Решение № 409 от 16.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3769/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Държавата, представлявана от министъра на Р., срещу въззивно решение № 22 от 07.02.2013 г. по възз. гр.д. № 588 /2012 г. на Варненския апелативен съд, г.о., с което е отменено решение № 1622 от 31.08.2012 г. по гр.д. № 701 /2010 г. на Варненския окръжен съд, г.о. и вместо това е постановено друго, с което на основание чл.124,ал.1 ГПК е признато по отношение на държавата, представлявана от министъра на Р., че [община] е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място], приморски парк „Горчивата чешма” с посочен идентификатор по кадастралната карта, одобрена с посочена заповед от 2004 г., с площ 5 313 кв.м., при граници - имоти с посочени идентификатори и държавата е осъдена да заплати на [община] 4 864.37 лева разноски по делото за двете инстанции. Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това. Насрещната страна [община] твърди в отговор, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално, че жалбата е неоснователна. Касационната жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение и не е налице изключението по чл.280,ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел следното: между страните няма спор за притежанието на правото на собственост върху процесния имот от Държавата преди влизане в сила на ЗОС и ЗМСМА.; имотът е в строителните граници на населеното място; със заповед от 1985 г. на Председателя на ИК на ОНС В. имотът е отреден за парк и спортен терен и т.к. мероприятието е било реализирано, имотът не е възстановен на бившия собственик, което е постановено с решение на ВАС; отреждането на имота е станало при действието на ППЗТСУ (отм.) – чл.75,ал.1,т.2 б. „б.” поради което възражението за нищожност на заповедта е неоснователно; ответникът упражнява фактическа власт върху имота повече от 15 години; с това са осъществени предпоставките на разпоредбата на пар. 42 ПЗР ЗИДЗОС: тя има за предмет както застроени, така и незастроени терени, които към влизане в сила на разпоредбата съгласно предвижданията на действащите градоустройствени планове са отредени за обществени и градоустройствени мероприятия на общините, така по силата на закона е настъпила трансформацията на частната държавна собственост в частна общинска собственост за визираните имоти; процесният имот отговаря на изискванията на разпоредбата и не попада в историческото ядро на морската градина. С това е обоснована основателността на иска. Въззивният съд е приел, че на ищеца следва да се заплатят направените по делото разноски за двете инстанции. В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателят извежда процесуалноправния въпрос: :може ли съдът да се произнесе направо по евентуалния иск (в случая по пар. 42 ПЗР ЗИДЗОС), а не по основния предявен (в случая по пар.7,ал.1,т.3 ПЗР на ЗМСА) и следва ли при произнасянето да посочи по кой от двата иска се произнася. Жалбоподателят твърди, че въпросът осъществява основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Въпросът е обуславящ. С исковата молба е предявено едно искане (петитум) с посочена правна квалификация – чл.2,ал.1,т.2 ЗОС във връзка с пар. 42 ПЗР ЗИД на ЗОС във връзка с пар.7,ал.1,т.3 ПЗР на ЗМСА и са въведени фактически твърдения като основания за предпоставките по тях. Предпоставките по всяко едно от посочените квалификации по двата иска са различни, с тях са въведени две различни и взаимноизключващи се основания. Тяхното предявяване като основания на едно искане (петитум) е допустимо при посочване кое от основанията е главно и кое евентуално. В първото съдебно заседание (л.151,стр.2) ищецът е уточнил, че поредността на основанията е хипотезата на пар.7,ал.1,т.3 ПЗР на ЗМСА, евентуално пар. 42 ПЗР ЗИД на ЗОС. Видно от изложеното въззивният съд се е произнесъл по второто основание, въведено като евентуално, без да обсъди главното – приел е, че са осъществени предпоставките на разпоредбата на пар. 42 ПЗР ЗИД ЗОС. Настоящият състав намира, че изведеният въпрос има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и представлява основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Жалбоподателят извежда процесуалноправния въпрос: пречка ли е за уважаване на предявен от общината установителен иск по пар.7,ал.1,т.3 ПЗР на ЗМСА възражение за изтекла в полза на Държавата придобивна давност. Този въпрос следва да бъде уточнен по реда на т.1 от ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС както следва: дали след като установи наличието на предпоставките от основанието на разглеждания иск за собственост (каквито са исковете по пар. 42 ПЗР ЗИДЗОС и по пар.7,ал.1,т.3 ПЗР на ЗМСА), съдът, който разглежда спора по същество, не следва да разгледа възражението на ответника за изтекла в негова полза придобивна давност. Жалбоподателят твърди, че въпросът осъществява основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Въпросът е обуславящ, с отговора на исковата молба (л.72) възражение за придобивна давност, което въззивният съд не е разгледал след като е установил предпоставките за основателността на иска. Настоящият състав намира, че изведеният въпрос има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и представлява основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението се съдържа и довод за необоснованост на извода на въззивния съд за наличието на подробен градоустройствен план, като предпоставка на правилото на пар. 42 ПЗР ЗИДЗОС, което представлява касационно основание, подлежащо на разглеждане в решението по чл.290 ГПК. Т.к. с порът е за това дали имотът е частна общинска собственост. жалбоподателят Държавата следва да заплати държавна такса за разглеждането на касационната и жалба в размер на 1473.24 лева. Воден от изложеното съдът