Определение № 359 от 05.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2258/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. А. Д. против определение № 4052/06.12.2019 г., постановено по ч. гр. д. № 5765/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 677/03.07.2020 г., постановено по гр. д. № 50/2019 г. на Софийски окръжен съд, с което е върната исковата молба и е прекратено производството по делото. В частната касационна жалба се релевират оплаквания за нищожност, неправилност и необоснованост на атакуваното определение, иска се отмяната му и разглеждане на предявения иск. Подържа, че определението не отговаря на изискванията на чл. 254, ал. 2, т. 7 ГПК, чл. 31 ПАС и чл. 77, ал. 1 ППЗИНЗС. Жалбоподателят се позовава бланкетно на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване, без да поставя въпрос. Сочи и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на IV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу определение на въззивен съд, с което е потвърдено определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото и на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК е процесуално допустима. С обжалваното определение е потвърдено определение № 677/03.07.2020 г. по гр. д. № 50/2019 г. на Софийски окръжен съд, с което е прекратено производството по делото поради неотстраняване в срок на нередовностите на исковата молба. Прието е, че назначеният на ищеца служебен адвокат адв. Й. Н. (след като адв. М. М. и адв. Б. Т. са отказали да представляват) не е отстранил в дадения от съда срок нередовностите на исковата молба. Посочено е, че преденият против Софийски градски съд осъдителен иск за обезщетяване на претърпени неимуществени вреди от престъпление, извършено от съдия в гражданското отделение на същия съд при и по повод осъществяването на съдебната власт е с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД. Съгласно чл. 132 от Конституцията на Република България, при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено престъпление от общ характер. Софийският апелативен съд е посочил и, че в конкретния случай, доколкото не е известно посоченият от ищеца съдия да е бил признат за виновен в извършването на умишлено престъпление при осъществяване на съдебната власт с влязла в сила присъда, поради което предявеният иск при посочените обстоятелства е изначално недопустим, тъй като няма деликвент. Освен това ответникът – Софийски градски съд не може да привлече този съдия като подпомагаща страна и да го подчини на установителното действие на съдебното решение, както и на задължителността на мотивите в техните отношения. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки - да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В настоящия случай липсва основание за допускане на касационно обжалване. Атакуваното въззивно определение е валидно и допустимо, не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. Не е формулиран и правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение. Съгласно дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1 от 2009 г. по описа на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение /респ. определение/, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Върховният касационен съд не е длъжен да го изведе от изложението към частната касационна жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Липсата на поставен въпрос, отговарящ на изискванията за общо основание, е достатъчна, за да не се допусне касационна проверка на обжалвания съдебен акт, без да се разглежда наличието на допълнителни предпоставки. Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.,