Определение № 50003 от 11.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 1944/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Чичо Чарли“ ЕООД с ЕИК[ЕИК], [населено място], общ. М., обл. Пловдив, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 196 от 26.04.2022 г. по в. т. д. № 91/2022 г. на Пловдивски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 260439 от 17.11.2021 г. по т. д. № 54/2020 г. по описа на Окръжен съд – Смолян е отхвърлен предявеният от касатора срещу А. П. А. и Я. С. К. иск с правно основание чл. 135 ЗЗД за обявяване за относително недействителен спрямо ищеца на договор от 30.05.2018 г., обективиран в нотариален акт № 1, том II, рег. № 3170, н. д. № 190/2018 г., сключен между А. П. А. и съпругата му С. З. А., в качеството им на продавачи, и Я. С. К., в качеството му на купувач, за ½ ид. ч. от следните недвижими имоти, придобити в режим на СИО: 1/ самостоятелен жилищен обект в сграда с идентификатор 56784.524.326.1.11 по КК и КР на [населено място], с адрес: [населено място], [улица], ет. 5, разположен в поземлен имот с идентификатор 56784.524.326, представляващ апартамент на две нива с площи по документ – 96.41 кв. м. и 64.81 кв. м., ведно със съответните идеални части от общите части на сградата; 2/ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.524.326.1.16 по КК и КР на [населено място], с адрес: [населено място], [улица], ет. -1, разположен в поземлен имот с идентификатор 56784.524.326, представляващ гараж с площ по документ – 14.89 кв. м., ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и 3/ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.524.326.1.17 по КК и КР на [населено място], с адрес: [населено място], [улица], ет. -1, разположен в поземлен имот с идентификатор 56784.524.326, представляващ гараж с площ по документ – 14.23 кв. м., ведно със съответните ид. части от общите части на сградата. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Касаторът навежда доводи, че въззивният съд е обсъждал твърдения, които не са заявени с исковата молба, не е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната цялост и взаимовръзка, а обсъдените е подбрал произволно и избирателно. Поддържа, че по делото е безспорно установено, че продажната цена на недвижимите имоти, предмет на сделката, е заплатена фиктивно от купувача, който е и в близки приятелски отношения с продавача, като материалноправната предпоставка „знание за увреждане“ у ответника - приобретател е установена от доказаните по делото занижена продажна цена, липса на деклариране на процесните имоти като свои, липса на установено фактическо владение върху имотите, движението на паричните средства (съгласно приетата ССчЕ), близките приятелски отношения между страните по сделката, както и от останалите предприети от продавача правни и фактически действия, които в съвкупност и взаимовръзка установяват, че приобретателят е знаел за увреждането на кредиторите на продавача. Сочи, че като не е обсъдил тези обстоятелства въззивният съд е нарушил разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Моли за отмяна на въззивното решение и уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД, с присъждане на сторените по делото разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1/ Следва ли съдът при въведено твърдение в мотивите си, че събраните гласни доказателства са противоречиви и изолирани, да обсъди в мотивите си същите гласни доказателства на кои от доказателствата по делото противоречат и от кои други събрани гласни доказателства остават изолирани (предвид че други гласни доказателства не са събрани) и необсъждането представлява ли съществено процесуално нарушение?; 2/ Установяването на факта, че приобретателят е в близки приятелски отношения с продавача, индиция ли е, респ. – косвено доказателство ли е, за знанието за увреждане от страна на приобретателя и ирелевантно ли е обстоятелството на свързаността и приятелските отношения на продавача А. с третото лице - приобретател К. за знанието за увреждане от третото лице?; 3/ Необсъждането на събраните писмени и гласни доказателства по делото относно въведените твърдения за фиктивност на извършеното плащане, както и необсъждането на движението на паричните потоци, установени със ССчЕ, както и събраните гласни доказателства относно механизма на извършеното плащане, водят ли до категоричен извод, че не е налице безвъзмездно разпореждане с права, респ. тази система от косвени доказателства индиция ли е за знанието на третото лице-приобретател и необсъждането представлява ли съществено процесуално нарушение?; 4/ Разпореждането с недвижимия имот под пазарната стойност индиция ли е, респ. – косвено доказателство, за знанието за увреждане на третото лице - приобретател?; 5/ Липсата на деклариране на недвижимия имот от страна на третото лице-приобретател индиция ли е, респ. – косвено доказателство, за знанието на третото лице - приобретател?; 6/ Доказването, че продавачът и третото лице - приобретател са свързани лица и близки приятели, предполага ли знание на приобретателя за увреждане и респ. – тази система от косвени доказателства индиция ли е за знанието на третото лице - приобретател?; 7/ Какви други косвени доказателства освен гласни и писмени може да ангажира и представи страната - кредитор при предявен иск по чл. 135 ЗЗД за доказване знанието за увреждане от страна на третото лице, освен симулативното движение по банкови сметки на страните по сделката на продажната цена, установено с писмени доказателства; гласни доказателства за близки приятелски отношения между продавач и купувач, липсата на деклариране на имота като свой от страна на купувача, владеенето на имота от страна на продавача и след сключване на увреждащата сделка?; 8/ Обективното движение на суми в едни и същи размери по банковите сметки на продавач и купувач, респ. – доказването на симулативното движение по банкови сметки на страните по сделката на продажната цена, установено с писмени доказателства; събрани гласни доказателства за близки приятелски отношения и свързаността им между продавач и купувач, липсата на деклариране на имота като свой от страна на купувача, владеенето на имота от страна на продавача и след сключване на увреждащата сделка, водят ли до косвен извод за знание за увреждане от страна на третото лице?; 9/ Какви други допустими доказателства освен гласни може да ангажира и представи страната - кредитор при предявен иск по чл. 135 ЗЗД за доказване на приятелски отношения и свързаност между продавач и купувач, при извод на съда, че не са представени доказателства за твърдените приятелски отношения и довод, че свързаността между страните по сделката е ирелевантно обстоятелство за знанието за увреждане от страна на третото лице?; 10/ Индиция за знание за увреждане от страна на третото лице ли е (при доказано твърдение, че продавачът и купувачът са близки приятели) разпореждането с голяма част от имуществото със същото и със свързани с него лица?; 11/ Обективното движение на суми в едни и същи размери по банковите сметки на продавач и купувач, респ. – предаването на пари в брой от страна на продавача на купувача на продажната цена, откриването на нарочна банкова сметка от страна на купувача и превеждането на предадената му в брой парична сума на продавача, индиция за знание за увреждане от страна на третото лице ли е, респ. – косвено доказателство за знание за увреждане на третото лице, и необсъждането му представлява ли съществено процесуално нарушение?; 12/ Системата от косвени доказателства, установяващи знанието за увреждане от третото лице, а именно симулативното движение по банкови сметки на страните по сделката на продажната цена, установена с писмени доказателства; събрани гласни доказателства за близки приятелски отношения между продавач и купувач, липсата на деклариране на имота като свой от страна на купувача, владеенето на имота от страна на продавача и след сключване на увреждащата сделка трябва ли да се обсъдят от въззивния съд в тяхната взаимовръзка и необсъждането им представлява ли съществено процесуално нарушение?; 13/ При твърдение, че продажната цена не е заплатена от купувача и доказано обстоятелство, че същата е платена фиктивно с пари, предадени от продавача А. на купувача К. в брой, и при събрани доказателства за това – гласни и писмени – ССчЕ, това обстоятелства извън предмета на производството ли е, респ. – на спора по иск с правно основание чл. 135 ЗЗД, и необсъждането му съставлява ли съществено процесуално нарушение?; 14/ Как следва да се осъществи пълно и главно доказване чрез косвени доказателства на обстоятелството, че купувачът – трето лице е знаел за увреждането, при липса на преки доказателства за това и системата от косвени доказателства установява ли главния факт на знанието на третото лице и необсъждането им в тяхната съвкупност и взаимовръзка представлява ли съществено процесуално нарушение?; 15/ На система от какви косвени доказателства може да се приеме за доказано знанието на третото лице - купувач по иск с правно основание чл. 135 ЗЗД?; 16/ Следва ли въззивният съд да обсъди всички събрани косвени доказателства в тяхната взаимовръзка относно знанието за увреждане от третото лице и допустимо ли е да изведе самостоятелен довод за всяко едно от събраните доказателства, без да ги обсъжда в тяхната взаимовръзка?; 17/ Какъв следва да е начинът и доказателствените средства, въз основа на които да се установи, че длъжникът и лицата, с които е договарял за увреждане на кредитора, като предпоставка за уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД, и по-специално дали знанието за увреждане следва да се установи с преки доказателства или е възможно да бъде изведено въз основа на поредица от установени факти, които в своята взаимна връзка косвено водят до извод за наличие на знание?; 18/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото, включително и сочените от ищеца – кредитор, за установяване на факта на знание у третото лице за увреждащата сделка по чл. 135, ал. 1 ЗЗД?; 19/ Възможно ли е знанието на третото лице за увреждащата сделка да бъде доказано с косвени доказателства, т. е. поредица от установени косвени факти и обстоятелства и необсъждането им в тяхната съвкупност и взаимовръзка представлява ли съществено процесуално нарушение?; 20/ Следва ли и длъжен ли е с оглед установяване на знанието за увреждане у приобретателя въззивният съд да направи преценка от фактическа страна на всички спорни обстоятелства и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка и необсъждането им в тяхната съвкупност и взаимовръзка представлява ли съществено процесуално нарушение?; 21/ Следва ли въззивният съд да обсъди всички относими и допустими доказателства, поотделно и в тяхната взаимосвързаност, съотнесено към доводите и възраженията на страните? И следва ли доказателствата да бъдат обсъдени не всяко само за себе си, а в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила?; 22/ Неизпълнението на въззивния съд на задължението за обсъждане на всички доказателства по делото или частичното им обсъждане представлява ли съществено процесуално нарушение, което може да бъде основание за неправилност на постановения от него акт?; 23/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не, съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК?; 24/ Действителната воля на въззивния съд обективирана ли е в мотивите и диспозитива на съдебния акт и в настоящия случай действителната воля на съда намерила ли е точен, пълен и ясен израз в диспозитива на съдебното решение и въззивният съд произнесъл ли се е по същество на спора съобразно събраните доказателства? и 25/ Допустимо ли е съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства и да ги прецени поотделно, без да анализира в съвкупност събрания по делото доказателствен материал и да извърши съвкупна преценка на същия, като съобрази съдържанието на всички доказателствени средства в тяхната съвкупност и логическата връзка между обективираните в тях данни и следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат всички доводи и възражения на страните и изрични мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни? Касаторът сочи наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с позоваване на следните съдебни актове на ВКС, в противоречие с разрешенията по които се твърди, че се е произнесъл въззивният съд: решение № 218 от 11.10.2013 г. по гр. д. № 1778/2013 г. на ВКС, III г. о., решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение №139 от 06.08.2018 г. по гр. д. № 2508/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 141 от 04.01.2021 г. по гр. д. № 478/2020 г. на ВКС, I г. о., решение № 31 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 841 от 19.01.2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г. на ВКС, IV г. о., решение № 72 от 25.06.2018 г. по гр. д. № 1934/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 197 от 10.05.2011 г. по гр. д. № 430/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 162 от 01.07.2014 г. по гр. д. № 7320/2013 г. на ВКС, III г. о., решение № 134 от 05.08.2019 г. по гр. д. № 3482/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 27 от 10.04.2019 г. по гр. д. № 2339/2018 г. на ВКС, III г. о. и решение № 189 от 17.01.2018 г. по т. д. № 2646/2016 г. на ВКС, II т. о. – по въпроси № 1 – 13, вкл.; решение № 162 от 01.07.2014 г. по гр. д. № 7320/2013 г. на ВКС, III г. о. – по въпроси №№ 14 – 15; решение № 218 от 11.10.2013 г. по гр. д. № 1778/2013 г. на ВКС, III г. о., решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение №139 от 06.08.2018 г. по гр. д. № 2508/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 141 от 04.01.2021 г. по гр. д. № 478/2020 г. на ВКС, I г. о., решение № 31 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 841 от 19.01.2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г. на ВКС, IV г. о., решение № 72 от 25.06.2018 г. по гр. д. № 1934/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 162 от 01.07.2014 г. по гр. д. № 7320/2013 г. на ВКС, III г. о., решение № 134 от 05.08.2019 г. по гр. д. № 3482/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 27 от 10.04.2019 г. по гр. д. № 2339/2018 г. на ВКС, III г. о. и решение № 189 от 17.01.2018 г. по т. д. № 2646/2016 г. на ВКС, II т. о. – по въпроси №№ 16 – 17; решение № 27 от 10.04.2019 г. по гр. д. № 2339/2018 г. на ВКС, III г.о., решение № 218 от 11.10.2013 г. по гр. д. № 1778/2013 г. на ВКС, III г. о., решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 189 от 17.01.2018 г. по т. д. № 2646/2016 г. на ВКС, II т. о. – по въпроси №№ 18 – 19; решение № 108 от 25.06.2020 г. по гр. д. № 1538/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение № 8 от 06.04.2020 г. по гр. д. № 1618/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 250 от 21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 154 от 24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 146 от 13.11.2015 г. по т. д. № 2687/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 231 от 01.11.2016 г. по гр. д. № 1614/2016 г. на ВКС, III г. о., решение № 23 от 02.02.2018 г. по гр. д. № 920/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 17 от 03.04.2018 г. по гр. д. № 836/2017 г. на ВКС, II г. о. и решение № 205 от 02.11.2016 г. по гр. д. № 1499/2016 г. на ВКС, I г. о. – по въпрос № 20; решение № 162 от 01.07.2014 г. по гр. д. № 7320/2013 г. на ВКС, III г. о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 58 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 408/2010 г. на ВКС, I г. о., решение № 24 от 07.03.2014 г. по т. д. № 1040/2012 г. на ВКС, I т. о. и решение № 134 от 05.08.2019 г. по гр. д. № 3482/2018 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 21; решение № 98 от 28.01.2020 г. по т. д. № 2897/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 210 от 09.02.2018 г. по т. д. № 1115/2017 г. на ВКС, I т. о. и решение № 338 от 27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 22; ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 136 от 06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 180 от 11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 94 от 13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 161 от 04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 23; Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – по въпрос № 24 и т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 73 от 21.08.2015 г. по гр. д. № 4704/2014 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 25. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът бланкетно сочи и самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответниците по касационната жалба – А. П. А. и Я. С. К., чрез процесуалните си пълномощници, в срока по чл. 287 ГПК депозират два отделни писмени отговора с изразено становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Претендират и присъждане на разноски за настоящото производство съобразно списъци по чл. 80 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в законоустановения срок по чл. 283 ГПК, против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че ищецът „Чичо Чарли“ ЕООД е кредитор на А. П. А. в качеството му на ЕТ „А. А.“ за сума в размер на 192 000 лв., законната лихва върху нея, считано от 06.06.2017 г. до окончателното ѝ заплащане, както и разноски в размер на 1 790 лв., за което е издаден изпълнителен лист № 99 от 26.11.2018 г. въз основа на влязлото в сила арбитражно решение от 09.07.2018 г. по арб. д. № 6/2017 г. на АС София при БСК; както и че вземането е действително и не е погасено, доколкото за събирането му е образувано изп. д. № 289/2019 г. по описа на ЧСИ С. Д., по което не са събрани суми за удовлетворяване вземането на взискателя. Решаващият съдебен състав е констатирал, че на 31.05.2018 г. А. П. А. и С. З. А. са продали на Я. С. К. описаните в диспозитива на въззивното решение недвижими имоти, с което длъжникът е затруднил реализацията на паричното вземане на кредитора, при наличие на знание у първия, че с извършеното действие уврежда кредитора си. По отношение последната кумулативно изискуема предпоставка - купувачът да е знаел за увреждането, въззивният съд е обсъдил на първо място показанията на св. Б. Н. (търговски представител на дружеството - ищец), ценени с оглед чл. 172 ГПК, които е намерил за изолирани, както и за неубедителни, с оглед вътрешната им противоречивост (относно факта, къде понастоящем живее А. А.). Посочил е, че дори гласните доказателства да бъдат ценени безкритично, същите не установяват необходимото знание за увреждане у третото лице – приобретател на имота. Свидетелката твърди само, че в разговор с А. била предупредена, че той ще отчужди имуществото си в полза на близки приятели, за да не може ищецът да се удовлетвори от него. Доказателства за обстоятелството, че приобретателят по оспорената сделка е в приятелски отношения с длъжника обаче не са ангажирани. На следващо място съдът не е намерил за установено обстоятелството, че продажната цена не е платена (че е налице безвъзмездно разпореждане с права), предвид това, че страните са уговорили изплащането й да стане по банков път в 7-дневен срок от подписване на договора, като изпълнението на уговореното, посредством превод на цената от купувача Я. К. на продавача А. А., е потвърдено и от приетата от съда и неоспорена ССчЕ. От същата е видно, че на 05.06.2018 г. сумата, първоначално внесена в брой от К., е наредена за плащане на продавача с посочено основание - „покупка на апартамент [населено място]“. Въззивният съд е счел, че знанието за увреждане у приобретателя не може да се приеме за установено и предвид уговорената занижена според ищеца цена на придобитите права, по съображения, основани на принципа на автономия на волята, чиито ограничения са императивно уредени, като неспазването им представлява основание за нищожност на договора. Съдът е посочил, че в случая сделката действително е сключена при цена, леко надвишаваща данъчната оценка на процесните имоти и съответно под установената по делото пазарна стойност на същите, но е приел, че подобно отклонение не обосновава нищожност на сделката, за прогласяване на която иск не е и предявен. Съдът е отхвърлил и довода на ищеца, че знанието за увреждане следва да се предполага предвид свързаността на М. М. и Я. К., тъй като тези лица са приобретатели по различни сделки, докато презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД се прилага за третото лице – приобретател и свързаността му с длъжника. Твърдението, че А. А., Я. К. и М. М. в качеството им на управители на търговски дружества са били в трайни търговски взаимоотношения до прехвърляне на „А.“ ЕООД е счетено от съда за недоказано, а и ирелевантно за знанието на третото лице. На последно място фактът, че процесните имоти не са декларирани след придобиването им от купувача, е преценен като необосноваващ извод за наличието на знание за увреждане у него, доколкото може да ангажира само административната му отговорност. При тези съображения въззивният съд е извел извод за недоказаност на единия от елементите от фактическия състав на чл. 135 ЗЗД, а именно – купувачът, който не се намира в родствена връзка с длъжника, също да е знаел за увреждането на кредитора. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради следното: В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя три групи въпроси. Първата група е относно задълженията на въззивния съд при постановяване на решението да обсъди всички събрани по делото и относими към спорния предмет доказателства поотделно и в тяхната взаимовръзка, като отчете доводите и възраженията на страните. Втората група въпроси е относно това, дали отделни, установени според касатора по делото факти и обстоятелства, представляват сами по себе си индиция, сочеща за знанието на третото лице – приобретател, че чрез възмездната сделка се увреждат правата на кредитора, и представляват ли същите косвено доказателство за наличието на тази предпоставка за уважаването на иска по чл. 135 ЗЗД. Третата група въпроси касае възможността горната предпоставка да бъде установена чрез система от косвени доказателства, като касаторът пита, как следва да осъществи доказването чрез косвени доказателства и какви други доказателства, освен вече ангажираните от него, могат да установят знанието на третото лице - приобретател относно увреждането. Съдът намира, че последната група от въпроси не е обусловила решаващата правна воля на въззивния съд за изхода от спора, поради което не притежава изискуемото съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК значение за резултата по конкретното дело. В по-голямата си част въпросите са относно това, как по-точно е следвало да бъде доказано знанието за увреждане в подобна хипотеза и какви допълнителни доказателства ищецът би могъл да посочи. По тези въпроси решаващият съд не дължи произнасяне, доколкото е ограничен от събрания по делото доказателствен материал, съответно такива хипотетични въпроси не са обсъждани в мотивите на обжалвания съдебен акт. На следващо място, постановявайки решението си, съставът на АС - Пловдив не е отрекъл, че един правнозначим факт може да бъде установен и чрез косвени доказателства, а е намерил, че голяма част от релевираните в тази връзка обстоятелства са недоказани или че нямат връзка със знанието на приобретателя за увреждащия кредитора характер на сделката. Системата от косвени доказателства, равносилна на прякото и главно доказване, изисква установяването на три (или повече) косвени факта, чиято съвкупна преценка да води до един единствен, несъмнен и категоричен извод за осъществяване на нуждаещия се от доказване правнорелевантен факт, в какъвто смисъл е и посочената от касатора съдебна практика. С оглед конкретните приети за доказани и относими обстоятелства по делото, извод за осъществяване на доказването по косвен път не може да бъде формиран. Втората група въпроси също не удовлетворява общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК. Поставените в тази група въпроси са фактически, а не правни: дали определени факти съставляват индиция за съществуването на други такива не представлява правен въпрос, по който може да се допусне касационно обжалване. Първата група въпроси е принципно обуславяща за изхода на правния спор и покрива изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не се установява наличието на допълнителния селективен критерий по т. 1 от посочената разпоредба. Съставът на въззивния съд е обсъдил в достатъчна степен наведените като основание на иска твърдения и доводи (особено предвид схематичността на изложеното в исковата молба) и събраните във връзка с тях доказателства, като е преценил, че както поотделно, така и в тяхната съвкупност те не са в състояние да установят знание у купувача, че чрез атакуваната сделка се уврежда кредиторът на продавача по смисъла на чл. 135 ЗЗД. По въпроса дали действителната воля на въззивния съд е обективирана в мотивите и диспозитива на съдебния акт и дали в настоящия случай действителната воля на съда е намерила точен, пълен и ясен израз в диспозитива на съдебното решение, респективно дали съдът се е произнесъл по съществото на спора съобразно събраните доказателства следва да се посочи, че съдът е постановил решението си при спазване на правилата относно въззивното производство, поради което липсва противоречие с указанията на т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, отделно от това въпросът изцяло касае правилността на обжалваното решение (такива впрочем са и много от обобщените по-горе въпроси) и по тази причина не може да обоснове достъп до касационна проверка на същото. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. От съдържанието на мотивите му не може да се изведе извод за наличието на особено тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС съдебният акт е очевидно неправилен, ако при постановяването му законът е приложен в неговия противоположен смисъл или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща, вкл. отменена /изменена впоследствие/ правна норма или ако актът е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика – пороци, които не се установяват при прочита на обжалваното решение. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение