Определение № 2160 от 27.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 520/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 516/11.11.2025 г. по в.гр. д. № 852/2025 г. на ОС – Велико Търново, с което частично е уважен иск по чл. 2в ЗОДОВ. Жалбоподателят - Прокуратура на Република България, чрез прокурор при ОП – Велико Търново, излага съображения за неправилност и необоснованост на постановеното въззивно решение. Иска се отмяната му и отхвърляне на иска. Ответникът - ЕТ „В. – С. В.“, чрез процесуалния си представител, излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 3 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил Прокуратура на Република България и Министерство на вътрешните работи да заплатят солидарно на ЕТ „В.-С. В.“ сумата от 4195,80 лева - обезщетение за имуществени вреди – претърпени загуби от обезценяване на три компютърни конфигурации. В останалата част решението на въззивния съд е влязло в законна сила – чл. 296, т.2 ГПК. Установено е, че с постановление от 14.02.2006г. на РП – Велико Търново по реда на чл. 212, ал. 1 НПК е образувано досъдебно производство № ЗМ36/2006г., по описа на ОД на МВР – [населено място], преписка № 427/2006г. на РП – Велико Търново, срещу неизвестен извършител, който в [населено място] разпространявал софтуер и компютърни програми без необходимото по закон съгласие на носителя на съответното право – престъпление по чл. 172а, ал. 2, вр. ал. 1 НК. От материалите по ДП e установено, че производството е образувано по сигнал на търговско дружество, представител на притежателите на лицензии за оперативни програми и друг софтуер, в който се посочват няколко търговеца на територията на [населено място], за които има подозрения, че продават компютърни системи, с инсталирани нелегитимни копия на компютърни програми, след които е и „В. компютри“ ООД. Констатирано е, че в хода на разследването е извършено претърсване и изземване - на 14.02.2006 г., за времето от 15:20 часа до 18:40 часа, в помещения - офис на „В. компютри“ ООД, находящ се на адрес [населено място], [улица]-А, при което са иззети 4 бр. компютърни конфигурации с инсталиран софтуер и компютърни програми. Съдът е приел за установено, че претърсените помещения са собственост на ищеца, които е осъществявал съвместно търговската си дейност с „В. компютри“ ООД. Установено е, че в протокола за претърсване и изземване е записано, че са иззети 4 четири броя компютърни конфигурации, на действието присъства управителят на „В. компютри“ ООД – П. С., но ищецът ЕТ „В.-С. В.“ не е споменат. Съдът е изтъкнал, че в протокола липсва подробно описание на иззетите конфигурации. Констатирано е, че при разпит на 16.02.2006г. П. С. представя 4 бр. фактури за установяване произхода на компютърните конфигурации и инсталираните на тях програми. Установено е, че с постановление от 15.08.2006 г. досъдебното производство било спряно поради неразкриване на извършителя, а с постановление от 28.11.2006г. на „В. компютри“ ООД било отказано да бъдат върнати иззетите вещи, а отказът бил потвърден от съда с определение от 19.01.2007 г. по ЧНД № 2225/2006 г. на ВТРС. Констатирано е, че с Постановление от 07.08.2018 г. досъдебното производство е възобновено и прекратено поради изтекла абсолютна давност за наказателно преследване. Със същия прокурорски акт е разпоредено връщане на иззетите вещи на представител на дружеството, което е изпълнено. Съдът е приел за установено, че ищецът е собственик на претърсения недвижим имот, в който е упражнявал търговска дейност /съвместно с „В. компютри“ ООД/, както и че лицето, присъствало на изземването – управител на дружеството, е представело две дни след действието документи за закупуване на компютри и програми от едноличния търговец с твърдение, че те касаят именно иззетите вещи, както и че именно ищецът е собственик на иззетите компютри.– За да постанови решението си въззивният съд е приел, че с действията на прокуратурата и МВР е нарушено правото на собственост на ищеца и съставляват нарушение на разпоредбите на чл. 17 от Хартата на основните права на ЕС, чл. 34 от ЕКЗПЧОС и Протокол № 1 към нея. Съдът е приел, че по делото не са констатирани нарушения на чл. 13, чл. 34 от ЕКЗПЧОС и чл. 47 от ХОПЕС, доколкото вредата на ищеца не се обосновава с липсата на вътрешноправни средства за защита на правото на собственост и на свободната стопанска инициатива, нито пък има конкретни твърдения за нарушение на правото на неограничено движение на капитали, свързано с дейността на ищеца и намиращо се в причинна връзка с изземването и задържането на компютърната техника, което да съставлява нарушение съгласно цитираната в исковата молба норма на чл. 63 § 1 от ДФЕС. За да се определи стойността на притежаваната от ищеца техника е назначена съдебна техническо-оценъчна експертиза, в която вещото лице е констатирало, че към момента на изземването стойността на компютърните конфигурации с инсталиран софтуер е била в размер на 4845 лв., а за периода до връщането ѝ обезценяването е между 95 % и 98 % или стойността на компютърната конфигурация е намалена до 4,60 лв. - 4,75 лв. Съдът е приел, за доказана вредата за търговеца в размер на обезценяването на иззетата и задържана техника с до 98 %. Прието е, че искът за обезщетяване на претърпени загуби от бракуваната и обезценена техника се явява основателен и доказан до размер от 4195,80 лева /стойността на трите компютърни конфигурациии – 4200лв., намалена с остатъчната стойност от 4,20 лева/. По изложените съображения искът за обезщетение на претърпените имуществени вреди – пропуснати ползи е уважен до 4200 лв. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, поставя за разглеждане въпрос от значение за спора: допустимо ли е да се уважи иск по чл. 2в ЗОДОВ и да се присъди обезщетение в полза на ЕТ „В. – С. В.“, без той да е доказал в исковото производство собствеността на движимите вещи /три броя компютърни конфигурации и допустимо ли е въззивният съд да постанови решението си без да изложи мотиви съществено ли е нарушението на правото на ЕС и каква е причинно-следствената връзка между нарушението и вредата. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед на данните по делото Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбоподателя въпроси и на соченото основание. Формулираният от жалбоподателя въпрос допустимо ли е въззивният съд да постанови решението си без да изложи мотиви съществено ли е нарушението на правото на ЕС и каква е причинно-следствената връзка между нарушението и вредата е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС. В константната практика на на ВКС се приема, че при въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция всъщност обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора, въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция. Именно в съответствие с нея съдът е постановил обжалваното съдебно решение. Що се касае до въпроса допустимо ли е да се уважи иск по чл. 2в ЗОДОВ и да се присъди обезщетение в полза на ЕТ „В. – С. В.“, без той да е доказал в исковото производство собствеността на движимите вещи /три броя компютърни конфигурации/, то и същият е разрешен от съда в съответствие с практиката на ВКС. В същата се приема, че предмет на доказване в процеса са релевантните за спора факти, които са спорни между страните – съгласно чл.154,ал.1 ГПК, като всяка от страните носи доказателствена тежест относно тези положителни факти, от които извлича за себе си изгодни правни последици. Съдът обосновава правните изводи по спора, съобразно така осъщественото доказване на релевантните за него факти. Изключение от правилото за иницииране на доказването на определени факти от страните по спора е предвидено само във връзка с възможността, съдът да изключи определени факти от предмета на доказване, поради това, че са общоизвестни, или поради това, че са служебно известни – арг. чл.155 ГПК. Изводът се обосновава с това, че съгласно разпоредбата на чл.153 ГПК, съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото. Тези факти не могат да бъдат въвеждани служебно в предмета на спора от решаващия състав, а съгласно чл.6, ал.2 и чл.8, ал.2 ГПК се сочат от страните по делото.. Приема се, че установените факти следва да залегнат в мотивите и този извод произтича от характера на мотивите на съдебния акт, тъй като те са израз на решаващата дейност на съда и на начина, по който той е формирал изразената воля по разрешаване на спора. В съответствие именно с тази практика съдът е приел, че движимите вещи, предмет на спора, са собственост на ищеца. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК Прокуратурата на Република България следва да заплати на ответника в касационното производство направените пред настоящата инстанция разноски за процесуално представителство в размер на 410 евро. Предвид изложените съображения, съдът