Определение № 5063 от 06.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 301/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Ц. Б. Е., чрез адвокат М. Г., срещу въззивно решение № 271 от 16.10.2023 г., постановено от Добричкия окръжен съд по въззивно гр.д. № 323/2023 г. Касаторът излага доводи за неправилност. Насрещната страна “КАМАШ“ АД, [населено място], представлявано от изпълнителния директор В. П., чрез адвокат М. К., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално, че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима в частта, в която се обжалва въззивното решение, с което е отхвърлена претенцията за установяване дължимост на сумата от 12 632.04 лв. – брутни трудови възнаграждения за периода от месец ноември 2018 г. до месец декември 2019 г., и за сумата от 1536,70 лв. – обезщетение за забава на плащането на трудовите възнаграждения, натрупано до подаване на исковата молба, както и по отношение на иска за заплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ за горницата над уважения размер от 3356,16 лв. до пълния размер на претенцията от 5472 лв. и за разликата над 206,96 лв. до 337,44 лв. – обезщетение за забава върху главницата, натрупано до подаване на исковата молба, както и съдебноделоводните разноски. В останалата част касационната жалба е върната с разпореждане № 761 от 28.11.2023 г. на Добричкия окръжен съд, като подадена срещу въззивно решение, което е влязло в сила, като необжалваемо. Разпореждането не е обжалвано от страната и е влязло в сила. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Жалбата съдържа и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Добрички окръжен съд, като изменил решението на първостепенния Каварненски районен съд, отхвърлил предявения от Ц. Б. Е. против “КАМАШ“ АД иск да бъде установено, че дружеството й дължи сумата от 12 632.04 лв. – брутни трудови възнаграждения за периода от месец ноември 2018 г. до месец декември 2019 г. и сумата от 1536,70 лв. – обезщетение за забава на плащането на трудовите възнаграждения, натрупано до подаване на исковата молба (в диспозитивите и на двете инстанции по съществото на спора, периодът не е посочен); уважил частично предявения от Ц. Б. Е. против “КАМАШ“ АД за установяване в отношенията между страните, че работодателят дължи сумата от 3356,16 лв. – обезщетение за придобито право на пенсия, на основание чл. 222, ал. 3 КТ, като отхвърлил претенцията до пълния предявен размер от 5472 лв., признал на работника право да получи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху уважената главница, на стойност от 206,96 лв., натрупано до датата на подаване на исковата молба, като отхвърлил иска за разликата до 337,44 лв. (в диспозитивите и на двете инстанции по съществото на спора, периодът, в който е натрупана лихвата за забава, не е посочен). За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че между ищцата Ц. Е. и ответното дружество е съществувало трудово правоотношение по силата на сключен през 2008 г. трудов договор. Ищцата е изпълнявала длъжността “главен счетоводител“. През годините са сключвани допълнителни споразумения към трудовия договор – на 01.01.2016 г. страните са подписали допълнително споразумение, по силата на което е било уговорено основно трудово възнаграждение в размер на 420 лв. и допълнително трудово възнаграждение в размер на 0,6 % за всяка година трудов стаж; на 01.01.2017 г. с ново споразумение основното трудово възнаграждение е било увеличено на 460 лв., плюс добавка от 0,6 % за всяка година трудов стаж. Представени са две допълнителни споразумения, с които трудовото възнаграждение от 01.04.2017 г. и от 01.01.2018 г. се е увеличило, но по отношение на тях съдът е приел, че първото не е било подписано от страните, а е налице само подпис под обозначение в документа “изготвил споразумението“; по отношение на второто е приел, че то не е подписано от изпълнителния директор. При така установеното съдът заключил, че за база на изчисляване на месечните трудови възнаграждения трябва да се вземе уговорения в споразумението от 01.01.2017 г. размер. Във връзка с вземането за работни заплати за периода ноември 2018 г. – декември 2019 г. съдът изложил съображения, че за периода от месец октомври 2018 г. до месец юли 2019 г. работодателят бил издал общо 13 бр. разходно касови ордери, по които Ц. Е. положила подпис за получени от нея суми в общ размер на 6700 лв., като основание по всички касови ордери било посочено “аванс“. Съдът приел, че плащанията представляват изпълнение на задължението на работодателя за работни заплати, а конкретният начин на разплащане е наложен от обстоятелството, че банковите сметки на работодателя за посочения период са били запорирани и той не е можел да извършва плащания по банков път; допълнително посочил, че за да бъде доказано с разходен касов ордер извършено плащане, е необходимо от него да се установява лицето, на което е изплатена посочената сума, и основанието за плащането – в случая е безспорно установено лицето, в полза на което са платени сумите – ищцата Е., а наред с това целта на плащането е изпълнение от страна на работодателя на задължението за трудово възнаграждение. Съдът е посочил още, че удръжките, които работодателят следва да направи за данъци и осигурителни вноски, не са дължими като трудово възнаграждение на работника, а са публичноправни задължения към държавата и при плащане на възнаграждението на работника/служителя размерът им се приспада от брутното трудово възнаграждение; в случая удръжките за данъци и осигурителни вноски, установими за всеки от процесните месеци, възлизат в общ размер от 1753.28 лева. Прието е, че след приспадане на дължимия данък и обществени осигуровки от общо дължимата за процесния период сума от 7 809.60 лева брутни трудови възнаграждения, дължимото за процесните месеци нетно възнаграждение в общ размер възлиза на сумата от 6 057.16 лева и с авансовото плащане на суми с РКО, възлизащи в общ размер на 6 700 лева, са погасени напълно вземанията на ищцата за трудово възнаграждение за всеки от месеците за периода месец ноември 2018 г. – месец декември 2019 г.. По отношение на обезщетението за придобито право на пенсия по чл. 222, ал. 3 КТ съдът приел, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение ищцата Е. е отговаряла на условията за пенсиониране и е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Като база при определяне на размера следва да послужи размерът на брутното трудово възнаграждение за последния пълен работен месец преди уволнението, което в случая за м. декември 2019 г. е установено в размер на 559.36 лева. На тази база съдът определил обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ в размер на 3 356.16 лева. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият от въпросите е: допустимо ли е назначаването на съдебна експертиза във въззивната инстанция, при положение че оспорващата страна не е поискала такава с отговора на исковата молба, при представяне на оспорения документ или при приемане на същия като доказателство по делото от първоинстанционния съд в съдебно заседание и допуснато ли е процесуално нарушение от първа инстанция след като съдът е отхвърлил преклудирано искане за експертиза, направено в последващо на представения документ съдебно заседание. Твърди противоречие на въззивното решение с решение № 312 от 10.09.2012 г. по гр. д. № 849/2011 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 556 от 10.01.2011 г. по гр. д. № 1019/2009 г. на II г. о. на ВКС; решение № 112 от 14.06.2011 г. по гр. д. № 372/2010 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 68 от 25.03.2013 г. по гр. д. № 936/2012 г. на III г. о. на ВКС; решение № 252 от 04.09.2012 г. по гр. д. № 629/2011 г. на IV г. о. на ВКС. Съставът на Върховния касационен съд намира, че по така поставения правен въпрос не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение. Императивното правило на чл. 195, ал. 1 ГПК задължава съдът, дори и без искане на страна по делото, да допусне експертиза за установяване на релевантни обстоятелства, за които не разполага със специални знания, като възложи заплащането на депозит за изготвянето й на страната, която носи доказателствената тежест за установяване на съответното релевантно обстоятелство. Само при положение, че страната не заплати или препятства по друг начин изготвянето на експертизата, такава не се извършва, като съдът може да приложи чл. 161 ГПК; спорният факт се установява на базата на наличните доказателства, при съблюдаване последиците от разпределението на доказателствената тежест. Във въззивното производство, и без искане в жалбата или отговора, съдът не само също може, а е длъжен, когато са налице основанията по чл. 195, ал. 1 ГПК, да допусне служебно съдебна експертиза, като при действието на ГПК от 2007 г., е нужно само подлежащият на установяване чрез експертиза факт да е въведен надлежно пред въззивната инстанция като спорен. Това разрешение е изрично дадено в т. 3 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което е задължително за всички съдилища и други правни субекти и то трябва да се съблюдава. В случая въззивният съд се е съобразил със задължителните разяснения по тълкуването на чл. 195, ал. 1 ГПК, дадени с тълкувателно решение, което значи, че няма как да намери основание хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, дори и да има постановени решения на тричленни състави на ВКС в обратен смисъл. В случая не е налице и подобно противоречие – посочените от касатора съдебни актове са отпреди обявяване на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, а и в никое от тях не е изключено правото и задължението на въззивния съд по приложението на чл. 195 ГПК. Така изложените съображения са относими и към следващият правен въпрос: страната ли трябва да направи доказателствено искане за назначаване на съдебна експертиза при оспорване подписа на документ или съдът е длъжен служебно да допусне експертиза и назначи вещо лице, като се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 254 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 569/2010 г. на IV г. о. на ВКС и решение № 91 от 01.04.2015 г. по гр. д. .№ 5960/2014 г. на IV г. о. на ВКС. Следва да бъде посочено още и това, че и двете цитирани решения нямат никакво отношение нито към въпроса, нито към проблематиката по настоящото дело, с изключение на това, че частен документ е бил оспорен и по трите дела. И в двете цитирани решения съдебните състави са е занимавали не с чл. 195, ал. 1 ГПК и служебното задължение на съда да допусне графологична експертиза при оспорване по чл. 193 ГПК, а как се разпределя тежестта на доказване при конкретните оспорвания по делата, вкл. когато се оспорва автентичността на частен диспозитивен документ, чийто оригинал е загубен или унищожен, поради което не може изобщо да бъде назначена графологична експертиза за проверка на авторството, т.е. по приложението на чл. 154, ал. 1 ГПК и чл. 193, ал. 3 ГПК. Всички останали правни въпроси, поставени в изложението към касационната жалба, касаят тълкуването на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и допустимостта и годността на определени доказателствени средства за установяване на спорни по делото обстоятелства. Въпросите са следните: задължен ли е съдът да постанови решението си само след като извърши преценка на всички относими към спора доказателства или е допустимо да постанови решението си, без да обсъди част от тях или като обсъди същите едностранно ( подържа се противоречие на въззивното решение с решение № 11 от 03.02.2017г. по гр.д. № 50424/2016г. на III г.о. на ВКС; решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на IV г.о. на ВКС; решение № 296 от 05.04.2017г. по гр.д. №1776/2016г. на IV г.о. на ВКС; решение № 156 от 24.11.2016 г. по т. д. № 1214/2015 г. на II т. о. на ВКС); представляват ли доказателство за изплащане на определено трудово възнаграждение касови ордери, в които липсва конкретно основание за изплащане на посочената в тях парична сума или за да бъде доказано плащането е необходимо да се установи и основанието за плащането (поддържа се противоречие на въззивното решение с решение № 350 от 30.10.2013 г. по гр. д. № 1474/2013 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 84 от 04.04.2013 г. по гр. д. № 585/2012 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 131 от 12.07.2018 г. по гр. д. № 131/2018 г. на IV г. о. на ВКС); подадените от работодателя декларации пред ГД на НАП и ТД на НОИ за размера на месечния осигурителен доход на работниците представляват ли доказателство за размера на трудовото им възнаграждение при две противоречиви тези на страните (поддържа се противоречие на въззивното решение с решение № 506 от 08.09.2010 г. по гр. д. № 705/2009 г. на IV г. о. на ВКС и решение № 197 от 23.12.2014 г. по гр. д. № 7364/2013 г. на III г. о. на ВКС); допустимо ли е съдът при постановяване на съдебното решение да прави изводи въз основа на предположения, а не въз основа на констатациите на вещите лица по допуснатите съдебни експертизи и приети заключения и да не посочва кои точно доказателства са обусловили изводите му (подържа се противоречие на въззивното решение с решение № 761 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 215/2010 г. на IV г. о. на ВКС и решение № 14 от 26.04.2022 г. по т. д. № 1349/2021 г. на II т. о. на ВКС); при събрани по делото противоречиви доказателства длъжен ли е въззивният съд мотивирано да каже защо и на кои дава вяра, на кои не, кои възприема и кои не и ако има два варианта на заключение на експертизата поради наличие на две различни ведомости следва ли да посочи защо възприема едната ведомост, а друга – не, и трябва ли изводите на решаващия съд за обстоятелствата, които имат значение за спора (релевантните факти), да съответстват на събраните по делото доказателства (поддържа се противоречие на въззивното решение с решение с решение № 135 от 21.06.2019 г. по гр. д. № 165/2019 г. на III г. о. на ВКС; решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д.№ 4744/2008г. на I г.о. на ВКС). Съставът на Върховния касационен съд намира, че и по така поставените правни въпроси няма основание за допускане на касационно обжалване. Първо, следва да бъде изяснено това, че въззивният съд е достигнал до фактически изводи при точно приложение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, при обсъждане на допустимите и относими доказателствени средства поотделно и в съвкупност. Формирал е вътрешното си убеждение, което почива на приложимия закон, логическите и житейски правила, като не се установява противоречие с посочените от касатора съдебни актове. Поставените въпроси са развити и изведени според защитната теза на касатора, а не от събразителните мотиви в обжалваното решение; питанията, също така, са формулирани и с оглед разбирането на страната относно доказването – средства на доказване, доказателствена тежест и последици от разпределението на доказателствената тежест, като явно се прави смешение между допустими доказателствени средства, анализ и преценка на доказателства, видове доказване, тежест на доказване и последици от разпределението на доказателствената тежест. Гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства като по-значими или категорични в сравнени с други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл. 188 ГПК от 1951 г. /отм./ и съответно чл. 235 и чл. 12 ГПК от 2007 г. В този смисъл, няма как по реда на чл. 290 ГПК касационната инстанция да даде тълкуване, че релевантен факт може да бъде установен само с конкретно определено доказателствено средство, ако законът не го е определил изрично, или да определи задължителното съдържанието на писмен документ, за да е възможно се установи посредством него релевантен факт, ако подобно съдържание не е изрично предвидено от законодателя. Наличието на противоречиви доказателства също не прави невъзможно установяването на релевантните факти за целите на исковия процес, нито само по себе си означава, че релевантен факт е останал недоказан. Всъщност, поставените въпроси, се разрешават именно с точното приложение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК – с анализ от съда на всяко отделно доказателство и като съвкупност, по правилата на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, като за установен се приема само онзи факт, за който по вътрешно убеждение преценява, че е несъмнен. Доказателствената тежест се възлага според чл. 154, ал. 1 ГПК и е от значение за последиците от недоказването – съдът приема за ненастъпили тези правни последици, чиито юридически факти не са доказани по начин, който не буди съмнение. Заключенията на съдебните експерти не са задължителни за съда, като той ги преценява по указания вече по-горе начин; същото се отнася и до документите. Само в изрично разписаните в ГПК текстове, се постановява, че определени видове документи имат задължителната за съда доказателствена сила (формална и/или материална), която се разпростира до обема, който й дава законодателя. Във всички други случаи, доказателственото значение на документите се преценява от съда по вътрешно убеждение и с оглед на всички обстоятелства по делото. Частните свидетелстващи документи са годни доказателствени средства - допустими според процесуалния закон, стига да не съществува забрана според действащия по време и мястото на съставянето им закон, по такъв начин да се удостоверяват фактите, за които свидетелстват. Всички свидетелстващи документи (официални и частни) разполагат с материална доказателствена сила, но тя има обвързващо съда действие само при официалните свидетелстващи документи и поради това опровергаването й става в сроковете и по правилата на чл. 154, 155 и 156 ГПК от 1951 г. /отм./, съответно чл. 193 и чл. 194 ГПК ГПК от 2007 г. Това, че частните свидетелстващи документи нямат обвързваща съда материална или формална доказателствена сила, не значи, че не могат да служат като доказателство. В този смисъл, несъмнено е, че няма пречка работодателят да докаже релевантни факти с частни документи. При възражение на работника или служителя, фактите, за които свидетелства документа, трябва да бъдат доказани по правилата на чл. 154 ГПК, без да е необходимо откриване на производство по реда на чл. 193 ГПК. Документът, както и всяко друго доказателствено средство, могат да установяват пряко, непосредствено обстоятелствата, отнасящи се към основния факт (преки доказателства) или да дават указание за основния факт само косвено, като установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт (косвени доказателства). Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство. Несъмнено е също така, че пълното доказване, онова, за което страната носи доказателствена тежест, може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. При това кратко разяснение следва, че няма никаква пречка да се проведе пълно главно доказване единствено с частни свидетелстващи документи, които дори могат да са само косвени доказателства досежно основния факт. Плащането от работодателя на служителя и основанието на същото, в случая, е установено от съда при изискуемия съвкупен анализ на всички доказателства – преки и косвени, по вътрешно убеждение и при съобразяване с последиците от разпределението на тежестта на доказване, за което са изложени ясни и пълни мотиви. Следва също така да се посочи още и че съдът по никакъв начин не се е произнесъл в противоречие с разясненията по някой от цитираните съдебни актове на ВКС, които в основната си част и не разглеждат точно въпросите в контекста, поставен от касатора. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 1200 лв. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът