възникват поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Посоченото от жалбоподателя решение № 546 от 28.10.2008 г. по т. д. № 295/2008 г. на ВКС, І ТО, е неотносимо към спора по настоящото дело, тъй като то разглежда неравноправни клаузи в друг вид договори – за откриване на разплащателна сметка и на дебитна карта. В решението не се разглежда принципният въпрос какви са критериите за определяне на значителното неравновесие по смисъла на чл.143, ал.1 З., а се излагат разсъждения конкретно дали е налице такова значително неравновесие в хипотеза, при която с общи условия на банката са въведени лимити за теглене на суми от дебтната карта и разплащателната сметка на клиентите. Въпросът не следва да се допуска до касационно обжалване и на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В чл.143, ал.1 З. са изброени 18 примерни хипотези, при които възниква значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика от една страна и потребителя от друга. В т.10 е посочена хипотезата, при която договорна клауза позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание, а в т.12 – право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право да се откаже в тези случаи от договора, ако окончателно определената цена е значително увеличена. Следователно – в изброените хипотези винаги е налице „значително неравновесие” по смисъла на чл.143, ал.1 З.. Налице е ясна нормативна уредба, която изключва допускане на касационно обжалване, тъй като разглеждането на настоящото дело от ВКС няма с нищо да допринесе за установяване на точно прилагане на закона от съдилищата, нито пък за развитието на правото.

Четвъртият въпрос също отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за селекция на касационните жалби, но по него отново не възниква противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито пък основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Върховният касационен съд в решение по чл.290 ГПК е дал отговор на въпроса кога клаузата на договора е индивидуално уговорена по смисъла на чл.146, ал.1 З. и чия е тежестта за установяване на наличието на индивидуална уговорка. Разясненията са дадени с решение № 98 от 25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, І ТО. В това решение е съобразена и практиката на Съда на ЕС по поставения въпрос. Обжалваното въззивно решение съответства на тази практика. Като е приел, че потребителят не е могъл да влияе на предложения от банката начин на формиране на възнаградителната лихва, която включва променлива величина, изцяло подвластна на банката, въззивният съд е постановил решението си в съответствие с практиката на С. и на ВКС по чл.290 ГПК по въпроса за това кога клаузата е индивидуално уговорена. Касае се за стандартни договори за жилищно кредитиране, при които начинът на формиране на лихвата е предварително установен от банката, а не е предмет на индивидуални преговори.

Петият въпрос е за приложимата погасителна давност за връщане на даденото по нищожен договор. Въпросът е породен от обстоятелството, че въззивният съд е приел за приложима петгодишната погасителна давност, поради което не е уважил направеното от банката възражение в тази насока, докато банката счита, че давността е тригодишна. Въпросът е обуславящ за изхода на делото, но е разрешен в съответствие със задължителната практика на ВС – т.7 на ППВС № 1/79 г., в което е указано, че вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователното обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл.110 ЗЗД. Същото е прието и в решение № 165/02.12.16 г. по т. д. № 1777/2015 г. на І ТО; решение № 231/11.08.14 г. по т. д. №678/2012г. на ІІ ТО; решение № 92/10.05.2010 г. по гр. д. № 4353/2008 г. Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС няма отношение към исковете по чл.55 ЗЗД и позоваването на него не може да обоснове допускане на касационно обжалване.

Шестият въпрос е свързан с основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК /редакция до измененията с ДВ бр.86/2017 г./. Жалбоподателят обаче не е представил посоченото в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решение от 26.09.2014 г. по гр. д. №2895/2013 г. на СГС, а и това решение не може да бъде открито в електронен вид, поради което не може да се констатира противоречие с обжалваното въззивно решение, което да обуслови допускане на касационно обжалване по поставения въпрос. По-важното обаче е това, че наличието на възможност за предсрочно погасяване на кредита, без въведена санкция за това, не е достатъчно, за да се приеме, че банката се освобождава от последиците на неравноправната клауза. Изискването за добросъвестност на банката налага, в случай на въведена от нея едностранна промяна на заплащания от потребителя лихвен процент, предварително в договора да е заложила основанието и методът на промяната. В този смисъл е извършеното с т. 49-55 от решение № С-92/2011 от 21.03.2013 г. тълкуване на чл.3, вр. т.2, б.”б” от приложението към Директива № 93/13, дадено по сходна неравноправна клауза в потребителски договор. Това изискване в случая не е спазено, както е констатирал и въззивният съд.

Седмият въпрос не е свързан с решаващи изводи на въззивния съд, поради което не е обуславящ и по него не може да се допусне касационно обжалване.

При този изход на делото жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответника М. Л. М. сумата от 4800 лв. – адвокатско възнаграждение за касационната инстанция по договор за правна защита и съдействие от 13.09.2016 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,