Определение № 469 от 27.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 41/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Е. Г. против решение № 1371 от 07.06.2019 г., постановено по гр.д. № 4457 по описа за 2018 г. на Софийския апелативен съд, ГО, 4 състав, с което е потвърдено решение № 250 от 11.01.2018 г. по гр.д. №4746 по описа за 2015 г. на Софийския градски съд, I ГО, 13 състав, за прогласяване за недействителен на основание чл.135, ал.1 от ЗЗД по отношение на „Централна кооперативна банка“ АД договор за дарение от 7.4.2010 г., отразен в нотариален акт №, том, регистрационен №, дело № г. на нотариуса Д. Г. с рег. №, с който договор С. Е. Г. е дарил на дъщеря си З. С. Г. една втора идеална част от апартамент № 19 в секция 4 на пети жилищен етаж, заедно със съответните идеални части върху мястото, представляващо УПИ от квартал 30 по плана на [населено място], местност „Витоша ВЕЦ Симеоново“, както и една втора идеална част от гараж № 28, находящ се в сутерена на сградата.

Касаторът твърди, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно, постановено при нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила - основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи очевидна неправилност, както и т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:

I. Изтекъл ли е петгодишният давностен срок за предявяване на иск с правно основание чл.135 от ЗЗД?

II. Има ли „ЦКБ“ АД качеството на кредитор спрямо касатора?

1. Притежава ли качеството кредитор по смисъла на чл.135 от ЗЗД лице, което има качеството поемател по запис на заповед, който е безпаричен и служи за обезпечение на друго вземане на същото лице, за което това лице към момента на завеждането на исковата молба е прехвърлило вземането си, получило е плащане и не притежава качеството на кредитор по него.

2. Притежава ли качеството кредитор по смисъла на чл.135 от ЗЗД лице, което е поемател на вземане по запис на заповед, който запис на заповед обезпечава друг дълг, който към момента на предявяване на иска по чл.135 от ЗЗД е прехвърлен от поемателя на трето лице и поемателят е получил плащане на вземането си по основния „друг дълг“?

3. Има ли качеството кредитор по чл.135 от ЗЗД поемател по запис на заповед, който запис обезпечава друго вземане на същото лице към момент, когато основното вземане, което записът на заповед обезпечава, е прехвърлено възмездно на трето лице от първоначалния кредитор?

4. В случай на предявен иск по чл.135 от ЗЗД от лице-кредитор-поемател по запис на заповед, който е безпаричен и служи за обезпечение на друго вземане на същия кредитор, следва ли съдът, разглеждащ иска по чл.135 от ЗЗД да разглежда възраженията на длъжника по каузалното отношение, което записът на заповед обезпечава, за да извърши правилна преценка на основателността на исковата претенция?

5. Притежава ли качеството кредитор по чл.135 от ЗЗД лице, което е поемател по запис на заповед, който е безпаричен и обезпечава друг дълг-вземане на същия кредитор, който основен дълг към момента на предявяване на иска по чл.135 от ЗЗД не е изискуем?

6. Банката изгубила ли е качеството си на кредитор на касатора, след като е прехвърлила вземането си на трето лице с възмезден договор за цесия?

III. След като записът на заповед е предявен на издателя и авалистите след срока за неговото предявяване по чл.514 от ТЗ, прилага и се чл.491 от ТЗ? Според касатора в този случай разпоредбата на чл.491 от ТЗ не се прилага, а въззивният съд е възприел обратното разрешение, което противоречи на цитираната от него практика на ВКС.

IV. Има ли значение за основателността на иска по чл.135 от ЗЗД доказването на знанието и намерението на дарителя и надарения да увредят кредитора?

V. Представлява ли процесуално нарушение недопускането на доказателства за установяване на липсата на намерение за увреждане и незнанието на надарения за увреждане?

VI. Извършената продажба на недвижимия имот преди завеждане на исковата молба по чл.135 от ЗЗД не води ли до липса на пасивна легитимация на ответницата З. Г.?

VII. Води ли уважаването на иска по чл.135 от ЗЗД до възможност за неоснователно обогатяване и злоупотреба с право от страна на банката, понеже ще може два пъти да събере едно и също вземане? По този въпрос въззивният съд е дал разрешение, което противоречи на практиката на ВКС и е очевидно неправилно.

„ЦКБ“ АД и З. С. Г. не вземат становище по касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

С писмо, изпратено до Софийския градски съд според пощенското клеймо на 7.04.2015 г., „Централна кооперативна банка“ АД е поискала на основание чл.135 от ЗЗД да бъде обявено за недействително по отношение на банката дарението на гореописания апартамент и гараж, извършено на 7.04.2010 г. от нейния длъжник С. Е. Г. в полза на дъщеря си З. С. Г..

В отговора на исковата молба ответникът С. Е. Г. е оспорил правния интерес и активната процесуална легитимация на банката. Посочил е, че не е длъжник по каузалното правоотношение, а само авалист по запис на заповед, издадена за обезпечение. Тази заповед не е била валидно предявена за плащане на него и на издателя в преклузивния срок. Освен това банката е прехвърлила вземането си на трето лице и вече няма качеството кредитор, а част от сумата била вече събрана и уважаването на иска по чл.135 от ЗЗД би създало условия за злоупотреба с повторното и събиране. Заявил е, че не е имал намерение за увреждане, тъй като дружеството, на което кредитът бил отпуснат, било в отлично финансово състояние. Позовал се е и на изтекла погасителна давност за предявяване на иска с правно основание чл.135 от ЗЗД.

Софийският градски съд е констатирал, че искът с правно основание чл.135 от ЗЗД не е погасен по давност, тъй като разпореждането е извършено на 7.4.2010 г., а исковата молба е подадена на 7.4.2010 г., тоест в последния възможен момент. Приел е, че с влязло в сила решение е установена дължимостта на сумата от 156 127, 36 лв., а безвъзмездното разпореждане с апартамента и гаража е намалило имуществото на длъжника и е увредило кредитора. Ответникът С. Г. е знаел за увреждането, тъй като е бил длъжник още преди извършване на дарението, а за уважаване на иска знанието на надарената му дъщеря не се изисква, понеже разпореждането е безвъзмездно. Ето защо е прогласил на основание чл.135 от ЗЗД за недействително дарението на една втора идеална част от апартамента и гаража по отношение на банката.

Софийският апелативен съд е оставил без уважение искането на С. Г. за изслушване на съдебна експертиза за имущественото състояние на „Сънимед“ АД към момента на извършване на дарението. Този съд е потвърдил решението на Софийския градски съд в частта, с която искът е бил уважен, възприемайки мотивите на първоинстанционния съд. Приел е, че с влязлото в сила решение на Бургаския апелативен съд по т.д. №70/2017 г., недопуснато до касационно обжалване с определение по т.д. № 241/2018 г., е установено вземането на банката срещу С. Г. в размер на 156 127, 36 лв. и възраженията му срещу качеството на банката като кредитор са преклудирани. Неотносимо към качеството длъжник на ответника Г. е и финансовото състояние на търговското дружество-кредитополучател и издател на записа на заповед. По отношение на знанието у длъжника, че уврежда свой кредитор въззивният съд е констатирал, че вземането на банката е възникнало преди дарението. Следователно ответникът е знаел, че има кредитор, чиито интерес ще бъде увреден от безвъзмездното разпореждане, без да е необходимо да има ясна представа за размера на вземането на кредитора. Счел е, че искът не е погасен по давност, тъй като исковата молба е подадена по пощата на 7.4.2015 г.-преди изтичането на петгодишния давностен срок, считано от момента на дарението/7.4.2010 г./

Така постановеното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като в мотивите не се съдържат вътрешни противоречия или груби нарушения на правилата на формалната логика, не е приложена правна норма в противоположния и смисъл или несъществуваща правна норма.

За да приеме, че искът по чл.135 от ЗЗД не е погасен по давност, въззивният съд се е съобразил с разпоредбата на чл.72 от ЗЗД, според която срокът изтича в края на последния ден. В случая последният ден на петгодишния давностен срок е 7.4.2015 г. и тъй като исковата молба е подадена по пощата на тази дата, искът не е погасен по давност. Ето защо разрешението на въззивния съд по този въпрос не противоречи на решения № 7 от 26.01.2012 г. по гр.д.№ 456/2011 г. на III ГО, № 12 от 11.03.2014 г. по гр.д. № 3547/2013 г. на III ГО, № 38 от 24.07.2012 г. по гр. д. № 1348/2010 г. на IV ГО и № 311 от 16.04.2010 г. по гр.д. № 308/2010 г. на IV ГО на ВКС. Във всички тези решения давностният срок за предявяване на иска по чл.135 от ЗЗД е изтекъл, за разлика от настоящото дело. Затова касационно обжалване по първия въпрос на касатора не може да се допусне.

Въпросите на касатора в раздел II се отнасят до спора дали банката е кредитор на С. Е. Г.. Този спор вече е бил разрешен с решение № 51 от 26.05.2017 г. по т.д. № 70 по описа за 2017 г. на Бургаския апелативен съд/ стр.162-169 по описа на СГС/, недопуснато до касационно обжалване с определение № 186 от 25.07.2018 г. по т.д. № 241 по описа за 2018 г. на I отделение на ТК на ВКС/стр.66 по описа на САС/. Съгласно чл.299, ал.1 от ГПК този спор не може да бъде пререшаван, поради което въззивният съд не е и обсъждал възраженията на касатора в този смисъл. Ето защо въпросите по раздел II са неотносими към спора относно уважения иск по чл.135 от ЗЗД, поради което не могат да послужат като основание за допускане на касационно обжалване.

Същият извод се отнася и за третия въпрос на касатора относно предявяването на записа на заповед в срок, при пропускането на който приносителят на ценната книга губи правата си срещу джирантите, издателя и другите задължени лица/чл.514, ал.1 от ТЗ/. Това възражение е насочено срещу дължимостта на вземането от страна на касатора, било е повдигнато от него в делото пред Бургаския апелативен съд и е било отхвърлено като неоснователно с влязлото в сила решение/стр.166 по описа на СГС/.

Въззивният съд е приел, че знанието за увреждането у надарения е без значение за основателността на иска по чл.135 от ЗЗД, тъй като дарението е безвъзмездна сделка. Този извод съответства на разпоредбата на чл.135 от ЗЗД, която изисква знание за увреждането на лицето, с което длъжникът е договарял, само при възмездно действие. Съдът е приел за установено знанието за увреждането на касатора въз основа на обстоятелството, че намалението на имуществото е извършено след като той е станал длъжник. Изводът отговаря на практиката на ВКС, съдържаща се в решения № 362 от 16.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2574/2015 г. на IV ГО, № 93 от 28.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 638/2016 г., II ТО на ВКС и други. Според тази практика е достатъчно след възникване на задължението длъжникът да намали имуществото си, за да се приеме, че има съзнание за увреждане на кредитора. Без значение е колко други имоти притежава длъжникът, тъй като дарението на един от тях намалява като цяло неговото имущество и уврежда кредитора. Ето защо разрешенията на въззивния съд по четвъртия въпрос на касатора са в съгласие с практиката на ВКС, поради което по този въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване.

Петият въпрос на касатора е обоснован с твърдението, че въззивният съд не е допуснал изслушване на още един свидетел и на счетоводна експертиза. Във въззивната си жалба всъщност касаторът е поискал изслушване на експертиза и издаване на удостоверение, но не и разпит на свидетел. Предметът на експертизата е бил имущественото състояние на „Сънимед“ АД към момента на извършване на дарението и въззивният съд е приел, че това обстоятелство е неотносимо към спора и този извод е съобразен с обхвата и прилагането на разпоредбата на чл.135 от ЗЗД в случая. След като касаторът е длъжник в лично качество и дарението се отнася до личното му имущество, наличието на достатъчно средства в дружеството по никакъв начин не засяга неговото намерение да увреди кредитора. Ето защо петият въпрос също не може да послужи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Посредством шестия въпрос касаторът повдига възражение, че неговата дъщеря не е пасивно легитимирана по спора, тъй като преди завеждане на исковата молба е продала дарените недвижими имоти. Това е възражение на друг правен субект, което не принадлежи на касатора, а освен това е и неоснователно. Както е посочено в мотивите на т.3 от ТР № 2 от 9.07.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГТК на ВКС, възможно е едва след предявяването на иск по чл. 135 ЗЗД по отношение на извършеното от длъжника увреждащо действие кредиторът да узнае за сключена преди вписване на исковата молба, респ. преди предявяване на иска последваща разпоредителна сделка от съконтрахента на длъжника. В посочения случай не може да бъде отречен интересът на кредитора да предяви в отделно производство иск по чл. 135 ЗЗД и по отношение на извършената последваща сделка, за да постигне целената защита. Следователно последващата разпоредителна сделка не лишава кредитора от правен интерес от предявения преди това иск по чл.135 от ЗЗД.

Цитираната от касатора практика на ВКС по седмия въпрос/решение № 230 от 11.08.2014 г. по т.д. № 383/2012 г. на II ТО, № 26 от 24.4.2014 г. по т.д.№ 1027/2013 г. на II ТО и др./ касае отхвърляне на искове за дължимост на вземания, удостоверени в запис на заповед, когато тези вземания вече са събрани на каузалното основание. Съображението на съда е, че събирането на вземането втори път въз основа на записа на заповед, издаден като обезпечение за каузалното вземане, представлява злоупотреба с право. Това възражение на касатора всъщност касае дължимостта на вземането, то също е било повдигнато по т.д. № 70 по описа за 2017 г. на Бургаския апелативен съд и е било отхвърлено като неоснователно с влязлото в сила решение. Затова по този въпрос важат съображенията, изложени по третия и четвъртия въпрос на касатора. Възражението е преклудирано със силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение на Бургаския апелативен съд, с което е признато за установено, че касаторът е длъжник на банката за сумата 156 127,36 лв. Следователно не се касае за злоупотреба с право посредством искане за повторно плащане на вече изплатен дълг.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение