Определение № 722 от 17.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2181/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение № 16/19.01.2024 г. по в. гр. д. № 588/2022 г. Пернишкият окръжен съд е потвърдил решение № 260176/22.12.2021 г. по гр. д. № 955/2017 г. на Радомирския районен съд, който е допуснал делба на урегулиран поземлен имот, находящ се в [населено място], [община], с площ от 1 625 кв. м., за който е отреден парцел [№],[№] от кв. 88, ведно с построената в него едноетажна полумасивна жилищна сграда със застроена площ от 52,40 кв. м., между посочените в решението съделители и при определените квоти, и е отхвърлил иска за делба срещу останалата част от съделителите, както и иска за делба на построените в същия имот масивна двуетажна сграда (вилна) със застроена площ от 39,75 кв. м. и паянтова жилищна сграда със застроена площ от 106 кв. м. Касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която е отхвърлен искът за делба на масивна двуетажна сграда (вилна) със застроена площ от 39,75 кв. м. и на паянтова жилищна сграда със застроена площ от 106 кв. м., е подал ищецът И. Б. Г., който счита същото за неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. От ответниците по касация отговори са подали К. В. Р. и В. В. Г. - ответници по иска, които считат касационната жалба за основателна, както и ответникът Н. И. Л., който счита жалбата за неоснователна. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационното обжалване, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, към нея е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима. При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното: Въззивният съд е приел, че страните по делото, с изключение на Н. И. Л., са наследници по закон на общия наследодател Г. Т. Г., починал на 05.09.1940 г. Съделителите - наследници по закон, основават участието си в съсобствеността на наследственото правоотношение, възникнало последователно със смъртта на общия наследодател и на неговите низходящи, а съделителят Л. - на общи завещателни разпореждания от праводателите му Ж. И. Г., починал на 27.09.2010 г., и съпругата на същия М. Р. Г., починала на 03.02.2013 г. Въз основа на приетото по делото заключение на почеркова експертиза въззивният съд е приел, че завещанията - съответно саморъчно и нотариално, оспорени от част от съделителите досежно автентичността им, не страдат от пороци по чл. 42, т. 2 (неправилно посочено вместо б. „б“) вр. с чл. 24 и чл. 25, ал. 1 ЗН, водещи до тяхната нищожност. Като спорни по делото въззивният съд е определил обстоятелствата относно дела в съсобствеността на Ж. Г. и относно индивидуалната собственост на двамата съпрузи върху построената в делбения имот двуетажна сграда, във връзка с което е оспорено легитимиращото действие на констативните нотариални актове № 179/1984 г. и № 151/1995 г. Съдът е обсъдил представените от съделителя Л. писмени доказателства: договор за продажба на недвижим имот от 14.09.1938 г. и записка за вписването му № 123/03.07.1943 г., и три нотариални акта за дарение на недвижим имот № 98/1985 г., № 162/1995 г. и № 35/1995 г., от които е установено, че И. Г. Г. - едно от петте деца на общия наследодател Г. Т. Г., по силата на договора от 14.09.1938 г. е придобил в собственост дворно място от около един декар, находящо се в [населено място], сега [населено място], ведно с находящата се в него едноетажна паянтова жилищна сграда от 35 кв. м. Този договор е представен в производството по чл. 483 ГПК (отм.), в което е издаден н. а. № 179/1984 г., и въз основа на него, на останалите описани в нотариалния акт писмени доказателства и извършената обстоятелствена проверка, нотариусът е направил извод за правото на собственост на наследниците на И. Г. Г. върху 4/6 ид. ч. от УПИ [№],[№] от кв. 88 и 1/2 ид. ч. в построената в него едноетажна жилищна сграда. А с нотариалните актове за дарение един от наследниците на И. Г. Г. - Ж. Г., е придобил от останалите наследници на същия наследодател техните идеални части от поземления имот и от сградата. Така, по силата на наследствено правоотношение, настъпило със смъртта на И. Г., и на договорите за дарение, Ж. Г. е станал собственик на общо 4/6 ид. ч. от делбения поземлен имот и на 1/2 ид. ч. от построената в него едноетажна жилищна сграда. Въз основа на тези писмени доказателства е издаден оспореният констативен нотариален акт № 151/1995 г., с който, след проведено производство по реда на чл. 483 ГПК (отм.), нотариусът е констатирал правото на собственост на Ж. Г. върху посочените имоти. Въз основа на изложеното въззивният съд е приел, че с представените от съделителя Л. писмени доказателства е установено констатираното в оспорения констативен нотариален акт право на собственост на неговия праводател в делбените имоти и дела на участието му в съсобствеността. При доказателствена тежест на оспорващите съделители съгласно ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, последните не са ангажирали доказателства, с които да оборят легитимиращото действие на актовете. Същевременно страната, която черпи права от тях, е установила с писмени доказателства констатираното в нотариалните производства право на собственост на наследниците на И. Г., а в последствие и на праводателя Ж. Г., поради което съдът е зачел извода на нотариуса, а оплакванията във въззивните жалби за неправилност на извода на районния съд досежно легитимиращото действие на оспорените констативни нотариални актове е приел за неоснователни. За неоснователно въззивният съд е приел и оспорването на разпоредителните сделки, като е посочил, че с договорите за дарение съсобствениците на Ж. Г. са му прехвърлили наследствените си части, които са съответни на чл. 5, ал. 1 ЗН, поради което не е налице разпореждане с част, по-голяма от притежаваната. За неоснователно въззивният съд е приел възражението на съделителката Маргарита Г., че е придобила по давност едноетажната жилищна сграда с площ от 52,40 кв. м. заедно с част от дворното място около нея от 500 кв. м., което правело дела й в последното 1/25 ид. ч., а не така, както го е определил първоинстанционният съд, като е изложил съображения, че от извършените от нея действия, установени от гласните доказателства, не може да се направи извод за наличие на явно и обективирано пред останалите съсобственици намерение за своене. Затова въззивният съд е намерил за правилен извода на районния съд, че допуснатата до делба полумасивна едноетажна жилищна сграда и мястото около нея не са придобити по давност от съделителката Г., а са съсобствени между наследниците, чиито наследодатели не са прехвърлили дела си на Ж. Г. (при установеното, че останалите 2/6 ид. ч. от дворното място и 1/2 ид. ч. от едноетажната полумасивна жилищна сграда с площ от 52,40 кв. м. произхождат от общия наследодател Г. Т. Г., сред чиито наследници по закон е и ищецът, сега касатор), и съделителя Н. Л.. За да установи правото на собственост на праводателите си върху двуетажната жилищна сграда, която първоинстанционният съд е изключил от делбата, съделителят Н. Л. е представил договор № 46/26.03.1986 г. и е ангажирал гласни доказателства, от които е установено, че на 26.03.1986 г. Ж. Г. е сключил със СД „Изграждане на селищни системи“ договор за изпълнението на инвеститорския контрол за построяването на сградата, като в него е посочено, че осигуряването на работната ръка, доставката на строителните материали, заплащането на всички такси във връзка със строителството са за сметка на Г.. Въззивният съд е посочил, че свидетелите безспорно и категорично установяват, че сградата е построена изцяло от Ж. Г. и съпругата му М. Г. и от построяването й е ползвана само от тях до смъртта им, поради което е приел, че към момента на смъртта на праводателите на Л. - през 2010 г. и през 2013 г., те са били единствени собственици на процесната сграда по силата на давностно владение. За неоснователно въззивният съд е приел твърдението във въззивната жалба, че право на собственост върху жилищна сграда, построена в чужд (съсобствен) недвижим имот, може да бъде придобито само чрез учредяване на право на строеж, извършено от останалите съсобственици, каквото в случая безспорно няма, тъй като съгласно чл. 55 ЗС то може да се придобие както чрез правна сделка, така и по давност и по друг начин, уреден в закон. А в случая, видно от констатациите в н. а. № 151/1995 г., към момента на съставянето му двуетажната сграда е била изградена и съответно е била годен обект на правото на собственост, и това е най-ранният момент, от който следва да се приеме, че съпрузите са започнали да осъществяват явно, спокойно и неоспорвано фактическата си власт върху постройката, като ползването е по начин, обективиращ намерение за своене и със знанието на останалите съсобственици на недвижимия имот. Към момента на смъртта им е бил изминал период, по-дълъг от предвидения в чл. 79, ал. 1 ЗС от 10 години, поради което правото на собственост е било придобито от тях по давност, а с направените универсални завещателни разпореждания те са го прехвърлили изцяло на съделителя Л.. По тези съображения въззивният съд е приел за неоснователни доводите във въззивните жалби за допускане на посочената сграда до делба, а решението на районния съд в частта, с която я е изключил от делбата, е приел за правилно. За неоснователно въззивният съд е намерил оплакването на съделителят И. Г. (сега касатор) относно изключването от делбата на намиращата се в делбения имот паянтова едноетажна жилищна сграда с обща площ от 106 кв. м. Посочил е, че въз основа на приетата съдебно-техническа експертиза е установено, че към момента на приключване на съдебното дирене същата е полусъборена и следователно не съществува обект на правото на собственост, който да бъде допуснат до делба, както правилно е приел районният съд. Въззивният съд е счел за неоснователно и възражението на жалбоподателката М. Г. относно допускането до делба на дворното място. Посочил е, че съгласно чл. 38, ал. 3 вр. ал. 1 ЗС е налице за забрана за делба на дворното място, когато същото се явява обща част на самостоятелни обекти в етажна собственост, т. е. то е обща част, само когато принадлежи на всички етажни собственици. Ако в него има сграда - индивидуална собственост, теренът не е изгубил самостоятелния си характер и няма обслужващо значение, т. е. не представлява обща част. Дворното място е обща част по естеството си по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС само в случай, че е налице пълна идентичност между етажните собственици и собствениците на земята. В настоящия случай не е налице етажна собственост, на която дворното място да е обща част. То е самостоятелен обект на право на собственост и правилно е допуснато до делба от районния съд. За правилно определени въззивният съд е приел и делбените части на участващите в съсобствеността съделители. Посочил е, че след като е отхвърлил иска срещу страните, чиито наследодатели приживе са прехвърлили дела си в съсобствеността на наследника Ж. Г., и срещу тези, за които не е установено да са придобивали дял в съсобствеността, районният съд правилно е приел, че частта от делбените имоти, която не е собствена на съделителя Л., а именно 2/6 ид. ч. от урегулирания поземлен имот и 1/2 ид. ч. от построената в него едноетажна полумасивна жилищна сграда, са съсобствени на останалите съделители при квоти съгласно разпоредбите на чл. 5, ал. 1, чл. 8, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН, които, след определянето им в обикновени дроби, са приведени под общ знаменател, като изчисленията са правилни. За неоснователно въззивният съд е приел оплакването на жалбоподателката Г., че знаменателите на обикновените дроби, с които са определени делбените части на съделителите, са площта на недвижимия имот, респективно площта на допуснатата до делба сграда. Посочил е, че първонистанционният съд е спазил математическото правило за определяне на част от цяло число и в съответствие с него е определил дела в съсобствеността на всеки от съделителите. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (което почти приповтаря касационната жалба) касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК и поставя въпроса какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, както и въпроса за съдържанието на мотивите към съдебното решение, при произнасянето по които въззивният съд, според касатора, се е отклонил както от задължителната практика на ВКС в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т.т. 1, 2 и 3, и ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС - т. 19, така и от практиката на ВКС, илюстрирана с множество решения на отделни състави. При позоваване на същата задължителна съдебна практика, както и на решения на състави на ВКС, касаторът поставя и въпроса: може ли въззивният съд да пристъпи към постановяване на решението си, преди делото да е изяснено от фактическа страна, и съставлява ли това процесуално нарушение на разпоредбите на чл. 10 и чл. 235, ал. 2 ГПК. Касаторът счита, че въззивното решение не отговаря на нито едно от изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като са изложени схематични и бланкетни мотиви, които не отразяват самостоятелната правораздавателна дейност на въззивния съд като инстанция по съществото на спора; че в мотивите не се съдържат изводи, основани на преценка на фактите и доказателствата, както и няма произнасяне по същество на възраженията и доводите, с които е обосновал защитата си срещу иска. Твърди, че въззивният съд не е отговорил на въпросите във въззивната жалба, че първоинстанционният съд се е позовал бланкетно и е нарушил правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК: а/ както по отношение преценката на всички писмени доказателства, преки и косвени, така и обсъждането им обстойно и цялостно, поотделно и в тяхната съвкупност- същите били с повърхностно маркирано съдържание; б/ също така и по отношение доводите на страните и тежестта на доказване - съдът не бил взел предвид доказването на тезите на страните в процеса. Според касатора неправилно е приетото от съда в двете инстанции, че не са събрани доказателства, оборващи легитимиращото действие на оспорените н. а. № 179/1984 г. и н. а. № 151/1995 г. Неправилно въззивната инстанция ценила договора от 1938 г. и записката за вписване на същия от 1943 г., като липсвали доказателства за идентичност между описания в тях и процесния имот, неправилно били определени и делбените квоти в същия. Неправилно съдилищата приели, че двуетажната масивна жилищна сграда е построена от Ж. и М. Г. и, бидейки незаконен строеж, е придобита по давност, без да са налице елементите на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, че не било изследвано здравословното състояние на Ж. Г., който след пенсионирането си започнал да навестява имота, но не и да го владее за себе си, като ищецът, сега касатор, не само е оспорвал държането на Г., но и на Л., като в тази връзка е дал сведение в РУ - Р.. Твърди, че сградата е наследствена на страните по делото и като такава подлежи на делба; нямало доказателства за съществуването на хамбар, като граница на имота нямало път, а се сочи съществуването на махленски път. От събраните писмени доказателства не било доказано някой от съделителите да има по-големи делбени части от останалите; при продажбата на идеална част от процесния недвижим имот не била спазена разпоредбата на чл. 33 ЗС; от показанията на разпитаните свидетели не било доказано ответницата М. Г. да е придобила имот с площ от 500 кв. м., ведно с паянтова жилищна сграда със застроена площ от 50 кв. м. по давност. Сочи, че не може да се придобива по давност идеална част от УПИ, че не са индивидуализирани от ответницата къде точно се намират претендираните от нея 500 кв. м. от УПИ, не било установено да е владяла имота като собственик, с намерение да го свои за себе си, евентуално в последните години е извършвала отделни действия върху имота, като отделни действия е извършвал и касаторът. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Както последователно се приема в практиката на ВКС, включително и в посочената от касатора в подкрепа на поставените правни въпроси, въззивният съд е задължен да се произнесе по спорния предмет на делото, като изложи свои мотиви относно релевантните за спора факти, след като прецени в тяхната съвкупност всички относими доказателства, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други - за неустановени, и отговори на всички наведени от страните доводи и възражения по свое вътрешно убеждение, като гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция, насочена към повторно разрешаване на материалноправния спор, като при осъществяване на своята правораздавателна дейност въззивният съд следва да изложи самостоятелни фактически и правни изводи и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Неизпълнението на това задължение съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 ГПК. Видно от мотивите към решението, въззивният съд е обсъдил всички правнорелевантни факти, от които според касатора произтича правото му да иска делба на двете сгради, по отношение на които искът е отхвърлен и въззивното решение в която част е предмет на касационно обжалване, подложил е на преценка всички събрани по делото доказателства, а така също е изложил съображения по всички противопоставени от него относими възражения и доводи. След анализ на доказателствата, послужили за издаване на констативните нотариални актове № 179/1984 г. и № 151/1995 г., и при правилното приложение на разрешенията относно доказателствената тежест в ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е отговорил на оплакването във въззивната жалба на ищеца (сега касатор) защо не е оборено легитимиращото действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост. След анализ на гласните доказателства, преценени в съвкупност с представения по делото договор от 1986 г., съдът е отговорил на въпроса защо приема, че сградата с площ от 39,75 кв. м. е построена от съпрузите Г. и защо същата, макар и бидейки незаконен строеж, е придобита от тях по давност. Този извод е в съответствие с практиката на ВКС, че незаконният строеж е годен обект на вещни права, същият може да бъде придобиван от субектите по всички уредени в закон придобивни способи (решение № 60087 от 28.06.2021 г. по гр. д. № 3984/2020 г. на ВКС, II-ро г. о.), а с подаването на сведение до органите на МВР владението не може да се счита за смутено, нито придобивната давност - прекъсната (решение № 376/12.03.2013 г. по гр. д. № 260/2012 г. на ВКС, І-во г. о.). С оглед изложеното не се установява въззивният съд да е нарушил разрешенията, приети с посочените от касатора тълкувателни актове, нито с актовете на отделни състави на ВКС, защото в рамките на материалноправния спор, определени пред първоинстанционния съд и в пределите на въззивните жалби (въззивна жалба е подадена и от съделителката Маргарита Б. Г.), е направил самостоятелните си фактически и правни изводи по съществото на спора (Постановление № 1/28.05.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г. на Пленума на ВС и ТР № 85/02.12.1968 г. по гр. д. № 149/1968 г. на ОСГК на ВС, на които касаторът се позовава в касационната жалба, са неотносими към предмета на настоящия спор). Фактическите констатации са изградени при изследване на събрания доказателствен материал, като не е установено въззивният съд да е пристъпил към постановяване на решението си, преди делото да е изяснено от фактическа страна, а и въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, подадена от ищеца, не съдържа доказателствени искания, по които въззивният съд да не се е произнесъл или да е оставил без уважение в нарушение на чл. 266, ал. 2 и 3 ГПК. Правните изводи, изложени в обжалваното решение, са израз на решаващата дейност на окръжния съд като въззивна инстанция, която въз основа на установената фактическа обстановка е приела иска за делба на сградата с площ от 39,75 кв. м. за неоснователен, доколкото в първата фаза на делото за делба същественият въпрос е да се установи наличието на съсобствена вещ и дяловете на съделителите, а в случая правното твърдение на ищеца сградата да е сънаследствена е останало недоказано по изложените от въззивния съд подробни съображения. Изложените мотиви са ясни, логични и убедителни, поради което не се установява и обжалваното решение да е постановено при липса на мотиви. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Не е налице и другото поддържано основание за допускане на касационно обжалване - това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което има предвид не неправилното решаване на конкретен правен спор, а произнасянето по такъв правен въпрос, по който липсва съдебна практика или се налага съществуващата практика да бъде променена, съгласно приетото в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Разглежданият случай не е такъв, а и не разкрива някаква специфика, която да налага касационната жалба да бъде допусната за разглеждане по същество. В останалата си част изложението съдържа оплаквания по правилността на въззивното решение, но те не са предмет на настоящия етап на производството, което се занимава с основанията за допускане на касационно обжалване. Освен това в предмета на делото не са включени въпросите за приложението по чл. 33 ЗС, доколкото извършените разпоредителни сделки са дарения, както и за придобиването по давност на част от урегулиран поземлен имот, доколкото твърдението на съделителката М. Г. да е упражнявала фактическа власт, съдържаща признаците на владение, върху част от дворното място с площ от 500 кв. м., е прието за недоказано в мотивите към обжалваното решение. Д. за липса на идентичност, както и, че от събраните писмени доказателства не било доказано някой от съделителите да има по-големи делбени части от останалите, не е част от предмета на касационната проверка, доколкото касационната жалба е насочена само срещу отхвърлителната част на въззивното решение, но не и срещу частта, с която до делба са допуснати урегулираният поземлен имот и находящата се в него едноетажна полумасивна жилищна сграда със застроена площ от 52,40 кв. м. С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация Н. И. Л. следва да бъдат присъдени сторените разноски по водене на делото в касационната инстанция в размер на 1 200 лева по договор за правна защита и съдействие от 03.04.2024 г. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.