Определение № 60625 от 20.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3906/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Т. М., приподписана от адв.К., и по обща касационна жалба на Н. Ц. М. и К. Т. М., чрез процесуалния им представител адв.Т., срещу въззивно решение от 13.07.2020г., постановено по в.гр.д.№6106/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 19.08.2019г. по гр.д.№5142/2011г. на Софийски градски съд за уважаване на предявените от „Юробанк България“ АД /с предишно търговско наименование „Юробанк И Еф Джи“ АД/ срещу М. Ц. М. и Н. Ц. М. и К. Т. М. кумулативно пасивно субективно съединени искове с правно основание чл.135 ЗЗД. В изложението към жалбата на К. Т. М. се сочи, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението към жалбата на Н. Ц. М. и К. Т. М. се сочи, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбите „Юробанк България“ АД, чрез процесуален представител юрисконсулт Колипатков, оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявените от „Юробанк България“ АД /с предишно търговско наименование „Юробанк И Еф Джи“ АД/ срещу М. Ц. М. и Н. Ц. М. и К. Т. М. кумулативно пасивно субективно съединени искове с правно основание чл.135 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност /непротивопоставим спрямо кредитора „Юробанк България” АД/ на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в н. а. № 61/2010 г., сключен между М. Ц. М. /продавач/ и неговия брат Н. Ц. М. /купувач/, по силата на който е прехвърлена 1/2 ид. ч. от правото на собственост върху УПИ I-645 по ПУП на София, целия с площ 1319 м 2, ведно с 1/2 ид. част от правото на собственост върху построената в имота сграда, със застроена площ от 61 м 2 и 1/2 ид. част от правото на собственост върху придобита по наследство второстепенна сграда. За да поставони този резултат въззивният съд е приел, че в процеса на доказване в настящото исково производство са установени всички материални предпоставки /юридически факти/, обуславящи възникването на предявеното потестативно право, а именно за обявяването на увреждащата сделка за относително недействителна /непротивопоставима/ спрямо кредитора, поради което основателен се явява конститутивният /отменителният/ иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, с който се цели постигане на правната промяна в имуществената сфера на ответниците. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите в общата жалба сочат, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по следните въпроси: 1“Следва ли при преценката си за наличието на предпоставките на отменителния иск по чл.135 ЗЗД въззивният съд да съобразява логическите правила?“; 2“Задължен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет на делото да прецени всички относими доказателства и обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях?“; 3“следва ли съдът при преценка на предпоставките, визирани от чл.135 ЗЗД да изгради убеждението си върху цялостното поведение на договарящите преди сключване на сделката?“; 4“Представлява ли писменото поемане на задължение за прехвърляне на идеална част от съсобствен имот преди възникване на вземането на кредитора – ищец увреждащо действие и основание за приложение на чл.135, ал.3 ЗЗД, при положение, че това задължение е изпълнено след възникване на вземането на кредитора“. По последните два въпроса касаторите сочат като евентуално основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът К. М. в самостоятелната си жалба сочи, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по следните въпроси: 1“При разграничаване и определяне на приложното поле на нормите на чл.135, ал.1 и чл.135, ал.3 ЗЗД следва ли съдът да изследва основанието и съдържанието на увреждащата сделка/действие“; 2“за определяне на приложното поле на нормите на чл.135, ал.1 и чл.135, ал.3 ЗЗД може ли да има значение обстоятелството, че увреждащата сделка/действие представлява насрещна престация по сделка, уговорена и изпълнението на която е започнало преди възникването на вземането на кредитора-ищец по иска по чл.135 ЗЗД“ Първият от поставените от касаторите въпроси в общата касационна жалба не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е приел, че не трябва да съобразява логическите правила при преценката си за наличието на предпоставките на отменителния иск по чл.135 ЗЗД. Евентуално допуснати грешки при формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд поради нарушаване на логическите правила, биха обусловили неправилност на въззивния акт, както е разяснено и в посоченото от касаторите Тълкувателно решение по т.д.№1/2001г. на ОСГТК на ВКС, т.12, и подлежат на проверка само след допускане на касационното обжалване, основано на разрешаването на значим материалноправен или процесуален въпрос. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване, саразлични от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/. Въпросите са израз на оплакванията на касатора за допуснати съществени процесуални нарушеня от въззивния съд при преценката си за наличието на предпоставките на иска по чл.135 ЗЗД. Проверката им е извън приложното поле на производството по селекция на касационните жалби. Втория и третия от поставените въпроси касаторите отнасят към приетото от въззивния съд, че: ответниците не опровергават по несъмнен начин – чрез обратно, но пълно доказване, уредената в чл.135, ал.2 ЗЗД оборима презупция за знание на приобретателя – брата на праводателя-длъжник, за увреждането на кредитора-ищец. Според касаторите „въззивният съд не е обсъдил твърдението и представените във връзка с него доказателства, че в изпълнение на уговорката от 22.06.2006г. и на поетото задължение с нотариално заверена декларация с рег.№4571/22.06.2006г., в периода 2006-2009 година ответниците М. М. и Н. М. предприемат стъпки за снабдяване с нотариален акт за собственост за останалата част от земята от имота на ул.С. шосе, а именно – за 344/1319 ид.части, като причината за сключването на процесната сделка на 19.10.2010г. е бавното придвижване на преписката в различни администрации, а не намерението на страните да увредят ищеца“, както и доказателства, с които считат, че се установява по делото, че подписването на процесния нотариялен акт М. М. е изпълнил свое, уговорено още през 2006г. задължение. Въззивният съд е приел, че уговарянето на нищожна /изключително минимална по стойност/ продажна цена, която почти 18 пъти е по-ниска дори и от данъчната оценка на процесната 1/2 ид. част от правото на собственост върху имота, обект на увреждащата сделка, е индиция /доказателствен факт/ за намерението на страните по тази „възмездна” транслативна сделка да създадат доказателствени трудности на банката - кредитор на праводателя, за установяване на всички пораждащи потестативното право по чл. 135, ал. 1 ЗЗД юридически факти /изключително ниската продажна цена разкрива признаците на дарение, в какъвто смисъл са били уговорките в Споразумението от 20.06.2006 г./. Съдът е изложил соображения, че от друга страна, от влязлата в сила Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, издадена на 06.01.2011 г. по ч. гр. д. № 61593/2010 г. по описа на СРС, 28 с-в, се установява, че солидарните длъжници по процесното кредитно правоотношение не са изпълнявали породените от договора за банков кредит изискуеми парични задължения - от 19.02.2010 г. /Заповедта за незабавно изпълнение е издадена и за „сумата от 5587,37 лв. - просрочена лихва за периода от 19.02.2010 г. до 13.12.2010 г.”; очевидно, че тази лихва по своето правно естество е възнаградителна/, т.е. 8 месеца преди да бъде сключена процесната увреждаща ищеца отчуждителна сделка и следователно, страните по нея са били наясно, че породените от този договор за кредит правни задължения не се погасяват в един значителен период от време нито от дружеството-кредитополучател, нито от физическите лица-негови солидарни длъжници - всички те са свързани лица по смисъла на дефинитивната разпоредба, уредена в § 1, т. 1 и т. 3 от ДР на ТЗ /солидарните длъжници са съпрузи, а единият от тях е управител на дружеството-кредитополучател/. Съдът е посочил, че именно тези типични, обичайни, изключително близки отношения, възникнали между братя, които предполагат споделяне между тях на информация както за личните, така и за имуществените проблеми, са обусловили нормативната воля на законодателя за въвеждане в чл. 135, ал. 2 ЗЗД на законна презумпция за знание за увреждане на кредитора от приобретателя по отчуждителна увреждаща сделка, сключена между братя. Съдът е приел, че макар и страните по увреждащата сделка да са изпълнявали последната вола на техните наследодатели /родители/, добросъвестното поведение на приобретателя, т.е. липсата на знание у него за увреждането на банката-кредитор на неговия праводател при сключване на процесния транслативен договор е разколебана както от факта, че в противоречие с постигнато по-рано съгласие между двамата братя /в Споразумението от 20.06.2006 г./ процесната отчуждителна сделка не е безвъзмездна, а „възмездна”, така и от правнорелевантното обстоятелство, че увреждащият транслативен договор е сключен при изключително ниска продажна цена, вкл. и за близки роднини /това е индиция за наличие на дарствено намерение/, като към момента на прехвърляне на имота, предмет на това съглашение, праводателят, заедно с неговите свързани лица-солидарни длъжници са прекратили изпълнението на повтарящите се /ежемесечни/ парични задължения към банката в един значителен период преди сключване на процесния увреждащ договор. Посочил е, че презумпцията за знание за увреждане у приобретателя, уредена в чл. 135, ал. 2 ЗЗД, може да бъде опровергана по несъмнен начин само в съвкупност от доказателствени факти, които обаче по несъмнен начин да изключат намерението на брата-купувач по увреждащата сделка да придобие имота, за да се намали общото обезпечение на праводателя-длъжник по смисъла на чл. 133 ЗЗД. Съдът е приел, че при множеството индиции не само за знание за увреждане у правоприемника, но и за формирано намерение на двете страни по отчуждителна „възмездна” сделка да изключат този имот от патримониума на длъжника, след като той и свързаните с него лица-солидарни длъжници са преустановили окончателно да изпълняват породените от процесния договор за банков кредит парични задължения, въззивният съд, анализирайки в съвкупност всички събрани по делото доказателства, достига до категоричния правен извод, че ответниците, на които принадлежи процесуалното задължение /доказателствената тежест/, не опровергаха чрез главно и пълно доказване уредената в чл. 135, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция за знание у правоприемника по процесната транслативна „възмездна” сделка за увреждането на кредитора-ищец. С оглед изложените съображения във въззивното решение, неоснователни са доводите на касатора, че с доказателствата по делото е установил, че с подписването напроцесния нотариален акт М. М. е изпълнил свое, уговорено още през 2006г. задължение. Въззивният съд е дал отговор на доводите в тази насока, но ги е приел за неоснователни като е изложил подробни съображения. Несъгласието на страната с изводите на въззивния съд не обосновава достъп до касационно обжалване. По същите съображения не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по третия от поставените въпроси. По втория от поставенит от касатора въпроси, следва да се посочи също, че е неоснователно искането на касаторите за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не обсъдил оплакване във въззивната жалба и не се произнесъл по възражение за частична нищожност на процесния запис на заповед за част от сумата. Във въззивното решение е прието за установено, че срещу издадената на 06.11.2011 г. по ч. гр. д. № 61593/2010 г. на СРС Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, удостоверяваща следните възникнали от Договор за кредит овърдрафт № 100-903/19.11.2009 г. парични вземания в полза на ищеца срещу ответниците Н. Т. Л.-М. и М. Ц. М.: 1) главница - 29633,79 лв. и 2) възнаградителна лихва - 5587,37 лв., не е подадено възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, поради което тя е влязла в сила /арг. чл. 416 ГПК/ и следователно, породено е установителното и регулиращото действие на влязлата в сила Заповед за незабавно изпълнение /арг. чл. 424 ГПК/, а от друга страна, с влязло в сила на 21.11.2016 г. Решение от 24.10.2013 г., постановено по гр. д. № 175/2012 г. по описа на СГС е установено със СПН, че банката - ищец в настоящото исково производство, е носител срещу длъжниците Н. Т. Л.-М. и М. Ц. М. /въззивници-ответници/ на право на парично вземане в размер на сумата от 168893,86 лв., породено от Запис на заповед от 20.11.2009г. Въззивният съд е изложил съображения, че: в настоящото съдебно производство е недопустимо да се разглеждат спорове относно възникването и съществуването на вземането, на което ищецът основава своята материална легитимация по П. иск. иск. Твърдението на касаторите, че съдът е приел, че е приложима разпоредбата на чл.135, ал.3 ЗЗД, не е съотносимо към поставения от касаторите трети въпрос, а и не кореспондира с мотивите на въззивното решение, в което е прието, че при така релевираните в исковата молба фактически твърдения и приетите за установени по делото правнорелевантни факти предявеният иск следва да се подведе под диспозицията на правната норма на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, а не под правилото за поведение, регламентирано в чл. 135, ал. 3 ЗЗД, както неоснователно поддържат въззивниците. Както се посочи, несъгласието на страната с изводите на въззивния съд не обосновава достъп до касационно обжалване. Настоящият касационен състав намира, че и четвъртият от поставените от касаторите въпроси не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като предпоставя да е прието за установено, че: двамата братя бяха осъществили изцяло формираното в процесното Споразумение намерение /да изпълнят породените от него „задължения”/, и процесната 1/2 идеална част от правото на собственост върху имота, предмет на увреждащата сделка, бе отчуждена на безвъзмездно правно основание /с договор за дарение, обективиран в нотариална форма/, докато изводите на въззивния съд са, че случаят не е такъв. Както вече се посочи, както е разяснено в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставените въпроси в самостоятелната жалба на К.М. също не осъществяват общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд е изследвал основанието и съдържанието на уреждащата сделка, а по втория въпрос – защото предпоставя в себе си различна от приетата за установена фактическа обстановка, както е посочено и във въззивното решение/ в случай, че двамата братя бяха осъществили изцяло формираното в процесното Споразумение намерение /да изпълнят породените от него „задължения”/, и процесната 1/2 идеална част от правото на собственост върху имота, предмет на увреждащата сделка, бе отчуждена на безвъзмездно правно основание /с договор за дарение, обективиран в нотариална форма/, за да бъде обявена тази транслативна сделка за относително недействителна, т.е. за непротивопоставима по отношение на кредитора, във фактическия състав, обуславящ възникването на потестативното право по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, не би се включвало и знанието на приобретателя - с аргумент от обратното основание от чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Касаторите са посочили основание за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение, по съображенията в общата и самостоятелната касационни жалби за неправилност на въззивното решение по отношение извода на решаващия състав на въззивния съд, че: в процеса на доказване в конкретното исково производство са приети за установиха всички материални предпоставки /юридически факти/, обуславящи възникването на предявеното потестативно право, а именно за обявяването на увреждащата сделка за относително недействителна /непротивопоставима/ спрямо кредитора, поради което основателен се явява конститутивният /отменителният/ иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, с който се цели постигане на правната промяна в имуществената сфера на ответниците. Твърденията на касаторите в случая не могат да обосноват извод, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като не обосновават порок на въззивния акт /с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила/, установим пряко и единствено от съдържанието на последния /без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание/. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК, вр. чл.78, ал.8 ГПК, вр. чл.37 ЗПП и чл.25, ал.1 НЗПП на ответника по касация следва да се присъди сумата от 200лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.