Определение № 3231 от 26.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 749/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба, подадена от Е. Ф. И., чрез адв. П. К., против въззивно решение № 1267 от 26.10.2022 г., постановено по в. гр. д. № 1775/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частите му, с които е отменено решение № 267124 от 23.12.2021 г. по гр. д. № 10563/2018 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, в която „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД е осъдено на основание чл. 432, ал. 1 КЗ да заплати на Е. Ф. И. сумата от 24 000 лв., представляваща разликата над дължимите 75 000 лв. до присъдените 99 000 лв., като обезщетение за неимуществените вреди, причинени от ПТП, настъпило на 10.11.2017 г., ведно със законната лихва върху тази сума считано от 04.12.2017 г. до окончателното плащане и вместо това е постановено ново, с което искът е отхвърлен за разликата над дължимите 75 000 лв. до присъдените 99 000 лв., както и в частта, с която първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която същия иск е отхвърлен за разликата над присъдените 99 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв. и са присъдени съдебноделоводни разноски. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се отмяната му и уважаване на иска в пълния предявен размер от 150 000 лв. Жалбоподателят счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по жалбата „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД в писмен отговор, по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението и по същество за неоснователност на жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: За да постанови този резултат въззивният съд е установил, че на 10.11.2017 г. в [населено място] е настъпило ПТП, при което водачът на т. а. „Мерцедес Спринтер“ с рег. [рег.номер на МПС] Ц. В. С., застрахован при ответника по застраховка „гражданска отговорност на автомобилистите“ към датата на събитието, при завиване наляво не е пропуснал насрещно движещия се мотоциклет „Кавазаки Нинджа“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от ищеца Е. Ф. И., при което мотоциклетът се блъснал в товарния автомобил. Вината на водача е установена с влязло в сила решение № 441 от 11.12.2018 г., постановено по а. н. д. № 1320/2018 г. на Районен съд - Казанлък. В резултат на произшествието е пострадал ищецът, чиито травматични увреди, изразяващи се в контузия на гърдите и на корема, счупване на мечовидния израстък на гръдната кост, компесивно многофрагментно счупване на 10-ти гръден прешлен и костно мозъчен едем в структурата му, както и мозъчно сътресение, установени от приетите по делото основна и допълнителна съдебно-медицински експерти. Извършена е била операция, налагаща тялото да остане в покой за продължителен период от време, а след болничния престой лечението е продължило амбулаторно около осем месеца. От тях, в първите два месеца болките и страданията са били с по-голям интензитет, както и около 30 дни по време на началното раздвижване на гръбначния стълб, на който е била поставена стабилизираща система, която ограничава движенията на снагата в тази й част и която по прогноза на вещото лице ще остане за цял живот. След инцидента ищецът е трудоустроен поради това, че за него е изключена трудова дейност при студени и влажни помещения и работа, свързана с постоянно изправено положение на тялото, както и такава, свързана с вдигане на тежести. Предстои му освидетелстване от ТЕЛК. За търпените болки от травмата пред първоинстанционния съд са събрани и свидетелски показания, дадени от брата на ищеца, който има непосредствени наблюдения за протеклия възстановителен период от деня на травмата. Във връзка с възражението за съпричиняване, въззивният съд е изложил, че е установено от заключението на приетата авто-техническа експертиза, че пострадалият Е. Ф. И. е възприел опасността от 40 метра преди мястото на удара и е реагирал своевременно за спиране, но е управлявал мотоциклета с висока скорост от 61 км/ч, която е над допустимата за мястото на произшествието, и така е допринесъл за настъпване на ПТП. Пряката причинно-следствена връзка се състои в това, че ако той се бе движил със скорост от 50 км/ч, според вещото лице той е имал възможност да спре и да предотврати удара. Същевременно другата причина за произшествието е поведението на водача на товарния автомобил, който също е могъл да предотврати сблъсъка, ако бе пропуснал мотоциклетиста. Следователно, отнесени към настъпилия вредоносен резултат, действията и на двамата участници се явяват равноценни, тъй като всяко едно от тях е допринесло в равна степен за настъпването на удара и произтичащите вреди, защото ако не бе предприето, което и да е от тях, произшествието нямаше да настъпи. С оглед на това, определеният от първоинстанционния съд процент на съпричиняване на вредоносния резултат от 10/90 е неправилен. Вместо него следва да се определи паритет от 50/50 в съпричиняването на вредоносния резултат. Относно справедливият размер на дължимото се обезщетение за причинените неимуществени вреди, съдът е отчел характера и степента на уврежданията: контузия на гърдите и на корема, счупване на мечовидния израстък на гръдната кост, компесивно многофрагментно счупване на 10-ти гръден прешлен и костно мозъчен едем в структурата му, мозъчно сътресение; наложилата се оперативна интервенция; продължителността на оздравителния период от около 8 месеца и интензитета на търпените болки и страдания, които в първите два месеца, както и около 30 дни по време на началното раздвижване на гръбначния стълб, са били по-силни; невъзможността за пълно възстановяване на движенията на гръбначния стълб, остатъчните белези по тялото, както и периодично явяващите се болки в зоната на счупения прешлен и изтръпване на долните крайници след умора; че в зоната на 10-ти гръден прешлен ищецът има леко изразен „гибус“, като под кожата се напипва поставената стабилизираща система; не на последно място вероятното неотстраняване на поставената стабилизираща система, за която вещото лице сочи, че в практиката много рядко се отстранява такава система, тъй като тя гарантира трайното обездвижване на нестабилния счупен прешлен, а движенията на гръбначния стълб занапред ще се извършват от съседните здрави прешлени. Приел е, че тези обстоятелства не са съобразени в достатъчна степен от първоинстанционния съд, който при определяне на дължимия размер на обезщетението е взел предвид младата възраст към деня на произшествието от 26 години на пострадалия, преживения стрес и уплаха, продължителното обездвижване на тялото и нуждата от чужда помощ, но не е дооценил икономическата конюнктура към момента на произшествието, както и практиката на съдилищата в други подобни случаи. Посочил е, че справедливият размер на обезщетението следва да се определи на 150 000 лв., която сума следва да се редуцира с определения процент на съпричиняване 50%. По този начин дължимият от застрахователя размер на обезщетението възлиза на сумата от 75 000 лв., която се дължи от 04.12.2017 г. при съобразяване датата на предявяване на претенцията от ищеца. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалваното решение е валидно и допустимо. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят е формулирал следните правни въпроси: 1. „Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване?“, 2. „Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказана причинна връзка, предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта?“; 3. „Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат, или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици?“; 4. „Само по себе си нарушението на установените правила за движение по пътищата /в случая движение с малко превишена скорост/ основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение или е необходимо да е доказано допуснато нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на у вреждането?“; 5. „Трябва ли приносът да е конкретен – да се изразява в извършването на определени действия или бездействия от пострадалото лице, които нормативно са му вменени в задължения, в резултата на което е настъпил вредоносния резултат, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем – може ли приносът да е хипотетично прел полагаем?“; 6. „При отчитане на съпричиняване следва ли съдът да отчете степента на вина на всеки от участниците и с оглед на това да определи размера на допринасяне и на обезщетението?“; 7. „Длъжен ли е въззивният съд да установи истинността на фактическите твърдения па страните чрез самостоятелна преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма?“; 8. „Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна н логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение?“ и 9. „Несъответствието на фактическите изводи на съда както на правните изводи, така и на установените по делото доказателства и факти представлява ли нарушение на съществени процесуални правила; длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, с приложение на относимата и приложима правна норма, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите н обстоятелствата?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС – първият с решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г., IV г. о., решение № 31 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г., III г. о. и решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г., IV г. о., вторият с решение № 147 от 05.12.2017 г. по т. д. № 60341/2016 г., I г. о. и решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г., II т. о., третият с решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г., II т. о., четвъртият и петият с решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/2013 г., I т. о., решение № 6 от 03.02.2017 г. по гр. д. № 53091/2015 г., III г. о., решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г., II т. о., решение № 154 от 31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010 г., II т. о. и решение № 97 от 10.02.1968 г. по н. д. № 1359/1967 г., III н. о. на ВС, решение № 322 от 28.11.1973 г. по н. д. № 234/1973 г., III н. о. на ВС, решение № 407/1987 г. по н. д. № 365/1987 г. на ВС, решение № 260/1983 г. по н. д. № 216/1983 г. на ВС и др., шестият с решение № 154 от 31.10.2011 г. по т. д. № 977/2010 г., II т. о., решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г., II т. о., решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г., II т. о., решение № 159 от 24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г., II т. о. и решение № 58 от 29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г., II т. о., а седмият, осмият и десетият с т. 2 на ТР № 1/ 2013 г. на ОСГТК, т. 19 на TP № 1/ 2001 г. на ОСГК, решение № 42 от 05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013г. IV г. о., определение № 1006 от 15.10.2010 г. по гр. д. № 619/2010 г., III г., решение № 11 от 21.04.1994 г. по адм. д. № 4900/1993 г., III г. о. и решение № 87 от 04.09.1958 г. по гр. д. № 55/1958 г., ОСГК на ВС, както и, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси. Първият, вторият, третият, петият и шестият въпроси се отнасят до възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице. Въпросите категорично не са решени в противоречие с посочената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК практика на ВКС. С постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 153 от 31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г., II т. о., решение № 33 от 04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г., II т. о., решение № 96 от 15.10.2012 г. по т. д. № 936/2011 г., I т. о., решение № 39 от 16.07.2010 г. по т. д. № 551/2009 г., II т. о., решение № 71 от 08.08.2016 г. по т. д. № 36/2015 г., II т. о., решение № 97 от 06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г., II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че за определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреденото при ПТП лице е от значение съществуването на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на увреждащото моторно превозно средство, въз основа на която съдът следва да определи обективния принос на всеки от участниците в конкретното ПТП. В случая, в съответствие с постоянната практика на ВКС въз основа на събраните доказателства и установената въз основа на тях фактическа обстановка въззивният съд е изяснил механизма на настъпване на процесното ПТП, направил е извод за съпричиняване на вредоносния резултат и е определил размера на съпричиняването. Четвъртият въпрос, с който се пита нарушението на установените правила за движение по пътищата /в случая движение с малко превишена скорост/ основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като е фактически. Същият е обвързан с конкретната фактическа обстановка по делото и предполага обсъждане на събраните по делото доказателства, поради което не може да му се отговори общо. По седмия, осмия и деветия въпроси за задълженията на въззивния съд няма колебание в практиката на ВКС, че въззивният съд в качеството си на инстанция по същество на спора следва да изведе свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. В случая, въззивният съд е извършил анализ на събраните по делото доказателства заедно и поотделно, включително и в тяхната съвкупност и взаимовръзка и е направил обосновани изводи по всички наведени от страните доводи и възражения относно правилността на първоинстанционното решение. Съдът не е постановил решението си без обосновка. Така формулирани въпросите се отнасят до правилността на решение, която е предмет на контрол само, в случай, че се допусне касационното обжалване. Дори да се приеме, че по въпросите е налице общото основание за допускане на касационно обжалване, то по тях не се разкрива поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Наличието на постановената обилна практика на ВКС, която е цитирана и от самия касатор, изключва специалното основание. Въззивното решение не е очевидно неправилно, каквото е настояването на касатора, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК, вр. чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 120 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение