Определение № 476 от 26.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 430/2020 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника М. К. Д. от [населено място] чрез процесуален представител адв. А. К. срещу решение № 687 от 18.07.2019 г. по т. дело № 590/2019 г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение в частта, с която е потвърдено решение № 5182 от 14.12.2018 г. по гр. дело № 305/2018 г. на Районен съд Варна, Гражданско отделение в частта, с която е прието за установено на основание чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК съществуването на вземане на „Банка ДСК“ ЕАД от М. К. Д., присъдено с издадена по ч. гр. дело № 11450/2017 г. на Районен съд Варна заповед по чл. 417 ГПК, в следните размери: 12 092.17 евро – дължима главница по договор за кредит от 31.07.2015г., отчитан по кредитна сметка № 1/22841722, и допълнително споразумение от 26.07.2016 г.; 515.04 евро – дължима договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 12.12.2016 г. до 23.06.2017 г.; 156.21 евро – лихвена надбавка за забава за периода от 12.12.2016 г. до 08.08.2017 г.; 60 лв. – дължима такса изискуемост, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 08.08.2017 г. до окончателното изплащане на вземането. Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта, с която М. К. Д. е осъден да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в размер 1 025,32 лв. Въззивното решение е обжалвано и в частта, с която М. К. Д. е осъден да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 148,11 лв. – разноски за въззивното производство.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Въпросите, по отношение на които касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са следните:

1. Представлява ли самостоятелен източник на права и задължения и има ли самостоятелно значение подписаното от банката – кредитор и длъжника споразумение за обединяване на вече съществуващи кредити, ако от съдържанието на споразумението не може да се установи, че е налице обективна новация? – противоречие с решение № 130/24.03.2009 г. по т. д. № 650/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 138/22.08.2013 г. по т. д. № 27/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 110/17.07.2015 г. по т. д. № 1568/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др.

2. Може ли волята на страните да създадат едно ново правоотношение, различно по основание и предмет /обективна новация/, да бъде извлечена по тълкувателен път? – противоречие с решение № 138/22.08.2013 г. по т. д. № 27/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 210/22.12.2014 г. по т. д. № 4090/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 110/17.07.2015 г. по т. д. № 1568/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 136/06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 175/25.02.2016 г. по т. д. № 2602/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 225/03.08.2016 г. по т. д. № 3696/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 118/08.06.2016 г. по т. д. № 729/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о.

3. Презумира ли се редовното водене на счетоводните книги, без вещото лице да е установило тази редовност в счетоводството на ищеца, и ако тази редовност не е доказана следва ли съдът да цени записванията в тях като доказателства, въпреки направеното възражение от страна на ответника? – противоречие с решение № 187/24.01.2013 г. по т. д. № 436/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 7/22.02.2011 г. по т. д. № 264/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 169/31.01.2013 г. по т. д. № 664/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 185/30.10.2013 г. по т. д. № 813/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 218/05.07.2011 г. по гр. д. № 775/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о. и др.

4. Длъжен ли е съдът да следи служебно за наличие на противоречащи на закона и добрите нрави уговорки в договорите, каквато е тази за олихвяването на непогасени лихви, и да прогласи тяхната нищожност? – противоречие с решение № 61/10.07.2013 г. по т. д. № 94/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 57/02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о., т. 10 на Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и др.

5. Чия е доказателствената тежест да установи наличието на договор за групова застраховка на кредит, сключен с трето лице – страната, която го е сключила, или страната, която е трето задължено по договора лице?

Въпросите, за които касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, са следните:

1. Длъжен ли е ищецът в специалното производство по реда на чл. 422 ГПК още с предявяване на исковата молба да представи с нея всички писмени доказателства, с които разполага и от които твърди, че черпи права, или е допустимо да представи такива писмени доказателства в първото по делото заседание във връзка с възраженията на ответника, позовавайки се на правото си, залегнало в разпоредбата на чл. 143, ал. 2 ГПК?

2. Представлява ли тежкото хронично заболяване на длъжника и последващата го загуба на работа и като последица от това – невъзможността му да реализира трудови доходи, основание за освобождаване от отговорност за плащане на парично задължение и приложима ли е в този случай разпоредбата на чл. 81, ал. 2 ЗЗД?

Ответникът „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител главен юрисконсулт Б. С. Ч. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, тъй като по посочените в т. 1, 2 и 5 правни въпроси въззивният съд не се е произнесъл и същите не са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Счита, че посочените по четвъртия правен въпрос решения на ВКС са неотносими, въпросът е решен в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 384/02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2011 г. на ВКС, ГК, определение № 6628/30.06.2011 г. по гр. д. № 173/2011 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 198/10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 202/27.03.2015 г. по т. д. № 4123/2013 г. на ВКС и определение № 161/18.02.2016 г. по т. д. № 1107/2015 г. на ВКС, а въпросите, за които касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на страните по отношение на изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е констатирал наличието на валидно възникнало правоотношение между ищеца „Банка ДСК“ ЕАД и ответника М. К. Д. по силата на Споразумение за обединяване на кредити от 31.07.2015 г., с което ответникът е признал наличието на задължения към банката по сключени между тях предходни договори – договор за кредит за текущо потребление № 11/19259672 от 25.02.2011 г. и договор за кредитна карта № 02/14155861 от 21.09.2007 г. /допусната техническа грешка в изписване на датата на договора за кредитна карта в споразумението – 25.02.2011 г. вместо 21.09.2007 г./. Приел е, че сумите по двата договора са усвоени изцяло; ответникът е признал задължение по договора за кредит от 25.02.2011 г. в размер 11 979,79 евро, а по договора за кредитна карта – в размер 1 026,54 лв. и е поел задължение да заплати общия дължим размер по обединените кредити 12 429 евро в срок от 144 месеца, считано от подписване на споразумението. Съдебният състав е изложил съображения, че съобразно съдържанието на поетите от страните права и задължения, споразумението има характеристиките на договор за спогодба, тъй като съдържа признание на ответника за съществуване на задължения към банката, постигнато е съгласие за размера на дълга и е разсрочено изпълнението му с уговаряне на нови срокове за плащане при нов лихвен процент; съставлява самостоятелен източник на права и задължения за страните и има установително значение за съществуващото кредитно задължение и неговия размер.

Възражението за недействителност на договора за кредит от 2011 г. и споразуменията поради неспазване на изискванията на ЗПК, действащ към момента на сключването им, в частност разпоредбата на чл. 33а, ал. 3 ЗПК, и възражението за неравноправност на клаузите в тях, предвиждащи едностранна промяна на лихвения процент от страна на банката, са приети за неоснователни по следните аргументи: с договора за кредит от 25.02.2011 г. страните изрично са договорили в чл. 8 кредитът да се олихвява с променлив лихвен процент, който към датата на договора е 8,45% годишно, като в Общите условия, съставляващи неразделна част от договора, е описан начина на олихвяване; съгласно заключението по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза на вещо лице П. Т. И. по договора няма извършена промяна на лихвения процент; страните изрично са уговорили конкретен размер на годишния лихвен процент от 8,45%, прилаган по време на действие на договора, която клауза се явява индивидуално договорена, като потребителят при проява на обичайно дължимата грижа към собствените си дела е следвало да прецени личните си икономически последици от този договор; с предвидената в споразумението от 31.07.2015 г. клауза за олихвяване на кредита с променлив лихвен процент, който към датата на сключване на кредита е 8,95%, формиран от стойността на 6-месечния EURIBOR и надбавка 8,901%, като крайният лихвен процент не може да бъде по-нисък от фиксираната надбавка, и аналогичната разпоредба на чл. 2 от допълнителното споразумение от 26.07.2016 г., в която е посочен лихвен процент към момента на сключването 8,901%, формирането на размера на лихвата е поставено в зависимост от ясно обозначен индикатор, върху който банката няма пряко влияние и който се оповестява публично, поради което изменението на лихвения процент по кредита е поставено в зависимост от показател, който не се определя едностранно от банката; посочените клаузи съдържат достатъчно ясна и разбираема за кредитополучателя информация за условията и начина на изменение на размера на лихвения процент по договора за кредит, поради което не са неравноправни. Въззивният съд въз основа на изявленията на вещо лице И. К. в съдебно заседание на 15.01.2016 г. е приел, че лихвеният процент е намален на 8,901%, което е изцяло в полза на потребителя.

Възражението на ответника по исковата молба /настоящ касатор/ за неоснователност на иска, тъй като кредитът /договора за потребителски кредит от 2011 г./ е застрахован по договор за застраховка, сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и „Г. застраховане“ ЕАД, и възражението, че ищецът действа недобросъвестно спрямо кредитополучателя, а бездейства по отношение на задълженото лице – застраховател, са приети от въззивната инстанция за неотносими в настоящото производство по чл. 422 ГПК, доколкото неупражняването на права на банката по друго правоотношение е ирелевантно за спора по делото. От друга страна въззивният съд е посочил, че въпреки носената от него доказателствена тежест, ответникът по иска /настоящ касатор/ не е предприел нужните процесуални действия и не е ангажирал годни доказателства за установяване на сключения между „Банка ДСК“ ЕАД и „Г. застраховане“ ЕАД договор за застраховка, като наличието по сметката на кредитополучателя на плащане на застрахователна премия не е достатъчно, за да обоснове извод за възникнало застрахователно правоотношение именно във връзка със сочения договор за кредит, нито са от естество да установят съществените елементи на такъв договор.

По отношение на размера на непогасените суми съдебният състав е кредитирал неоспореното от страните заключение на съдебно-счетоводната експертиза, изготвено от вещо лице И. К., и въз основа на него е приел, че непогасеният размер на главницата е 12 092,17 евро, непогасената договорна лихва за процесния период от 12.12.2016 г. до 23.06.2017 г. - в размер 515,04 евро, непогасеното обезщетение за забава за периода от 12.12.2016г. до 08.08.2017г. - в размер 156,21евро, а неплатените такси - в размер 60 евро. Посочил е, че се съобразява със заключението, доколкото същото е изготвено въз основа на извлечения от банковите регистри, и предвид липсата на конкретно оспорване от страна на ответника по иска относно тези вписвания и редовността на воденото счетоводство.

По отношение на възражението за неоснователност на иска поради освобождаване на кредитополучателя от отговорност съгласно чл. 81, ал. 1 ЗЗД въззивният съд е квалифицирал наведените в тази връзка твърдения като твърдения за наличието на субективна невъзможност за изпълнение на поетото парично задължение, поради което и съобразно чл. 81, ал. 2 ЗЗД е заключил, че ответникът - длъжник на парично задължение не може да се освободи от задължението си поради липсата на пари.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първите два материалноправни въпроса по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. Тези въпроси не отговарят на основното изискване, предвидено в чл. 280, ал. 1 ГПК – по тях въззивният съд не се е произнесъл и същите не са обусловили правните изводи на въззивната инстанция.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по процесуалноправния въпрос, свързан с установяването на редовното водене на счетоводните книги. За да направи извод за дължимост на претендираните суми, въззивната инстанция не се е позовала само на счетоводството на ответната банка, а е обсъдила всички доказателства, включително сключените между страните договор за кредит, договор за кредитна карта и споразумение за обединяване на кредити от 31.07.2015г. и допълнително споразумение от 26.07.2016г. От една страна са налице категорични доказателства за размера на получените от касатора суми по договорите за кредит и за кредитна карта, а от друга страна касаторът не е релевирал правопогасяващо възражение за платени суми в по-голям размер от отразения в счетоводството, нито е представил доказателства за изплатени на банката суми над осчетоводените плащания, нито е представил друг договор за кредитна карта, различен от приложения по делото договор за кредитна карта от 21.09.2007г. При липсата на такива доказателства съдът не би могъл да направи извод за допуснати нарушения на Закона за счетоводството при отразяване на плащанията по процесните договори и споразумения, респективно извод за неотразяване в счетоводството на някои погасявания на конкретни месечни вноски или част от тях.

Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Варненски окръжен съд по посочения в т. 4 от изложението правен въпрос, тъй като този въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно Тълкувателно решение № 1/2020 от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В настоящия случай ответникът /касатор/ е направил и конкретни възражения за нищожност на определени договорни клаузи. Въззивният съд е обсъдил относимите клаузи от договора за кредит, договора за кредитна карта, споразумението за обединяване на кредити и общите условия и е приел, че същите са действителни. Обстоятелството, че съдебният състав не е обсъдил наличието на всеки един от предвидените в чл. 11 ЗПК реквизити от съдържанието на договора поотделно, не е в противоречие с практиката на ВКС, тъй като съдът при служебната преценка за нищожността на определена договорна клауза излага мотиви само ако приеме, че тази клауза е нищожна.

Въпросът „чия е доказателствената тежест да установи наличието на договор за групова застраховка на кредит, сключен с трето лице – страната, която го е сключила, или страната, която е трето задължено по договора лице“ не отговаря на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като неговият отговор не би променил изхода на спора, защото въззивната инстанция е приела, че възражението на ответника /настоящ касатор/ за неоснователност на иска поради това, че кредитът /договора за потребителски кредит от 2011 г./ е застрахован по договор за застраховка, сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и „Г. застраховане“ ЕАД, и поради това, че ищецът действа недобросъвестно спрямо кредитополучателя и бездейства по отношение на задълженото лице – застраховател, е неотносимо в настоящото производство по чл. 422 ГПК, доколкото неупражняването на права на банката по друго правоотношение е ирелевантно за спора по делото.

По отношение на въпроса „длъжен ли е ищецът в специалното производство по реда на чл. 422 ГПК още с предявяване на исковата молба да представи с нея всички писмени доказателства, с които разполага и от които твърди, че черпи права, или е допустимо да представи такива писмени доказателства в първото по делото заседание във връзка с възраженията на ответника, позовавайки се на правото си, залегнало в разпоредбата на чл. 143, ал. 2 ГПК“ не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид наличието на константна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна и която е съобразена от въззивната инстанция. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС /т. 4/, решение № 172/31.05.2014 г. по гр. д. № 6229/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 382/16.01.2015 г. по гр. д. № 1558/2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 238/26.03.2018 г. по т. д. № 367/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други актове, по силата на изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. По силата на концентрационното начало в процеса, страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. В срока за отговор ответникът е длъжен да изчерпи всички свои възражения, а в доклада по делото съдът е длъжен да посочи обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и въведените от страните възражения. Когато твърдените от страните факти са неконкретни, неясни или си противоречат, съдът указва на заинтересованата страна да ги изясни, конкретизира или да отстрани противоречията в тях. Едва след като определи правната квалификация на всички претендирани права и възражения, посочи кои права и обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, кои правнорелевантни факти подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника, след като страните изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада, след като съдът е указал съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК за кои от твърдените от тях факти те не сочат доказателства, настъпва преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, освен при условията на чл. 147 ГПК. Когато посочените съдопроизводствени действия не са извършени точно и в пълния им обем, процесуалното бездействие на страната не може да има за последица преклудиране на правото й да попълни делото с относими към спорното право доказателства. В настоящия случай съобразно константната практика на ВКС въззивният съд се е позовал на представените в първото съдебно заседание на 21.06.2018 г. в първоинстанционното производство договор за кредит, договор за кредитна карта и общи условия към тях, обсъдил е твърденията на страните, възраженията на ответника и приетите допустими и относими доказателства.

Последният формулиран от касатора въпрос не отговаря на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Въпросът не е правен, а фактически и отговорът му е свързан с преценка на конкретните факти и доказателства и касае правилността на решението, но няма характер на правен въпрос по смисъла на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. По правилността на изводите на въззивния съд по поставения въпрос касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл. 288 ГПК. Развитите оплаквания за неправилност на извода, че длъжникът не може да бъде освободен от отговорност за плащане съгласно чл. 81, ал. 2 ЗЗД, са пороци, относими към правилността на постановения съдебен акт и са основания за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Предвид липсата на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Варненски окръжен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника по касационната жалба юрисконсултско възнаграждение в размер 200 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение