Определение № 186 от 04.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 302/2014 г.

Производството е по реда на чл. 274 ал.2 пр. второ вр. с ал.1 т.1 ГПК. Образувано е по касационна частна жалба на СД „ Г. - Ф. „ против определение № 281 / 03.10.2013 год. по т.д.№ 3389 / 2013 год. на Върховен касационен съд, състав на първо търговско отделение, с което е прекратено производството по касационната жалба на същото дружество против въззивно решение № 922 / 23.05.2013 год. по гр.д.№ 1235 / 2012 год. на Пловдивски окръжен съд, на основание чл.280 ал.2 ГПК. Съдебният състав е приел, че с оглед цената на предявения срещу жалбоподателя иск, с правно основание чл.233 ал.1 ЗЗД – за връщане държането на отдаден под наем недвижим имот, след изтичане срока на договора, която цена на иска, съгласно чл. 69 ал.1 т.5 ГПК, се формира от сбора на дължимите наеми за една година / в случая възлизащ на 7 200 лв. – 12 х 600 /, предвид законодателно предвидения минимум за цената на иска по търговски дела, предпоставящ допустимост на касационното обжалване, в случая същото е недопустимо. Жалбоподателят оспорва извода на съда за търговски характер на делото, като се позовава и на несъобразяване противопоставено от същия право на задържане / чл.90 ЗЗД / връщането на имота до изплащането от ищеца Търговско сдружение „ Бор „ стойността на извършени в имота подобрения, надхвърляща сумата от 10 000 лева. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да приеме търговски характер на делото, съставът на първо търговско отделение на Върховен касационен съд е съобразил, че ответникът - наемател - носител на съществената престация по договора за наем е търговец, по смисъла на чл.1 ал.2 т.1 вр. с чл. 64 ал.1 т.1 ТЗ и видно от характеристиката на имота / хижа, състояща се от стаи, ресторанти, барове / и изводимото от клаузите на договора / чл.2 / наемане на същия, с цел осъществяване на търговска дейност от наемодателя, не само е установен търговски характер на сделката, но и не е опровергана, а е потвърдена презумпцията на чл. 286 ал.3 ТЗ, в случай на съмнение относно същия. Жалбоподателят оспорва търговски характер на делото, предвид липсата на качеството „търговец” за насрещната страна - наемодател, който довод е несъстоятелен, съгласно чл. 287 ТЗ. Понятието „търговско дело „ е по- широко от понятието „ търговска сделка „, а приложимостта на разпоредбите на ТЗ към настоящата сделка, с оглед безспорното качество „търговец „ на едната страна, предпоставя търговски характер на делото. Както първоинстанционният, така и въззивният съд са счели недопустимо упражненото от ответника – настоящ жалбоподател - единствено чрез възражение, не и с насрещен иск ,право на задържане връщането на имота до заплащането на извършени в същия подобрения, в размер на 41 709,80 лева, доколкото същият няма качеството на добросъвестен владелец или приравнен на добросъвестния, с право на задържане по чл.73 ЗС / съответно на възприетото в съдебната практика - ТР № 111 / 01.11.1962 год. ОСГК на ВКС, ТР № 85 от 02.02.1985 год. на ОСГК на ВС /. Следователно, няма и произнасяне по заявеното от ответника право на задържане. Доколкото, обаче, правилността на този отказ за произнасяне би била предмет на самата касационна жалба и не следва да обуславя настоящата преценка за допустимост, настоящият състав намира, че и да би било допустимо и разгледано възражението за право на задържане, стойността на подобренията - предмет на същото - не формира съобразима по смисъла на чл. 280 ал.2 ГПК цена. Самата разпоредба ограничава преценката за допустимост на касационното обжалване до цената на иска, за разлика от предходната й редакция / ДВ бр. 59 / 2007 год. /, предпоставяща я от обжалваемия интерес на страната. Аналогично на развитите в определение по ч.т.д. № 2421 / 2013 год. на настоящия състав мотиви, за несъобразяване касационна обжалваемост на въззивното решение според стойността на предявените чрез възражение за прихващане вземания, и тук съставът споделя същите, а именно: Недопустимо е разширително тълкуване на чл.280 ал.2 ГПК, тъй като интересът на страната от триинстанционна защита на правото й - предмет на упражненото в случая възражение за право на задържане - не е засегнат от разпоредбата, съответно защитата му - в пълния възможен инстанционен обхват - не е изключена от процесуалния закон. Страната, с оглед всички произтичащи от упражняването на възражението правни последици, вкл. санкцията за касационна необжалваемост, като предпоставена от цената на иска срещу който то се предявява, може и следва да прецени правния си интерес от предявяването на правото си чрез този именно процесуален способ, вместо с насрещен иск. Ползвайки се от облекчения ред за предявяването му - без дължима държавна такса - същата следва да понесе и неблагоприятните му страни. Неограниченият - до упражняване само чрез възражение за право на задържане - избор на ответника, лишава от основание разширителното тълкуване на чл.280 ал.2 ГПК, в защита на конституционно гарантирани права и принципи на гражданското съдопроизводство. Още повече, че както при неуважено възражение за прихващане, така и при неуважено право на задържане, страната не губи правото да предяви чрез иск вземането си, за което безрезултатно е упражнила съответните възражения. При отхвърлянето им не се формира сила на пресъдено нещо. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение