Определение № 2187 от 07.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 822/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №15160/29.11.2023г. на М. К. Д., И. И. Д., В. А. В. и А. И. В., чрез адв. М. М. срещу Решение №466/26.07.2023г. по в.гр.д. №585/2022 г. по описа на ОС – Благоевград, с което е потвърдено първоинстанционното решение, с което предявените срещу тях искове с правно осн. чл. 124 ГПК, чл. 108 ЗС и чл. 537, ал.2 ГПК са уважени. Касаторите считат, че са налице основанията по чл. 281 ГПК за отмяна на решението, тъй като същото е нищожно, недопустимо, неправилно и необосновано, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като молят да бъде постановено друго, с което да се отмени включително в частта, в която са осъдени да заплатят разноски, като делото се върне за ново разглеждане или съдът се произнесе по съществото на спора, като отхвърли предявените искове като недоказани и неоснователни. Твърдят, че след като е констатирал, че с въззивната жалба се правят подробно изложени оплаквания, съдът не е положил усилия да установи, че ответниците са били ограничени в доказването си, което е препятствало и хода на делото по същество, и е довело до неправилни изводи и от въззивния съд за основателността и доказаността на исковете. В тази връзка молят да бъде допуснато събиране на ново доказателство от съществено значение за изхода на делото и относимо към предмета на доказване, а именно скица на сграда №15-728279- 10.08.2019г., в която като собственици са посочени Ж. С. Д. и А. С. Д., собственици на по 1/2 ид. част от правото на собственост върху сградата, което доказателство по безспорен начин доказва, че ответниците са владели сградата, а не ищците. В изложението се посочва, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и тези по чл.280, ал.1, т. 3 от ГПК - от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Излагат се и основанията по ал.2 от ГПК, тъй като атакуваното решение е вероятно нищожно и недопустимо, постановено при наличие на очевидна неправилност. Формулиран е следният въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да формира собствени мотиви; длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички въпроси повдигнати в исковата молба, в конкретният случай с насрещния иск, предявен от касаторите и направените с него доказателствени искания; длъжен ли е да се произнесе по всички доказателства по делото; налице ли е липса на въззивна дейност в постановеното въззивно решение?“. Твърди се, че съдът се е произнесъл в противоречие с трайно установената съдебна практика, а именно: тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк.д.№4/2012г., ОСГТК на ВКС; ТР №1 от 2000г. на ОСГК; ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк.д.№4/2012г., ОСГТК на ВКС; включително несъбрани доказателствени средства въпреки добросъвестност на страната - решение №328 от 15.05.2014г. по гр. д. №805/2012г. на ВКС и решение № 371/2013 от 05.03.2014г. по гр. д. №1906/2013г.; не е извършил конкретна преценка за полагане на дължимата грижа -решение №189 от 15.01.2018г. по гр. д. №574/2017г.; не се е произнесъл по въпроса за новооткрити доказателства след подаване на въззивната жалба /представено писмо с вх. №94-00-568/26.01.2023г. до Кмета на [община], видно от Протокол от с.з. от дата 06.04.2023г./- ТР №138 от 01.12.1967 г. по гр. д. №106/1967г. на ОСГК на ВС; нововъзникнали факти и новооткрити доказателства се сочат до края на съдебното дирене пред въззивна инстанция, ако са възникнали след въззивната жалба и отговор - решение №328 от 15.05.2014г. по гр. д. №805/2012г.; кои доказателства са новосъздадени - решение №314 от 07.03.2017г. по гр. д. №2499/2016г.; относно доказателства и оплаквания с въззивната жалба- решение №72 от 09.07.2012г. по т.д.№398/2011г.; решение №94 от 28.03.2014г. по гр. д. №2623/2013г.; не е необходимо повторно сезиране със своевременно заявено и неоттеглено искане - решение №18 от 04.03.2022г по т. д. 454/2021г.; решение №60194 от 03.12.2021г. по гр. д. №3345/2020г.; решение №174 от 12.01.2011г. по т. д. №36/2010г.; решение №80 от 24.07.2020г. по т. д. №57/2019г.; решение №84 от 01.07.2020г. по гр. д. №2856/2019г. на ВКС. При поискани и неоснователно отказани доказателствени искания, пасивността на страната след указание в доклада не е основание за преклузия пред въззивния съд - решение №7 от 27.01.2015г. по гр. д. №2427/2014г. по описа на ВКС, III Г.О.; решение №26 от 19.03.2018г. по гр. д. №554/2017г. по описа на ВКС; недопускане на поискани свидетели след неефективен разпит на допуснатите - решение №60055 от 05.07.2021г. по т. д. №2245/2019г.; решение №92 от 03.04.2013 по гр. д. №1147/2012г.; решение №129 от 06.03.2017г. по гр. д. №4579/2016г.; задължения на въззивния съд при оспорване на документи и неразпределена тежест на доказване- Решение №40 от 17.06.2021 г. по гр. д. №2041/2020г.; пропуск при разпределение тежестта на доказване и липса на указания - Решение №42 от 05.03.2014г. по гр. д. №5488/2013г.; при обосновани оплаквания - указания от въззивния съд -решение №73 от 02.06.2017г. по гр. д. №3791/2016г.; липса на надлежен доклад - решение №147 от 08.05.2014г. на ВКС по гр. д. №5659/2013г. по описа на ВКС. Твърди се, че въззивният съд неизвършвайки същинска въззивна дейност се е произнесъл в противоречие с установената съдебна практика. Не се е произнесъл и по въведеното с въззивната жалба оплакване срещу процесуалното нарушение на РС-Петрич за недопускане на искането за изискване на нотариалната преписка на нотариус Т., в която се съдържат писмени доказателства, довели до съставяне на отменения нотариален акт. Касаторите твърдят, че между въззивната и касационната инстанция в срока за обжалване на въззивното решение успели да се сдобият със скица, която представят като доказателство към касационната жалба. Считат, че поради недопускане събирането на доказателства е било ограничено правото им да докажат твърдян от тях факт, което представлява грубо нарушаване на принципа за разкриване на истината. Твърди се, че немотивирано е отказано искането по чл.195 ГПК за допускане на съдебно-графологична експертиза при релевирано оспорване на подписа, положен под декларация №УД001778/22.12.2020г. На следващо място се твърди, че решение №466 от 26.07.2023г. на Окръжен съд - Благоевград е постановено при очевидна неправилност като въззивният съд е приложил закона обратно на трайно установената практика. Докладът на двете инстанции е очевидно неправилен, поради процесуално нарушение, довело до необосновани фактически изводи. Според касаторите са на лице и основания по чл. 280 ал.1, т.3 ГПК от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като поставят следния въпрос: „Дали процесуален представител с оттеглени правомощия непосредствено пред въззивната инстанция, за който се установи, че от името на представлявания от него ответник е заявил писмено пред орган на местната власт факт, различен от поддържаните от него твърдения за собственост върху вещ /процесната сграда/ пред първоинстанционния съд, включително пред въззивната инстанция и в подадена чрез него от името на страната въззивна жалба, който факт е неизгоден за тази страна и това писмено изявление стане известно на другата страна по делото и тя се позове на него като изхождащ от ответника писмено изявление в него за признание на факт, за което изявление той не е давал изричното си съгласие, може ли да се приеме, че отведеният вече процесуален представител е извършил признание на фактите от името на ответника и на лице ли е ненадлежно представителство пред двете съдебни инстанции довело до ограничаване на правото му за участие в справедлив съдебен процес, особено ако от него се ползва и заяви това в хода на производството другата страна в съдебния спор?“ Считат, че отговорът на този въпрос е свързан с развитието на правото и точното му прилагане и е провокиран от писмено доказателство представено пред въззивния съд - писмо с вх. №94-00-568/26.01.2023г. до Кмета на [населено място], в което е посочен за собственик на 1/2 ид.ч. от процесната сграда, видно от протокол от с.з. състояло се на дата 06.04.2023г. Ответниците по касационната жалба – Е. В. З. и С. В. А. с депозирания писмен отговор оспорват наличието на основанията за допускане до касационно обжалване. Считат, че е недопустимо представянето на нови доказателства с касационната жалба, а отделно от това излагат, че с така представената скица не може да се установява право на собственост. Твърдят също, че искането за изискване на нотариалното дело е било оттеглено от пълномощника на ответниците, както и, че въззивният съд не може да допусне служебно експертиза, след като токова искане не се съдържа във въззивната жалба, нито е било отказано от първоинстанционния съд поради допуснато процесуално нарушение. Считат, че с обжалваното решение, съдът не се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Не е налице и очевидна неправилност на същото по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. В обособено приложение към касационната жалба се излагат и подробни аргументи във връзка с изложението на касаторите по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК, в което се посочва, че изявленията на касаторите в същото не могат да се квалифицират като правни въпроси по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като представляват изцяло съображения по съществото на спора. Считат, че не са налице и основанията по ал. 2 на чл. 280 ГПК. В заключение се моли решението да не бъде допускано до касационно обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното: Първоинстанционното производство е образувано по искове с правно основание чл. 124 ГПК, чл.108 ЗС и чл. 537 ал. 2 ГПК, предявени от Е. В. З. и С. В. А. срещу М. К. Д., И. И. Д., В. А. В. и А. И. В.. Срещу първите двама ответници е предявен установителен иск за собственост, а именно да се приеме по отношение на чичо им М. К. Д. и съпругата му И. И. Д., че всяка от ищците е собственик на по 1/4 идеална част от наследствен недвижим имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], представляващ еднофамилна жилищна сграда, със застроена площ от 67кв.м., изградена в ПИ с идентификатор [№]по КК и КР на [населено място], след което на основание чл. 537 ал.2 от ГПК да бъде отменен констативен нотариален акт за правото на собственост № 186, от 11.09.2019г., том II, рег. № 10953, нот.д. № 366/2019г., с който ответникът М. К. Д. е признат за собственик на целия наследствен имот на основание придобивна давност, до размера на претендираната от ищците Ѕ идеална част от имота. Срещу ответниците В. А. В. и А. И. В. е предявен ревандикационен иск- на основание чл. 108 от ЗС да бъдат осъдени да предадат на ищците владението общо върху 1/2 идеална част от недвижимия имот, който владеят без правно основание. Ищците твърдят, че са сестри, а ответникът- М. К. Д. - техен чичо и брат на починалия им баща- В. К. Д.. Излагат, че са наследници по право на заместване на наследодателите си техните дядо и баба- К. Д. и С. Д., като претендират, че по наследство от тях са придобили по 1/4 идеална част от наследствен недвижим имот с идентификатор [№], представляващ еднофамилна жилищна сграда, със застроена площ от 67кв.м., изградена в ПИ с идентификатор [№] по КК и КР на [населено място]. Твърдят, че никога не са се отказвали от наследството на своите баба и дядо. Въпреки това, първият ответник- М. К. Д.-син на общите наследодатели и съпруг на втората ответница, се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост върху цялата сграда на основание придобивна давност. Впоследствие, заедно със съпругата си продали процесната сграда на третата ответница В. В., която към момента на продажбата била в граждански брак с ответника А. В.. Ищците считат, че първите двама ответници не са могли да придобият собствеността върху целия имот по давност, тъй като никога не са отблъсквали владението им, нито са манифестирали по отношение на тях намерението си да своят целия имот само за себе си. Доколкото продавачите не са придобили собствеността върху претендираните от ищците идеални части по давност, то договорът, с който са продали имота на третия ответник, не е породил прехвърлително си действие в тази му част, поради което В. А. В. и А. И. В. не са могли да придобият имота на годно правно основание. Тъй като към момента на предявяването на исковете, последните двама ответници упражняват фактическа власт върху претендираните от ищците идеални части без основание, ищците молят В. и А. В. да бъдат осъдени да им предадат владението върху тази идеална част от имота. Претендират се съдебни разноски. Ответниците М. Д. и И. Д. оспорват исковете като неоснователни, молят за тяхното отхвърляне и за присъждане на съдебните разноски. Не оспорват, че след смъртта на К. А. Д., в къщата е останала да живее наследодателката на страните - С. К. Д.. Твърдят, че до смъртта си в къщата е живял бащата на ищците- В. А. Д., но след развода с майка им, той изгонил децата си и останал да живее в къщата сам. Ответниците излагат, че са живели в наследствената къща постоянно и непрекъснато, като са осъществявали владение върху цялата сграда, заедно със своите родители. Имали са свои вещи в къщата и са пребивавали и преспивали там когато поискат. От друга страна- ищците не са били допускани в тази къща, не са идвали и не са пребивавали в нея, не са се интересували от имота и неговата поддръжка. Твърди се, че ищците не са приели наследството от своя баща- В. Д., нито и на своите баба и дядо- К. и С. Д., поради което не са активно материалноправно легитимирани да предявяват искове за правото на собственост на наследствения имот. Оспорва се автентичността на декларациите по чл. 14, чл. 27 и § 2 от ПЗР на ЗМДТ, подадени от К. А. Д. и от С. Кр. Д. пред НАП, като се твърди, че не са подписани от лицата, посочени като декларатори. От своя страна ответниците навеждат възражение, че са придобили собствеността върху наследствения имот на самостоятелно правно основание- придобивна давност, след като са осъществявали явно, непрекъснато и безспорно владение върху имота в продължение на повече от 10 години, с намерението да го своят за себе си. Ответницата В. А. В. също оспорва предявеният по отношение на нея иск като неоснователен. Ответникът- А. И. В. не е изразил становище по предявените искове. От фактическа страна, въззивният съд е приел, че Е. В. З. и С. В. А. са преки наследници по закон на В. К. Д.- техен баща, починал на 21.12.1993г. и наследници по право на заместване на техните дядо и баба по бащина линия- К. А. Д., поч. 21.02.2001г. и С. К. Д., починала 11.05.2019г. Първият ответник е брат на починалия В. К. Д., съответно син на К. и С. Д., а втората ответница – негова съпруга. Приел е за безспорно, че родителите на ищците са се развели през 1984г., като майката и децата са напуснали семейното жилище /установили се да живеят в Испания/, а бащата В. Д. останал да живее в къщата на своите родители сам до смъртта си. Установено е, че процесният недвижим имот към момента на предявяване на исковата молба представлява сграда с идентификатор [№] по КК и КР на [населено място], с последно изменение, засягащо сградата - от 28.11.2019г., находяща се на адрес: [населено място], [улица], със застроена площ - 67 кв. м., брой етажи - 1, с предназначение - жилищна еднофамилна сграда, която е била собственост на наследодателите на страните- К. А. Д. и С. К. Д.. От приетия Нотариален акт № 86, том I, дело № 121/1994г., е установено, че скоро след смъртта на сина им- В. Кост. Д., родителите са продали на другия си син- М. К. Д., дворното място, в което е построена процесната къща- имот с пл. №1434, в кв. 41 по плана на [населено място], с обща площ от 594 кв.м. за сумата от 11 830лв. Въззивният съд е приел за установено, че на 11.09.2019г. ответникът М. К. Д. е бил признат за собственик по давност на сграда с идентификатор [№] на адрес - [населено място], [улица], със застроена площ - 67 кв. м., за което се е снабдил с Нотариален акт за констатиране право на собственост, издаден въз основа на обстоятелствена проверка №186, том II, рег. №10953, дело №366/2019г. От представения Нотариален акт №25, том III, рег. № 11593, дело № 400/2019г., е установено, че на 26.09.2019г. М. К. Д. и съпругата му И. И. Д., са продали на В. А. В. собствения си недвижим имот- сграда с идентификатор [№] срещу продажната цена от 5 000лв., като към този момент В. А. В. е била в граждански брак с А. И. В.. При така установеното от фактическа страна, въззивният съд е достигнал до следните правни изводи: След смъртта на К. А. Д., починал през 2001г. и С. К. Д., починала на 11.05.2019г., техни наследници по закон са синът им М. К. Д., и по право на заместване на другия им починал /преди тях/ син- неговите деца Е. В. З. и С. В. А., като съгласно чл. 5 ал. 1 от ЗН те наследят при равни дялове- по 1/2 идеална част /респ. по 1/ 4 идеална част за всяка от ищцата/. Съдът е приел, с оглед събраните писмени и гласни доказателства, че ищците са подпомагали финансово своята баба да заплаща данъците и таксите за имота, както и със средства за поддръжка и ремонти на къщата, но е изложил, че тези действия на Е. В. З. и С. В. А. не сочат по несъмнен начин, че те са приели наследството от техния дядо К. Д., по право на заместване от своя баща- В. Д.. Няма данни ищците да са направили отказ от наследството на своя баща- В. К. Д. и от наследството на своите дядо и баба- К. А.. Д. и С. Кр. Д.. Позовавайки се и на разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗН, въззивният съд е приел, че е налице конкретно действие, което явно и недвусмислено сочи на приемане на наследството, а именно предявяването на настоящите искове в защита на правото на собственост на ищците, основани на доводи наследствено правоприемство по право на заместване от починалия им баща, по отношение на откритото наследство след смъртта на тяхната баба и дядо, предвид което е счел за неоснователен доводът за липсата на активна материално правна легитимация на ищците. По възражението на ответника М. Д., че е придобил собствеността върху наследствената жилищна сграда по давност, въз основа на явно, несъмнено и безспорно владение върху същата, за повече от 10 години, с намерение да я свои само за себе си, е съобразил, че той не оспорва правото на собственост на своята майка- С. Кр. Д., която е живяла постоянно в процесната сграда до смъртта си. Посочил е, че той не е противопоставил владението на майка си, като е допуснал същата спокойно да владее жилищната сграда, със съзнанието, че тя е собственик на идеални части от наследствения имот, след смъртта на нейния съпруг и негов баща- К. Д.. Приел е, че доколкото от показанията на разпитаните свидетели не се установява М. Д. да е извършил по отношение на С. Кр. Д., действия с които да манифестира намерението си да свои за себе си реални части от имота, а още по- малко целия жилищен имот, то към момента на снабдяването му с констативен нотариален акт през 2019г., ответникът М. К. Д. не би могъл да придобие по давност идеалните части, собственост по наследство на неговата майка- С. Д., от откритото наследство на неговия баща- К. А.. Д.. Окръжният съд е посочил, че откриването на наследството на починалата майка- С. Д., се явява правопораждащият юридически факт, от който ответниците М. Д. и неговата съпруга биха могли да започнат да осъществяват фактическа власт върху наследствения имот. Позовавайки се на ТР №1/06.08.2012г. по т.д. №1/2012г. на ОСГК на ВКС въззивният съд е посочил, че за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, сънаследникът, който не е техен владелец, но упражнява фактическа власт върху части или върху целия наследствен имот, следва да превърне с едностранни свои действия държането по отношение на идеалните части на останалите сънаследници, във владение. Анализирайки събраните писмени и гласни доказателства в тяхната съвкупност, е достигнал до извода, че чрез допустимите в ГПК доказателствени средства се опровергава твърдението, че М. Д. и И. Д. са придобили на самостоятелно основание- придобивна давност, собствеността върху наследствената жилищна сграда- сграда с идентификатор [№], за което е бил признат за собственик с приетия като писмено доказателство констативен НА № 186, том II, рег. № 10953, дело № 366/2019г. над наследствената част приспадаща се на М. К. Д.- 1/2 идеална част на която той е бил владелец въз основа на откритото наследство. Посочил е, че чрез проявената процесуална активност, ищците са опровергали възможността М. Д. да е придобил собствеността върху целия наследствен имот по давностно владение, осъществявано след смъртта на наследодателите на страните- К. и С. Д.. Направен е извод, че не се установява наличието на обективирана промяна в намерението на М. К. Д. да владее целия имот, която да доведе до придобиване по давностно владение, тъй като в свидетелските показания липсват данни ответниците да са демонстрирали или заявили такова поведение. Събраните по делото писмени доказателства сочат, че вноските за заплатения данък и разходите за консумативи за къщата- за ток, за вода, са били заплащани както от М. К. Д., така и от ищците- С. В. А. и Е. В. З., за които безспорно се установява, че са изпращали парични средства на своята баба. Обстоятелството, че М. К. Д. и съпругата му И. И. Д. са отглеждали зеленчуци в градината, като са ползвали една стая от къщата, не може да обуслови извода за промяна на намерението за своене/без да се установи по категоричен начин по делото че имота е бил заключван от тях и останалите сънаследници не са имали достъп до къщата. Въззивният съд е счел, че се касае за извършване на т.нар. търпими действия, а не за реално владение с намерение да се свои вещта. М. и И. Д. най-често и най- продължително са пребивавали в имота в сравнение с другите наследници по закон, но се установява, че те не са живеели постоянно в имота, а са имали друго собствено семейно жилище в [населено място], предвид което е направен извод, че упражняваната на това основание фактическа власт не представлява владение по смисъла на чл. 68, ал.1 ЗС, ответникът М. Д. е имал качеството на държател по чл. 68 ал. 2 ЗС за идеалните части на децата на починалия му брат, като по силата на това фактическо състояние, презумпцията по чл. 69 ЗС следва да се счита за оборена. В този смисъл са преценени показанията на свидетелите, че ищците С. В. А. и Е. В. З. са имали свободен достъп до имота, посещавали са къщата всяко лято, когато са идвали в България, и на това ответникът М. К. Д. не се е противопоставял по никакъв начин. Посочено е, че от показанията на свидетелите, разпитани по негово искане, се потвърждава, че М. и И. Д. всъщност са ползвали една от стаите, а другата стая е била запазена- „за снахата“, т.е. се установява, че наследниците са имали определени стаи в наследствената къща, които са можели да ползват когато посещават С. Д.. При липсата на доказана промяна на намерението у първия ответник, доведена до знанието на останалите съсобственици чрез извършването на такива действия, които създават сигурност, че съвладелецът е установил изключителна фактическа власт върху вещта, отричайки правата им, с намерение да свои реална част от процесния имот за себе си, въззивният съд е намерил, че М. Д. и И. Д. не са установили при условията на пълно и главно доказване, че са придобили по давност собствеността върху наследствената жилищна сграда с идентификатор [№]. Приел е, че констатациите в издадения констативен НА № 186, том II, рег. № 10953, дело № 366/2019г. са изяло оборени, предвид което предявеният иск по чл. 124 ГПК за Ѕ ид. част от наследствения имот се явява основателен. С оглед основателността на предявения положителен установителен иск, като частично основателно е уважено и искането по чл. 537 ал. 2 от ГПК за отмяна на констативен НА № 186, том II, рег. № 10953, дело № 366/2019г. в частта за 1/ 2 идеална част от наследствения имот. Развити са съображения, че разпореждането, извършено чрез договор за продажба в полза на третия и четвъртия ответник по делото- В. А. В. и А. И. В., не е могло да произведе вещно-прехърлителен ефект за целия имот, а само за идеалната част на която продавачите са били собственици към момента на сделката- за 1/2 идеална част от жилищната сграда. Доколкото купувачите не са придобили правото на собственост върху „закупения” от тях недвижим имот на основание покупко- продажба, за частта от правото на собственост съответно за 1/ 2 идеална част от сграда с идентификатор [№], то и предявеният ревандикационен иск срещу В. А. В. и А. И. В. относно посочените идеална част от процесния имот е основателен, като третият и четвъртият ответник са осъдени да предадат владението на имота до размера на идеалните части, за които ищците са признати за собственици по наследство, тъй като в тази част владението им е без правно основание. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. По поставения въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да формира собствени мотиви; длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички въпроси, повдигнати в исковата молба, в конкретният случай с насрещния иск предявен от касаторите и направените с него доказателствени искания; длъжен ли е да се произнесе по всички доказателства по делото; налице ли е липса на въззивна дейност в постановеното въззивно решение?“ не се констатира въззивният съд да е допуснал нарушение, изпълнявайки своята правораздавателна дейност в противоречие с цитираната от касаторите многобройна практика. Напротив, в съответствие с установената съдебна, включително и с разясненията, съдържащи се ТР №1/09.12.2013 г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК и множество решения, въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, и след обсъждане на доводите и възраженията на страните, е изложил собствени мотиви по съществото на спора. Въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК се е произнесъл по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, като е преценил всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, в мотивите на решението си е обсъдил доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът е спазил правилата на формалната и правната логика, като е изложил обосновани фактическите констатации и правните изводи. Съдът се е произнесъл като въззивна инстанция, като сам е установил фактите по делото и е изградил свои правни заключения. Развил е съображения в рамките на надлежното му сезиране, като е обсъдил събраните доказателства в с оглед спорната пред него фактическа обстановка. Следва да се отбележи, че насрещният иск на ответника М. Д., предявен с отговора на исковата молба, не е бил приет за разглеждане. С определение №178/26.08.2021г. районният съд е оставил същият без разглеждане, поради което и въпросът в частта, касаещ задълженията на съда в тази връзка изобщо не отговарят на общата предпоставка за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, Друг въпрос в изложението не е формулиран. По отношение на твърдяните за извършени от първоинстанционния съд процесуални нарушения, и задълженията на въззивния съд в тази връзка, следва да се посочи, че в съответствие с константната съдебна практика, районният съд е извършил пълен доклад, с който правилно е разпределил доказателствената тежест. С определение №173 от 26.08.2021г. първоинстанционният съд е допуснал поисканите от страните гласни доказателства, а произнасянето по другите искания е отложил за о.с.з. В заседанието, проведено на 09.11.2021г. пълномощникът на ответниците е оттеглил искането си за изискване на преписката по нотариалното дело, а искането му за назначаване на съдебно-графологична експертиза на декларацията по чл. 14 ЗМДТ е оставено без уважение, след като съдът е счел, същата е неотносима към фактите, касаещи изясняване на правния спор. Във въззивната жалба на М. и И. Д., и В. В. не се съдържат твърдения за допуснати от първ. съд процесуални нарушения, нито са направени доказателствени искания. В тази връзка следва да се посочи, че процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение / чл. 269, изр. 1 ГПК /, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. Съобразно разясненията, съдържащи се в т.3 на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК в ъззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това. Когато във въззивната жалба липсват такива оплаквания, въззивният съд не може служебно да назначи експертиза за установяване на който и да е правнорелевантен факт. Доколкото във въззивната жалба не е поискано назначаването на съдебно-графологична експертиза, нито е твърдяно, че такава не е била допусната поради процесуално нарушение от първоинстанционния съд, то и въззивният не е имал задължение служебно да назначи такава, т.е действията на въззивния съд са в съответствие с разясненията в т.3 на ТР. Искането за изискване на нотариалното дело №366/2019г. на нотариус Т., по което е бил издаден констативния НА №186 е било оттеглено от пълномощника на страната в о.с.з., поради което и неприлагането му към делото по никакъв начин не е свързано с неизпълнение на процесуално задължение на съда. Следва да се отбележи, че настоящата инстанция не разполага с правомощието да приема доказателства, освен такива касаещи допустимостта на решението. Само за пълнота следва да се посочи, че представената скица е неотносима към предмета на спора, тъй като одобрените по реда на ЗКИР кадастрални карти и кадастрални регистри, съответно издадените въз снова на тях документи, имат само декларативно действие. От тях не произтичат промени във вещноправния статут на имотите, нито неправилното отразяване на правото на собственост води до пораждане, изменение или погасяване на това правото. В заключение настоящият състав намира, че не се налице основанията по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не се установи разрешенията на въззивния съд по поставения процесуален въпрос да са в противоречие с цитираната от касаторите изобилна съдебна практика. Във връзка с основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, настоящият състав съобрази следното: Липсва изложение по какъв начин поставеният въпрос е от значение за изхода по конкретното дело, като същият не съответства и на разясненията, съдържащи се в т. т.4 на ТР №1/19.02.2010г. на ВКС по т. дело №1/2009г. тъй като не са развити съображения какво е значението му за точното прилагане на закона, във връзка с коя разпоредба се поставя, и по какъв начин ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Не е аргументирано значението му за развитието на правото, тъй като не е посочено кои законови разпоредби са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Не се установява и решението да е очевидно неправилно- посочено от касаторите като основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Освен, че липсват конкретно изложени твърдения, следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата, по отделно и в тяхната цялост, вкл. във връзка с приетото по делото заключение на СТЕ, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Изложените от касаторите съображения представляват субективни оплаквания за допусната необоснованост на постановеното решение поради неправилен и непълен анализ на събраните доказателства и поради необсъждането на определени доводи, които според личното им виждания имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. В тази връзка наведените съображения не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение. Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Решението не е и очевидно неправилно доколкото не са налице допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма или на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нито е налице грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. С оглед изхода на спора, на ответниците по жалбата, направили такова искане следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за производството във Върховния касационен съд в размер на 3020.95 лева, определен съобразно представеното пълномощно, отчет и списък по чл. 80 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.