Определение № 60587 от 23.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3993/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 5069/21.08.2020 г. по гр.д. № 14250/2018 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решение № 415733/28.05.2018 г. по гр.д. № 15958/2917 г. на Софийски районен съд, на основание чл. 137, ал. 2 от Закона за енергетиката, вр. чл. 59 ЗЗД, е осъдил „Топлофикация София“ ЕАД да заплати на „Д. и Д.“ ООД сумата 24 900 лв. – обезщетение за ползване на топлопреносно съоръжение (външен топлопровод и абонатна станция) в една жилищна сграда – етажна собственост в [населено място] в периода 15.03.2012 г. – 15.03.2017 г., ведно със законната лихва от 15.03.2017 г.

Решението се обжалва от „Топлофикация София“ ЕАД с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните материалноправни въпроси:

1. Дължи ли се обезщетение по чл. 137, ал. 2 ЗЕ, когато клиентът, изградил топлопреносното съоръжение за своя сметка, не е предоставил на топлопреносното предприятие документите, необходими за сключването на договора за изкупуване по чл. 138 ЗЕ?

2. Следва ли цената за ползване по чл. 137, ал. 2 ЗЕ да служи за обезщетение в полза на такъв клиент, след като съгласно чл. 138 ЗЕ топлопреносното предприятие има задължение да изкупи съоръжението? Има ли неоснователно разместване на блага, след като по този начин клиентът получава едно и също благо, макар и на различно законово основание?

3. Дължи ли се обезщетение по чл. 137, ал. 2 ЗЕ, като се съобрази разпоредбата на § 4, ал. 4а от ПЗР на ЗЕ? и

4. Приложим ли е 3-годишният срок на погасителната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за вземането по чл. 137, ал. 2 ЗЕ.

Касаторът счита въпросите обуславящи решението (общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК), а допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК обосновава с довод, че са от значение за точното прилагане на чл. 137, ал. 2 ЗЕ и за развитието на правото. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в нарушение на чл. 137, ал. 2 ЗЗД, а и на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Претендира разноски.

От ответника по касационната жалба „Д. и Д. ” ООД не е постъпил писмен отговор.

Настоящият състав намира жалбата с допустим предмет – решението е въззивно, по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв.; подадена от процесуално легитимирана страна – касатор е осъденият ответник; при спазен срок по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, но сочените основания за допускане на касационния контрол липсват.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е обсъдил разпоредбата на чл. 137 ЗЕ в последната й редакция, приложима към спора, според която при присъединяване на потребители/ клиенти на топлинна енергия за битови нужди присъединителният топлопровод, съоръженията към него и абонатната станция се изграждат от топлопреносното предприятие и са негова собственост (ал. 1), а в случай, че изграждането на съоръженията се извършва от потребителите/ клиентите след съгласуване с топлопреносното предприятие, последното заплаща цена за ползване на съоръженията, изградени от потребителите/ клиентите (ал. 2). Съобразил е, че чл. 137, ал. 2 ЗЕ санкционира неоснователното разместване на имуществени блага, до което се стига в хипотезата, при която функциониращ обект, който следва да се изгради за сметка на топлопреносното предприятие и може да бъде единствено негова собственост, е изграден от потребителите/ от клиентите, а договорът по чл. 138 ЗЕ не е сключен и правото на собственост върху съоръжението все още не е придобито от топлопреносното предприятие. В тези случаи за времето до изкупуване на съоръженията топлопреносното предприятие дължи на лицето, което ги е изградило за своя сметка, цена за ползването им.

Въззивният съд е приел, че ищецът „Д. и Д.“ ООД е изградил за своя сметка и след съгласуване с ответника „Топлофикация София“ ЕАД топлопреносното съоръжение (външен топлопровод и абонатна станция) в жилищната сграда – етажна собственост в [населено място], а то е собственост на ищеца до изкупуването му от ответника. В релевантния период 15.03.2012 г. – 15.03.2017 г. съоръжението е използвано от ответника за захранване на битовите абонати в сградата с топлинна енергия и на основание чл. 137, ал. 2 ЗЕ той дължи на ищеца сумата 24 900 лв. – вземане за стойност поради неоснователното разместване на благата в двата патримониума. Съобразявайки, че това е предявения размер на осъдителния иск (чл. 6, ал. 2 ГПК), въззивният съд е обсъдил заключението на съдебно-техническата експертиза по делото - сумата 26 463.75 лв. е цената за ползване на топлопреносното съоръжение, определена по Методиката за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители чрез собствените им уреди или съоръжения, съгласно решение на ДКЕВР по протокол № 24/04.02.2008 г.

Въззивният съд е приел, че вземането по чл. 137, ал. 2 ЗЕ е проекция на вземането за неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД в специалния закон и за него също се прилага общият срок на погасителната давност по чл. 110 ЗЗД. Позовал се е на т. 7 от ППлВС № 1/1979 г. Зададеният с иска период е 15.03.2012 г. – 15.03.2017 г. Към 15.03.2017 г., когато исковата молба е подадена, 5-годишният срок не е изтекъл, а възражението за погасителна давност е неоснователно.

При тези мотиви, с които въззивният съд е достигнал до извода, че следва изцяло да уважи иска по чл. 137, ал. 2 ЗЕ, вр. чл. 59 ЗЗД и да потвърди първоинстанционното решение, първият повдигнат въпрос няма претендираното значение. Въпросът е обуславящ, доколкото такова възражение има в писмения отговор на исковата молба, а по него въззивният съд не се е произнасял. Чрез начина, по който въпросът е формулиран обаче, касаторът добавя допълнителна материалноправна предпоставка за възникване на вземането по чл. 137, ал. 2 ЗЕ, каквато от разпоредбата не произтича – клиентът/потребителят да е предоставил всички необходими документи за сключването на договора по чл. 138 ЗЕ. Чл. 137, ал. 2 ЗЕ е ясна и точна. Въззивният съд е изяснил нейното съдържание, установявайки да е проекция на общата забрана за неоснователно обогатяване на един правен субект за сметка на друг. Всяко допълнително условие (материалноправна предпоставка) би ограничило приложното й поле, а касаторът не изяснява от къде би могло да произтича. Изложеното изключва допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а не е налице и тази по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На настоящият състав не е известно да има такава практика на Върховния касационен съд в приложението на чл. 137, ал. 2 ЗЕ.

Вторият материалноправен въпрос не обуславя решението. Той не е свързан нито с упражнените от касатора защитни средства по предявения иск, нито с развитите от въззивния съд фактически и правни съображения. Следователно за него е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

Третият материалноправен въпрос е свързан с довода на касатора за приложимост на разпоредбата на § 4, ал. 4а от ПЗР на ЗЕ (нова – ДВ, бр.38 от 2018г., в сила от 08.05.2018г.) към разглеждания спор. По този въпрос въззивният съд не се е произнасял. Първо, защото такова възражение касаторът не е направил в писмения отговор на исковата молба, нито го е въвел като оплакване във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, а въззивният съд е нямал задължението да разгледа нерелевирано възражение/ оплакване. Второ, защото § 4, ал. 4а от ПЗР на ЗЕ е част от обективното ни право от 08.05.2018 г., т.е. не се отнася за периода, заявен с иска. По въпроса за действието на нормите във времето е формирана постоянна съдебна практика, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана и според която по принцип законовите правни норми, действат за напред (ex nunc) като гаранция за предвидимост на правния ред и елемент от правната сигурност. Съгласно ясната разпоредба на чл. 14 ЗНА, обратна сила на нормативен акт може да се даде само по изключение, и то с изрична разпоредба. Поради това, като не е приложил новата норма на § 4, ал. 4а от ПЗР на ЗЕ към правоотношението, възникнало от изграждането на процесните съоръжения от ищеца за негова сметка и ползвани от ответника според предназначението им за доставка на топлинна енергия на абонатите в сградата през периода 13.03.2009г. – 08.10.2012г., въззивният съд не се е отклонил от формираната практика. Следователно по този въпрос са изключени както общата, така и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол.

Последният материалноправен въпрос обуславя въззивното решение, но по него е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въззивният съд неточно се е позовавал на т. 7 от ППлВС № 1/ 1979 г. В нея е изяснено началото на срока на погасителната давност за вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователно обогатяване. в ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. ОСГТК на ВКС прие, че понятието периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или заместими вещи, имащи еднакъв правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни или плащанията да са еднакви. Вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователното обогатяване, включително по чл. 59 ЗЗД, не покриват дефиницията на „периодичните плащания“, дадена с тълкувателното решение. Установената практика приема, че за всички фактически състави на вземания, които провеждат забраната за неоснователно обогатяване, се прилага 5-годишният срок на погасителната давност по чл. 110 ЗЗД. Чл. 59 ЗЗД е сред тях. Чл. 137, ал. 2 ЗЕ е негова проекция в специалния закон, а не налага различно тълкуване и прилагане.

Касационният контрол не следва да се допуска и при основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, доколкото касаторът не изяснява в какво се изразява очевидната неправилност на решението.

При тези мотиви, съдът