Определение № 743 от 22.10.2014 г. на ВКС по т. д. № 2228/2014 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.2 ГПК. Образувано е по частни жалби на всяка от страните,против определение № 1268/28.05.2014 год. по ч.гр.д. № 883/2014 год. на Софийски апелативен съд, ТО – 6 състав,както следва: Жалбоподателят [фирма] обжалва определението в частта,в която молбата му по чл.248 ал.1 ГПК,за присъждане на разноски, понесени в първоинстанционното производство, е оставена без уважение - за разликата между присъдените от въззивния съд 2 000 лева и претендираните 12 000 лева .Оспорва правилността на извода на въззивния съд по възражението за прекомерност по чл. 78 ал.5 ГПК,като несъобразен с предмета на защитата на страната - по три обективно съединени, оценяеми според страната иска, с правно основание чл.29 ЗТР, респ. некореспондиращ със сложността на предмета на спора. Оспорва извода на въззивния съд, че се касае за защита в охранително по характер производство. Жалбоподателите ищци,представлявани от процесуалния си представител адв.П. П.,обжалват определението в частта,в която въззивният съд е присъдил в полза на ответника [фирма] разноски в размер на 2 000 лева.Оспорват правилността на въззивното определение за дължимост на разноски, поради тяхната недоказаност в преклузивния за това срок, който считат, че в конкретния случай,предвид прекратяване на производството като недопустимо,е изтекъл към момента на депозиране молбата по чл. 248 ал.1 ГПК.Паралелно оспорват и доказаността на плащането по банков път единствено с представеното извлечение по сметката на кредитора – пълномощник на ответното дружество, незаверено от съответната обслужваща банкова институция. Всяка от страните оспорва частната жалба на противната, като жалбоподателите - ищци претендират и възмездяване на разноски в настоящото производство,в случай на уважаване жалбата им, доказани като разплатени единствено от жалбоподателя Т. К.. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частните касационни жалби са подадени в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. В изложението по чл.280 ал.1 ГПК жалбоподателят [фирма] е формулирал следните два въпроса: 1 / Как се формира цената на искове,съгласно чл. 69 ГПК, предявени с една искова молба в процес по ГПК в сила от 01.03.2008 год.,съответно как това определяне на цената на исковете се отразява на изчисляване на дължимото адвокатско възнаграждение по реда на Наредба № 1 / 2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения ? и 2/ Правомерно начисленият ДДС в договора за правна помощ между клиент и адвокат следва ли да се включва в размера на присъденото адвокатско възнаграждение ? Така формулираните въпроси не съставляват правни въпроси по смисъла на т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд не се е произнасял по същите, както впрочем самият жалбоподател изрично сочи за втория поставен въпрос. По начало въззивният съд е приел, напълно несъстоятелно, че исковете предявени по реда на чл.29 ЗТР предпоставят охранително,а не исково производство и на това основание съобразявал прекомерност на присъденото възнаграждение,съгласно законодателно предвидения минимум в чл.7 ал.1 т.5, а не по ал.2 на същата разпоредба от Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.Единствено при съобразяване на възнаграждението като дължимо по защита срещу оценяеми искове – чл. 7 ал.2 от Наредбата, наличието на обективно съединени искове би предпоставило релевантност на поставения въпрос, доколкото и ако би приел исковете за оценяеми,съдът би следвало да съобрази броя, съответно цената на всеки от тях.Следователно,релевантен за изхода на спора и решаващите мотиви на въззивния съд по възражението за прекомерност по чл.78 ал.5 ГПК, е въпросът какъв е характерът на производството по исковете по чл.29 ЗТР и доколкото безспорно се касае за исково – състезателно – производство,неоценяеми или оценяеми са тези искове.Такъв правен въпрос страната не е поставила и обосновала с допълнителен селективен критерий по чл. 280 ал.1 т. 1 – 3 ГПК. Като е присъдил дължимо възнаграждение от 2 000 лева въззивният съд не е изложил мотиви от които да следва еднозначно ,че сумата не покрива и начислим ДДС върху договореното адвокатско възнаграждение,т.е. че изключва присъждането му като недопустимо ,с изложени съображения за основанието на това изключване, поради което и произнасяне по така поставения правен въпрос в действителност няма. Същият не може да се приеме за релевантен, включен в предмета на спора и обосновал единствено решаващите мотиви за отказа на въззивния съд да присъди остатъка от 10 000 лева, очевидно включващ евентуално не само начислимия ДДС, но и значителна част от договореното възнаграждение. Следователно, жалбоподателят [фирма] не е обосновал основание за допускане на касационното обжалване, поради непокриване общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. В изложението по чл. 280 ал.1 ГПК жалбоподателите – ищци са формулирали следните два въпроса: 1/В случаите на прекратено производство по делото,когато ответникът е сезирал съда с искане за присъждане на разноски след прекратяването на производството, с молба по чл.248 ал.1 ГПК, кога същият следва да представи доказателства за извършването им / платен адвокатски хонорар / - едновременно с молбата по чл.248 ал.1 ГПК или може да стори това и с частната жалба срещу неблагоприятното за същия определение по чл.248 ал.1 ГПК на първоинстанционния съд ? и 2 / Как следва да се докаже плащане при уговорено за издължаване по банков път адвокатско възнаграждение – може ли да се докаже с незаверено от банковата институция извлечение от справка за движението по сметка на кредитора / пълномощник/ или е необходимо справката да е удостоверена с подписа на длъжностното лице на съответната обслужваща банка ? Първият от поставените въпроси е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т. 1 и т.2 ГПК с ТР № 6 / 06.11.2013 по т.д.№ 6 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС,както и с определение № 2056 по ч.гр.д. № 29284 / 2012 год. на Софийски апелативен съд и определение от 22.11.2012 год. по ч.гр.д.№ 535/2012 год. на Окръжен съд – Ловеч. Вторият въпрос страната обосновава в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК: с второто от преждецитираните определения,респ. определенията по осъществения на същото инстанционен контрол пред въззивна и касационна инстанция, като касационно обжалване не е допуснато, респ. произнасянето по реда на чл.274 ал.3 т.2 ГПК не е формирало задължителна съдебна практика по правния въпрос, като основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Първият от поставените въпроси съставлява правен по смисъла на т.1 от ТР № 1 / 2010- год. по т.д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС и е обоснован в хипотезата на чл.280 ал. 1 т.1 ГПК вр. с т.11 от ТР № 6 / 2013 год. по т.д.№ 6 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС, която хипотеза изключва приложението на чл. 280 ал.1 т.2 ГПК във връзка с цитираната казуална съдебна практика.Във връзка с отговор на въпроса до кой момент може да се предяви допустимо искане за присъждане на разноски,макар да не е разграничена настоящата хипотеза на претендиране при прекратено съдебно производство по подлежащ на разглеждане съгласно правилата на общия исков процес иск, ВКС е дал отговор, че това е приключването на устните състезания по делото, до който момент следва да бъдат представени доказателства за понасянето на тези разноски.Следователно задължителните указания изключват изобщо възможността за представянето на доказателства за плащането след произнасянето на сезирания с искането за присъждане на разноски по реда на чл.248 ал.1 ГПК съд, какъвто е настоящия случай – депозирано извлечение от движението по сметката на упълномощения процесуален представител, в съответствие с уговореното разплащане по банков път и съгласно т.1 на ТР № 6 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС, едва с частната жалба срещу отказа на първоинстанционния съд за присъждането им, мотивиран именно с това - непредставяне на доказателства за плащането. Допускането на касационно обжалване по така поставения първи въпрос,обоснован в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК,изключва релевантността на втория поставен въпрос, която би била налице само в случай на своевременно депозирано и като такова съобразимо доказателство за платени разноски от страната – ответник, респективно постановено в съответствие със задължителната практика въззивно определение по така поставения първи въпрос. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение