Определение № 213 от 03.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 149/2012 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. С. М. срещу решение № 1481 от 7 ноември 2011г. по гр. д. № 2087/2011г. на Пловдивския окръжен съд, с което е обезсилено решението, постановено по гр. дело № 3106/ 2008 година по описа на Пловдивския районен съд и е прекратено въззивното производство. С обезсиленото решение на първоинстанционния съд е отхвърлен предявеният от З. С. М. против Ж. Д. М., Р. И. М., С. И. М. и К. И. М., на мястото, на който са конституирани наследниците му по закон В. П. М., С. К. С. и С. К. З., иск за прогласяване нищожността на извършения от З. С. М. отказ от наследството, останало от сина й О. А. М., починал на 05.07.1997 год., извършен с молба от 12.12.1997 год., по която е образувано ч. гр. дело № 10017/1997 год., вписан в особената книга при Районен съд - Пловдив под № 6/1998г, поради липса на предмет на същия и ищцата е осъдена да заплати по 250 лв. разноски за адвокатско възнаграждение на тримата първоначални ответници и общо 400 лв. на тези, конституирани на мястото на починалия К. М.. Ответниците по касация Р. И. М., В. П. М., С. К. С. и С. К. З., както и Ж. Д. М. и С. И. М. са оспорили допустимостта, евентуално основателността на касационната жалба с довод, основан на чл.280, ал.2 ГПК, съотв. с довода, че обжалваното решение е правилно, тъй като предявеният иск е недопустим. Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение намира, че касационната жалба е допустима – подадена е срещу акт, подлежащ на обжалване – постановен по неоценяем иск ( а и при възприета от съда цена на иска по реда на чл. 70 ГПК от 5 463, 70 лв.), от легитимирана страна и правото на жалба е упражнено с редовна жалба в срок. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд взе предвид следното: За да постанови решението си, с което е приел, че предявеният иск за прогласяване на нищожност на отказ от наследство е недопустим, каквото е и обжалваното пред него решение, въззивният съд е взел предвид, че с влязло в сила решение по гр. д. № 1054/2001 г. по описа на ПРС са отхвърлени ревандикационните искове на въззивницата против въззиваемите Ж. М., С. М. и Р. М. и против починалия в хода на производството К. М. - праводател на възззиваемите - В. М., С. С. и С. З. - за идеални части от недвижим имот в [населено място]. В исковата молба, по която е било образувано делото по установителния иск, с който е предявена недействителността на отказа от наследство поради предхождащо приемане на същото, ищцата е посочила, че в наследство от сина й О. А. М. е останал недвижим имот, за идеални части, от който е претендирала право на собственост с исковете с правно основание чл.108 ЗС, както следва: ¼ ид. част от дворно място с площ от 390 кв. м., а по скица 342 кв. м., съставляващо ПИ № *по кад. план на [населено място], кв. *, с посочени съседи и с административен адрес [улица], ведно с две стаи, кухня, килер – антре, заемащи северната част от масивна жилищна сграда без изба, построена в дворното място. Окръжният съд е приел, че в предмета на спора по претенцията за ревандикация е било въведено от въззивницата твърдение за нищожността на извършения от нея отказ от наследството на сина й О. М. и по него съдът се е произнесъл, като го е приел за неоснователно, поради което и спорът за действителността на извършения отказ от наследство е бил разрешен, като е формирана сила на пресъдено нещо ( СПН ) по него - отрицателна процесуална предпоставка за правото на иск. В касационната жалба и в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към нея, като се поддържа неправилност на въззивното решение поради нарушение на чл. 298 ГПК, се сочи, че в обективните предели на СПН на решението по предявения от касатора ревандикационен иск не се включва произнасянето на съда по действителността на отказа от наследство. Касаторът поддържа, че СПН по ревандикационния иск не обхваща възражението за отказ от наследство на ответниците по ревандикацията и че по спора, предявен с иска за прогласяване на нищожност на отказа от наследство, като иск с различно основание и искане към съда от разгледания ревандикационен иск, не е формирана СПН, източникът, на която не са мотивите към решението на съда. Допускането до касационен контрол се търси на основание чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК. Твърди се, заради приетото от съда че решението по ревандикационния иск е пречка да се предяви установителен иск за нищожност на отказа от наследство, противоречие с практиката на Върховния касационен съд и на съдилищата, както и наличие на въпрос, предопределил изхода на спора и имащ значение за точното прилагане на закона. На основание гореизложеното - от обстоятелствената част в изложението към касационната жалба и в самата жалба, Върховният касационен съд, без да е задължен да извежда правния въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд и който е от значение за изхода на конкретното дело, конкретизира следния процесуалноправен въпрос като общо основание за допускане на касационно обжалване: включва ли се в обективните предели на СПН като правна последица от решението по ревандикационния иск, с който претендираното право на собственост се извежда от наследствено правоприемство, произнасянето на съда по действителността на отказа от наследство, от което се твърди, че ищецът черпи права поради нищожността на отказа. Този въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както поддържа касаторът. Не е налице противоречие с т.18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС относно източника на СПН. Въззивният съд се е позовал на констатации, обхванати според него от спорния предмет, по исковете с правно основание чл.108 ЗС, като е приел, че в предмета на делото е било въведено твърдение от ищцата за нищожност на отказа от наследството на сина й, което съдът, разгледал ревандикацията, е счел за неоснователно. В този смисъл, Пловдивският окръжен съд не е разгледал въпрос за упражнени защитни средства на ответниците по ревандикацията, каквато теза се поддържа, а въпрос относно фактите, върху които е била основана исковата претенция за ревандикация, т. е. разгледал е изтъкнатото основание на иска откъм фактите, които е счел, че се включват в хипотезиса на правната норма, въз основа на която се поражда претендираното материално право. Ето защо, тъй като въззивният съд не е приел, че мотивите към решението са източник на правни последици, а е изследвал предмета на делото и обективните предели на СПН и мотивите към решението като източник на данни за точната характеристика на спорното право, няма противоречие с обсъдената задължителна практика на Върховния касационен съд. Не е налице и разрешаване на правния въпрос, в противоречие със съдебната практика, цитирана от касатора, както следва: решение № 52/17.06.1972г. по гр. д. № 43/72г., ОСГК; решение № 550 /12.05.1972г. по гр. д. № 395/1972г., ІІІ ГО, ВС; решение № 762/23.10.1990г. по гр. д. № 668/ 1990г., ІІІ ГО, ВС. В посочените решения е дадено разрешение на въпроса относно обективните предели на СПН, очертани от основанието на иска и искането, с което съдът е сезиран, и е направен и извод, че при различни основания на исковете няма пресъдено нещо. В разглеждания случай, както се отбеляза, в обжалваното решение е прието, че в определения от ищцата предмет на делото по ревандикационните искове е въведено фактическо твърдение за нищожност на отказа от наследство, с което ищцата обосновава придобиването на имущество от сина си по реда на наследяването. Следователно съдът е приел, че в основанието на иска за собственост, претендирана от ищцата в качеството й на наследник, е твърдяната недействителност на отказа от наследство, с който отказалият се изгубва правото да приеме наследството. Ето защо не е формиран извод, в противоречие с посочената съдебна практика относно обхвата на СПН. Изложеното за липса на противоречие със съдебната практика се отнася и за разрешения във визираното от касатора определение № 50/1956г., ІV ГО на ВС въпрос, макар определенията на ВС да не са измежду актовете, при противоречие с които може да се осъществи основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (т. 3 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/ 2009г., ОСГТК на ВКС). В посоченото определение е прието, че пресъдено нещо по един спор може да има само при пълно покритие на предмета на спора по разглежданото дело с този по делото, по което има вече постановено решение. В обобщение на изложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК. На следващо място, за да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в подадената касационна жалба и в приложеното към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да се съдържат съображения за разрешния от въззивния съд въпрос по приложението на определена материалноправна или процесуалноправна норма, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени (т. 4 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/ 2009г., ОСГТК на ВКС). В настоящия случай Върховният касационен съд, с оглед уточнения правен въпрос, разрешен от въззивния съд и имащ значение за делото, тъй като касае допустимостта на предявения иск за установяване на нищожност на отказ от наследство, намира, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, понеже въпросът, който е от значение за делото, е от значение и за развитието на правото. Произнасянето по него ще допринесе за изясняване на смисъла на нормата на чл. 298, ал. 1 ГПК и по - специално за обективните предели на СПН, възникнала като правна последица от решението по ревандикационния иск, с който претендираното право на собственост се извежда от наследствено правоприемство, като се вземе предвид, че наследственото имущество не се придобива по право, а се придобива с приемането му, като при отказ от наследство се счита, че наследникът никога не е имал право върху него (чл. 48, 49 и чл. 52 ЗН). Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение